Iz mog srca raste kopriva
koja te je davno opekla
kad si moju ljubav brala
ti si meni vjerovala
da ja nisam tugom otrovan

Al  Dino –  Kopriva  - http://vbox7.com/play:ce30c330

Илия вървеше бaвно по пътя към Mарикостиново. Десет години бяха изминали от онзи мрачен  ден, когато тръгна. Помнеше сълзите на Солунка и клетвата й: „Господ Бог да те убие!  Жив да се не върнеш у дома. Там да си останеш завинаги.”

Много време мина и много вода изтече. Никой не се връща от Диарбекир. Но той се върна. Главата му е пълна с черни спомени и тежки обиди. Заради кого отиде там, защо лежа 10 години в пустата гадна чужбина? За какво  беше нужно толкова мъка и  болка? Вятър и мъгла. Вятър и мъгла е всичко. Няма турци и  българи, няма поробени и поробители, само коприва в душата. Само коприва в душата, само мъка  и мъка.

Как  се оцелява сред Диарбекир? Как се връща жив човек от ада? Как ще го посрещнат у дома? Въпросите се блъскаха като птици в главата му и Илия седна на  тревата до пътя.

Свечеряваше се. Уморени работници се връщаха  на групи от полето. Поглеждаха го мъчешком, поздравяваха и отминаваха. После се обръщаха и си шепнеха нещо.

Непознат пътник беше замръкнал  пред селото. Непознат и толкова странен. Облечен в дрехи, вехти и чужди, слаб, бос и небръснат, мъжът будеше страх  и недоверие.

- Да заключиш портата  довечера – ниско нареди възрастна жена на сина си, докато го подминаваха.

Синът послушно завъртя глава.

- Мислят  ме за крадец. Никой вече не ме познава тук. Чужд съм - прошепна на себе си.

 Беше болен. Гореше от  лошата треска вече няколко дни. Надзирателите го  набюдаваха мълчаливо.

- Отива си. Няма да изкара до сутринта.

- Още по-добре. Един неверник по-малко.

- Добре, че са неверниците, иначе твоите деца хляб няма да ядат.- Исмаил го каза гневно, малко ядосано дори.

- Много ти е меко сърцето  на тебе.- Другият надзирател искаше да добави още нещо, но вместо това сбута другите.- Хайде да си ходим.

Мъжете излязоха и заключиха.

 Илия се събуди в легло и отвори очи невярващо. Беше в къща, а жена  разтриваше внимателно ръцете  му с оцет. Повдигна се, смаяно се огледа.

- Тихо - прошепна Семра.- Още имаш огън. Исмаил  те доведе у дома. Ще  се оправиш.

Илия отново затвори очи. Исмаил беше добър човек. Не ги биеше, не ги обиждаше и не беше злобен. Говореше се, че го прави заради Господ. Така искал да го омилостиви. Десет години нямали  деца с жена му,  десет години Исмаил се мъчел зло да не направи на никого, дано Бог се смили над тях. Защо на добрите хора се случват такива неща, мислеше си Илия. Защо аз трябваше да  страдам  невинен заради  други?

Спомни си как  някой беше намекнал на бея, че хайдути са нощували у тях, че жена му им е правила баници. Пък то не беше у тях, а у съседите. И така го изпратиха в Диарбекир. Невинен.

Дните минаваха  и Семра се грижеше за него майчински. Исмаил идваше вечер и го поглеждаше изпитателно. После поглеждаше и Семра и се замисляше за нещо. Мълчеше дълго и пушеше с лулата си, сякаш го мъчеше много труден въпрос, на който той не знаеше отговор, а трябваше да  намери.

- Вече съм по-добре – каза един ден Илия. – Мога да се върна в затвора.

-Не можеш – каза  изненадващо тихо Исмаил.– Казах, че си умрял и съм те хвърлил в пропастта.

Сърцето на Илия замръзна. Ако разберат за това другите, и тримата ще ги побият на кол.

- Ако разберат другите, знаеш какво ни чака, нали?

Илия само кимна с глава.

- Много мислих  какво да направя, за да накарам Господ да се смили над мен и моето семейство. Реших да спася един от Вас. Ако Господ ми помогне, ще си тръгнеш от тук, ако не - ще те убия аз самият. Месец-два ще почакаме и ще видим.

