Глава 21
Обратно в лекционната зала
Изстрела на Джафар улучи точно телефона на Роджър. Все пак с обучението, което имаше това не бе проблем за него. „Жив съм“ си каза Роджър и се огледа наоколо. Джесика, слава Богу и тя е добре. Телефона ми не става за нищо. Дано Лис не помисли, че нещо ми се е случило. Докато си мислех всичко това погледнах нагоре. Джафар ме наблюдаваше. Всяко мое действие.
– Не те уцелих умишлено! Никой не трябва да умира все още. И за това ще му дойде времето. – каза Джафар и се усмихна леко. – Така ако всички сте приключили с опитите за каквото и да е, оставете ме да продължа. След като бях дал дума на Рафат, трябваше да я изпълня. Той ми разказа онази мръсна история. Добави също че, жена му Елиф, държи сестра ми като заложник. Измъчвала я е с години заради него. Бях убеден, че щеше да я доведе на нападението. Тогава бе моят момент. Щях да освободя сестра си и да избягаме заедно от всичко.
Глава 22
Финалната битка
Колкото и голям мръсник да беше Рафат се справяше отлично с планирането. Знаехме, че ще ни нападнат. Знаехме и къде. Елиф бе показал слабост когато дойде при Рафат и го предупреди. Хората ни вече бяха разположени на нефтената платформа, а ние с Рафат пътувахме към Египет. Вече не го наричах чичо. Честно казано не можех и да го понасям. Той беше виновен за всичко, което ни се случи. Исках да го убия. Още на момента да приключа с него. Стоеше до мен толкова спокоен. Можех да убия и двама ни в онзи миг и с всичко да се свърши. Толкова много го исках. С какво обаче бях по – различен от него? Същото животно. Имах жажда за кръв и мъст. Душата ми бе прогнила отвътре. За толкова години Рафат бе успял да ме направи негово копие. Даже нещо повече. Една по нова негова версия. Още по – зла и отвратителна. Не можех да се понасям. Когато се погледнех в огледалото виждах един празен и окаян човек. Една обвивка. Всичко щеше да се оправи когато видя сестра си. Онази кутия пълна с човечност която бях скрил вътре в себе си щеше да се отвори. Щях да съм отново същия както преди. Невинен и изпълнен с любов и надежда. Какво ли е преживяла милата ми сестричка? Затворник толкова много години. Колко ли сълзи и мъки е изтърпяла. Дали е знаела, че я търся? Изгубила ли е надежда? Дори да е аз ще и я върна.
– Халил – каза Рафат в колата.
Гледах Рафат право в очите. Страхуваше се. Сега аз поставях условията и ми харесваше. През останалия път той мълчеше. Приех това като знак на съгласие. Стигнахме. Това е нефтената база. Точно в средата на пустинята. Като слязохме от джипа тъкмо се смрачаваше. Полъхваше лек ветрец. Тишината беше смразяваща. Сякаш дори и поривите на вятъра мълчаха. Имах предчувствието, че тази вечер ще се случи всичко. Не знам как и защо, но усещах. Усещах Азра някъде там, нуждаейки се от мен. Бяхме разположили двойно повече хора. Около самото място, вътре и в подземието. С Рафат също бяхме в подземието. Ние щяхме да се покажем ако горните екипи се провалят. Чакахме със затаен дъх. Предполагам, че всеки е имал това чувство. Знае какво ще се случи, но очаква момента. Сърцето ми биеше като лудо. Знаех, че ще видя сестра си. Дори да не бе тази вечер, щеше да е скоро. Съвсем скоро. Подземието в което се намирахме бе точно под краката на групата която вардеше отвън. Рафат се бе подготвил за подобен случай. Можехме да излезем по всяко време. Какво е това? Изстрели. Значи ще е тази вечер. Чух как нещо изтрака. Погледнах през един процеп и ги видях.
Бяхме се подготвили за абсолютно всичко. Не знаехме на какво са способни и какво са готови да направят. Пак погледнах през процепа. Хората ни бяха изпопадали. Онези бяха с противогази. Трябваше да изчакаме да дойдат по навътре. Още съвсем малко. Това е!
Секунди по - късно вече бяхме навън. Изстрели започнаха да хвърчат навсякъде. Мястото се превърна в кървава баня. Падаха наши и техни. Но, какво? По нашите няма кръв, защо? Отидох бързо до един ранен. Та те стрелят с приспивателно. Не убиват. Що за атака е това? Сигурно е отрова. Няма друга възможност. Щом Елиф е обявила война, значи иска да убива. Изстрелите започнаха да намаляват все повече. Превъзхождахме ги числено. Имахме по – добра стратегия. Изстрели се чуваха вече само от една посока. Двама се пазеха до един варел. Дадох знак на нашите да прекратят огъня. Трябваха ни няколко живи. Все пак искахме да разберем къде е скрита Азра.
След около минута двама души се изправиха пред мен.
Фигурите се размърдаха. Бавно насочиха ръце към главите си и махнаха противогазите. Това, което видях ме шокира. Това лице, винаги бих я разпознал. Няма значение колко време е минало.
Явно не ме е познала. Приближих се по – близо до нея. След като ме видя отблизо се сети. Видях го в очите ѝ.
Знаех че този път е прав. Насочих пистолета си към онзи мъж.
Кой казва истината? На кого да повярвам? Рафат е мръсник. Винаги е бил. Ако обаче сега е прав. Познавам Азра. Не би се влюбила в онзи. Те са я държали толкова много години.
Почнах леко да отпускам ръката си. Азра няма да лъже така. В този момент думите на Рафат от преди малко прокънтяха в ушите ми. Елиф е зла. Всичко това е нейн капан. Тя е държала Азра в плен толкова много време. Трябва да премахна онзи. Но ако Рафат ме лъже? Ако всичко е една негова игра? Пистолета ми играеше. В един миг насочен към Рафат в следващия към Онур. Кой е прав? Как да постъпя? На кой да се доверя. Борих се със себе си. Залога бе свободата на Азра. Азра, моята сестричка. Стрелях! Един изстрел беше достатъчен. От челото му се стече струйка кръв. Секунда по – късно той се строполи на земята. Бях направил своя избор. За доброто на Азра. Решението ми бе правилно. Сега вече е свободна, ние сме свободни. Всичко свърши.
Тя скочи върху тялото на Онур. Плачеше с все сила. Стоеше над него. Молеше го да се събуди. Прегръщаше го с надежда да и отвърне.
След тези си думи Азра грабна един пистолет от земята и го насочи към мен. Брат и сестра с оръжие един срещу друг. Тя бе права. Права за всичко. Какво направих? Късно е за такива въпроси. Стореното е сторено.
Азра стреля. Аз също. Двамата изпразнихме пълнителите си едни срещу други. В следващия момент се усетих на земята. Не можех да помръдна. Азра също лежеше цялата в кръв. Очите ѝ широко отворени и празни. Нея я нямаше. Това бе последното което видях.
Глава 23
Рафат и Елиф
Рафат не успя да се намеси в случващото се. То стана толкова бързо. Краят на една война и началото на мъките му. Той веднага отиде до тялото на Азра.
След тези думи Елиф насочи пистолета си към Рафат и го уби. Тя излезе победител от тази война. До кога ли щеше да царува спокойно на трона си? Времената се менят. Реката постоянно тече. Днес си на върха, а утре на дъното. В този момент Елиф се бе изкачила до върха. С измама, много лъжи и жертви за които не и пукаше. Сега имаше всичко. Въпроса обаче е не колко има, а до кога?
Глава 24
Три години по късно
Сестрите напуснаха стаята. В този момент не помнех нищо. Случилото се на нефтената площадка. Това, че аз съм Халил. Борбата която бях водил толкова години. Смъртта на семейството си. Всичко бе едно бяло платно. Мъчех се да се сетя с все сила. Не и не. Седмици наред лежах в онази стая опитвайки се да си спомня. Не успях. Накрая се отказах. Казах си, че щом не мога значи така трябва. Това бе едно ново начало за мен. Все едно започвам чисто нов живот. Имаше обаче друг по – голям проблем. Не можех да ходя. Не чувствах нищо с краката си. Това ме направи мрачен и отдръпнат. Не приемах помощта на монахините. Отказах се от съществуването си. Приех това като наказание, което трябва да изтърпя. Дори да не помнех нищо, усещах че не съм бил добър човек. Имаше тъмна сянка над бялото платно върху което исках да скицирам новия си живот. Минаха още няколко седмици в мъки и самосъжаление. Един ден, през пролетта, тя се появи пред мен. Толкова чиста като капка роса. Ухаеше на черешов цвят. Ангел слязъл на Земята за да ми погне. Отначало не я исках. Не исках помощта ѝ. Тя не се отказа. Анна се вкопчи в мен и искаше да се оправя. Игуменката я беше избрала за да ми помогне. Имаше диплома за лекар. Изкаран курс по психология. Беше избрала манастира за да помага на изгубени души като моята.