Българинът най-после проумя. Ако Семра до два месеца не съобщи, че е бременна, ако Аллах не се смили над тях, Илия ще умре. Изведнъж разбра защо толкова грижи полагаше туркинята за неговото оздравяване.Той беше техният подарък за Господ.  Каквото решиш, Господи, каза си  наум Илия  и прие търпеливо съдбата си.

Той оздравя и работеше в градината, докато Исмаил беше на крепостта. Високите дувари на къщата го скриваха от погледите на съседите и той се разхождаше свободен. Но месецът отмина и Семра пак се оказа празна. Исмаил почерня като облак, какво ли си мислеше, Илия не знаеше. Но усещаше, че не е  на добро.

Един петък, към десетия ден от втория месец, Илия чу Семра да плаче в килера. Приближи се тихо и я попита какво се е случило.

- Ако не зачена и този месец, Исмаил ще те убие,  а мен ще върне на майка ми. Ше си вземе  друга жена, пък аз, не съм виновна.

- Как така не си виновна? – Изказа на глас мислите си  българинът.

Вратичката на килера се отвори и тъмнооката туркиня подаде  глава боязливо. Посегна да дръпне покривалото към лицето си, но се отказа и Илия чак сега видя колко е красива всъщност тя.

- Ходих тайно на  баячка, и тя ми каза, че щом 10 години нямам дете, аз не съм виновна. И, че... - думите заглъхнаха в ридания - само друг мъж може да ме направи майка.

Илия стоеше като гръмнат. Не можеше да каже нито дума. Устата му пресъхна, а коленете му започнаха да омекват.

- Ти си мъж, и си здрав, и имаш дете, нали? - Жената избърса сълзите си и го погледна умолително. - Толкова много го обичам, Илия, само ти можеш да ми помогнеш. Децата са  еднакви за всички нас. Никой няма да разбере. Подари ми щастие, защото  няма да понеса живот без Исмаил.

Тя се изправи, смъкна наметалото изцяло и застана пред него. Красива, разплакана, жадна да бъде майка, тя го прегърна и целуна както неговата Солунка никога не  беше  го целувала. Неблагодарник ли беше, питаше се после Илия? Предател ли беше? Грях ли извърши или не? Исмаил му спаси живота, а той се любеше с жена му. Но тя имаше право на любов и щастие. Исмаил беше добър човек и заслужаваше да се радва на рожба.

Вечер Илия и Семра се молеха, всеки на своя бог, тя да се окаже непразна  при новата Луна.

Една сутрин, преди Исмаил да тръгне на работа, Семра му прошепна нещо на ухото и се изчерви.  Турчинът я сграбчи силно и целуна челото й  нежно и дълго.

- Илия - каза той развълнувано, – май Господ е чул молитвите ми. – Ще изчакаме още някоя и друга неделя да сме сигурни. В това време ще подготвя твоето  заминаване.

- Заминаване?

- Аз те спасих от смърт, искам да направя още едно добро, за да се роди момче детето, ако Семра  ми казва истината. Ще те върна у дома при твоето семейство. И ти имаш жена и деца. И ти имаш право на щастие.

Илия падна на колене и целуна пода пред краката на турчина. Толкова беше мечтал за това, толкова се беше молил да види още веднъж детето си.

А Семра разцъфна като цвете от бременността. Очите й светеха, а усмивката не слизаше от лицето й.

- Цял живот ще се моля за теб – каза тя, когато се сбогуваха.

- Цял живот ще съм ти благодарен за всичко – прошепна Исмаил, когато се ръкуваха за сбогом. - Когато детето се роди, ще ти пратя нишан.

Така Илия пое обратно към дома. Сега седеше на камъка и се чудеше  да тръгне ли към родния дом или не.

Къщичката беше малка и кипра. Дворчето светеше, изметено и подредено. Едно момченце изграеше на двора  и го погледна уплашено, когато  влезе.

- Мамо, пътник – извика то и се скри в полата й, когато Солунка излезе.

Тя го изгледа  дълго и мрачно.

- Както виждаш, имам дете. Имах и мъж, но умря.

- А нашият син?

Тя само заплака и скри лицето си в шепи.

Илия се приближи и я прегърна нежно.

- Твоят син е и мой.

-Тогава можеш да останеш - прошепна тя.

След няколко месеца един странник донесе в къщата на Илия  подарък от  Исмаил - розов и син гълъб от красиво прозрачно стъкло   в панерче от преплетени рози и клонки.

Те украсяват  и сега   спалнята на  потомците oт рода на Илия.