Тя ме огледа от глава до пети. Погледа ѝ винаги бе ведър и изпълнен с енергия. Каквото и да ѝ кажех тя не обръщаше внимание. Вярваше повече в мен отколкото аз самия. Защо? Може би защото бе твърде добра или твърде наивна. Няма как да има човек на тази Земя с такъв оптимизъм. След като ме огледа хубаво, скръсти леко ръце и каза:
След тези си думи тя ми подаде дневника и писалка и излезе от стаята. Цял ден стоях и гледах към празния лист. Щях ли да се почувствам по – добре от това? Та аз дори не знаех какво ми тежи? Какво толкова съм направил, че да се чувствам така? Не усетих кога започнах да пиша. Писах цяла нощ. За човек, който не помни нищо съм имал много за казване. Обвинявах се. Чудех се защо на мен. Страница след страница главата ми ставаше все по чиста. Все едно изливах всичко мръсно върху листа. Напишех ли го, не мислех за него. Плаках, смях се и отново плаках. Удоволствието, което изпитах след като изгорих листите беше необяснимо. С тях изгоря и тежестта която носих. Олекна ми на душата. Казах си, че това ще е едно ново начало. Предишното ми аз, каквото и да е било умря в този момент. Тогава се роди и Джафар. Професор Джафар!
Глава Двадесет и пет
Погребението
След като Елиф успешно изпълни плана си трябваше да се преструва на опечалена майка. Няколко дни след случката на нефтената площадка тя организира голямо погребение. Погребение на което трябваше да заровят в земята четирима души. Рафат, бившия ѝ съпруг и баща на Азра. Онур, собствения ѝ син. Азра, нейната снаха и Халил, братът на Азра. Нещата обаче не бяха по начина по който искаше тя. Халил го нямаше. Търсеха го навсякъде, но така и не го намериха. Елиф беше изпратила най – доверените си хора да го търсят. Нямаше как обаче да отложи погребението. За това ѝ се наложи да зарови един празен гроб. Преструвайки се на опечалена, душата ѝ гореше. В плана за отмъщение, който бе планирала толкова прецизно имаше проблем. Проблема бе Халил. Ами ако беше жив? Ако бе чул всичко? Въпросите не и даваха мира. Не, тя не трябваше да мисли за това сега. Всички тези хора тук, на това погребение чакаха думите ѝ. Думи на обединител. Тя стана от стола си. Изправи се пред четирите ковчега и започна да говори:
След тези си думи Елиф се извини на хората и се оттегли разплакана навън. Помоли шофьора си да я откара до вкъщи. Влизайки в дома си тя извика двама от хората си.
Мъжете бързо излязоха. Елиф остана сама. Само вкъщи можеше да не се преструва и да бъде себе си. Дори тя не вярваше колко добре изигра ролята си. Наля си чаша уиски и седна на канапето срещу камината. Най – после успя. Всичко бе нейно. Властта, парите, земята. Нямаше какво да я спре. Нещо обаче я глождеше. Това бе Халил. Защо го нямаше? Ако не е умрял онази вечер къде е? Тя много добре си спомняше как Азра изпразни пълнителя си по него. Също така знаеше, че патроните са истински, тъй като тя самата ги бе подменила. Успокояваше се с мисълта, че е умрял и пясъците на Сахара са го погълнали. Все пак за да е напълно спокойна трябваше да го намери. Дори да го търсеше до края на живота си имаше нуждата да знае, че него вече го няма. Тя искаше да изтрие всяка следа от Рафат. Страхуваше се от мисълта, че Халил може да е жив. Не искаше да я приеме в никакъв случай. Само видеше ли мъртвото му тяло щеше да е спокойна.
Глава Двадесет и шест
Как се измъкна Халил?
Ден преди нападението в кабинета на Рафат се случваше нещо.
В кабинета влезе мъж по – възрастен от Рафат. Тежко пристъпи към него. Личеше си че е тук с нежелание.
След тези думи брата на Рафат излезе от стаята блъскайки вратата след себе си. Той обаче изпълни думата си. Наблюдаваше всичко онази вечер от далеч. След като Елиф застреля Рафат и замина той веднага отиде там. Всички обаче бяха мъртви. Всички освен един. Този единствен оцелял в касапницата бе Халил. Братът на Рафат остави Халил пред вратата на манастира. Остави го с ново име Джафар. По този начин се надяваше това момче да започне един нов живот. Живот без повече страдания и смърт. Остави го там с надеждата да изгради семейство и да не се връща назад. Така Халил се озова при монахините от манастира „Света Мария“.
Глава 27
Скритата любов
Ден след ден в манастира се чувствах все по – добре. От както бях изгорил всичко написано върху онези листи, живота ми стана много по спокоен. Анна вече не ми пречеше. Точно обратното. Сам търсех компанията ѝ. Успях и да проходя отново. Сянката на миналото, каквото и да бе то, вече не ме преследваше. Чувствах се свободен. Не гледах живота от прозореца, а бях част от него. Монахините ме научиха на много неща, но най – вече на смирение. Исках да предам наученото и на другите за да мога да освободя и тях от оковите на миналото. Започнах да уча. Странното бе, че всичко ми се отдаваше много лесно. Все едно и преди съм го знаел, а сега само си го припомням. Направих си нови документи с името Джафар. Избрах него, предполагам от благодарност към човека, който ме е спасил преди години. Така живота ми започна отначало. Завърших и образованието си. Започнах да преподавам в местното училище. Бях щастлив. Истински щастлив. Не притежавах кой знае какво, но имах най – важното, вътрешното си спокойствие. Имаше и още някой, който през целия ми път на самоосъзнаване бе до мен. Анна ми помагаше в моментите когато бе най – трудно. Можех да и споделя абсолютно всичко, знаейки че ще получа съвет. Може да се каже, че ако аз бях кораб лутащ се в океана тя бе моят фар показващ пътя напред. Не усетих кога се влюбих в нея. Мислех за нея всяка минута, ден след ден. Проблемът бе, че не знаех дали и тя изпитва същото. Като монахиня тя бе дала обет към Бог и нямаше право да има семейство. Тя обичаше това което е, бе много доволна от живота си. С признанието си щях проваля всичко. Не знаех какво да правя. Как да постъпя? Ако тя също бе влюбена в мен? Тогава щеше да се откаже от това което е и да бъде само моя. Щях да говоря с нея. Да и кажа всичко. Една вечер отидох до стаята ѝ и почуках на вратата.
Отваряйки вратата тя ме посрещна с блага усмивка. Това ми даде кураж да продължа. Хванах я за ръцете и я погледнах право в очите. Тя не разбираше какво става. Сините ѝ очи ме гледаха с недоумение.
Анна не можеше да повярва, че това което чува е реално. Тя също изпитваше нещо към Джафар. Усещаше, че любовта и към него расте с всеки миг. Това което я спираше обаче бе любовта и към Бог. Тя се бе врекла да е негов помощник и да прави добро. Тези чувства трябваше да бъдат изкоренени. Колкото и силно да бе привлечена от Джафар, любовта ѝ към Бог бе по – голяма. Трябваше да се справи с това. Да устои на изкушението. Сърцето ѝ бе разкъсано на две, но разума ѝ казваше да продължи да е такава каквато е. Това е съдбата ѝ. Тя трябваше да се отдаде само и единствено на Бог и на никой друг. Анна пусна ръцете на Джафар.
Излязох от стаята. Вече бях сигурен. Тя ме обичаше. Анна ме обичаше. Ако премахна пречката между нас ще станем семейство. Тя самата го каза. Иска да го направя. Да направя така, че да се съберем. Готов съм на всичко за нея. След като приключа с плана си тя не само няма да е монахиня, но дори няма да я пускат в църква. Така ще бъде моя! Само моя! Цял месец се подготвях . Най – накрая всичко бе готово. Докато стоях в стаята си чух крясъци. Започва се. Излязох в коридора. Димът от пожара се носеше навсякъде. Бързо отидохме навън. Нямаше пострадали и това ме успокои. Игуменката дойде при мен.
Игуменката държеше в ръката си къс хартия и кибрит. Много добре знаех какво има на тази хартия. Много добре знаех също и от къде я е взела игуменката. Все пак аз бях я сложил. Всичко вървеше точно така както го бях планирал. По – рано бях претърсил стаята на Анна. Знаех че, си водеше дневник. След като го намерих, прочетох какво е писала в деня в който и признах. Обясняваше, че каквото и да изпитва към мен религията е на първо място. Тя е между нас. Скъсах страницата и запалих стаята и. Знаех, че по това време Анна е навън. Нямаше как да пострада. Обгорих леко страницата и я пуснах на земята в стаята. След това се върнах в моята и изчаках да чуя нечии викове. Игуменката гледаше Анна строго. Хвърли листа в краката ѝ и извика.
След думите на игуменката Анна падна на колене. Молеше и се с цяло гърло. Кълнеше се, че не е направила нищо. Гледах я и едвам се сдържах да не извикам истината. Трябваше да го понеса. За да сме щастливи. Само двамата. Наведох се към нея и ѝ помогнах да се изправи. Прегърнах я с все сила.
През цялото време тя повтаряше, че не е направила нищо. Бях купил къща в съседен град и я водех натам. В колата тя заспа.
Глава 28
Семейният живот
Анна много трудно прие новия си живот. Много пъти се опитваше да разговаря с игуменката. Искаше да разбере как точно е станал пожара, но напразно. Правех всичко за нея. Стремях се винаги да е щастлива и да има удобства. С времето тя свикна. Свикна с мен и семейния живот. Беше нещастна, но и това приемах. Все пак загуби много. Важното бе, че бяхме заедно. Година след година тя ставаше все по мила с мен. Разбра, че сега това е живота ѝ. Нямаше връщане назад. Роди ни се дъщеричка. Четири години по – късно и още едно бебенце проплака в къщата. Мислех си, че живота ми е идеален, но всичко бързо се промених. Един ден получих писмо. Писмо, което унищожи всичко. Писмото разказваше историята на един човек. Историята за човек на име Халил. Все едно светкавица бе ударила главата ми. Спомних си всичко. Спомних си Рафат, Онур, Азра. Това което се бе случило на нефтената платформа. Не можех да повярвам. Живота, който си бях устроил до момента изчезна. Миналото и настоящето ми се сляха. Все едно бях живял два отделни живота, които се сблъскваха в мен. Не знаех на кой свят се намирам. Не знаех кой съм. Халил или Джафар? Човекът, който е убил сестра си или този който с измама е спечелил жената на живота си. И двамата не бяха добри. И двамата имаха много грехове. Няколко дни по – късно получих и друга бележка на която пишеше:
„ Е, Халил или Джафар. Сега разбра кой си нали? Измамник и убиец. Знаеш ли, колкото и да не го заслужаваш ще ти направя тази добрина като ти кажа една истина. Едно от злите деяния в списъка ти може да бъде премахнато. Ти не си убил сестра си. Тя в жива. Азра е тук при мен и чака да я спасиш. За да го направиш обаче трябва да изпълниш точно това което е написано тук. „
Станалото след това е ясно. Трябваше да дойда тук с тази бомба. За да спася на сестра си съм готов на всичко. Нейния живот за мен струва много повече от вашите. Не знам дали това е правилно или не. Точно сега в мен се борят двама. Халил, който е готов да направи всичко за сестра си и Джафар, който би направил всичко за семейството си. Ако натисна този бутон ще си върна Азра, но ще загубя тях. Не го ли направя ще загубя нея, но ще са до мен. Изборът е толкова труден.
Глава 29
Краят
След като Джафар приключи с разказа си и млъкна нещо в мен изтръпна. Не знаех какво ще последва. Казват, че когато умираш живота ти минава като на лента. Явно моята лента се бе скъсала някъде, защото не се получаваше. Или пък просто нямаше какво да видя. Живота ми бе толкова скучен и еднообразен. Дори в документален филм за приключенията на охлювите имаше повече екшън. Това, което се въртеше в главата ми в момента бе всичко случило се днес. Палачинките на мама, глупавия облог с Лиса, това че не успях да кажа чао на татко. Господи, ами ако това са последните ми минути. Ще умра без да съм се сбогувал с никой. Живота е толкова странен. Не знаеш какво ще ти се случи. Живеем потънали в ежедневни дреболии забравяйки най – важното. Всичко е толкова крехко и временно. Не говоря само за днес и утре. Ние не знаем какво ще се случи с нас след минути дори. Сега разбирам колко безсмислено е било това за което съм си губил времето да се ядосвам. Кавгите с Том, злобата към господин Бърт, споровете с майка ми. Защо? Защо съм го правил ? Имал съм всичко, а не съм го ценил. Може би заслужавам съдбата си. Оценявам това което имам чак когато съм на път да го загубя. С Джес няма да имаме времето да бъдем заедно. Джес, моята любов. Трябва да направя нещо. Да спра господин Джафар. Е тази част вече я знаете и няма смисъл да я повтарям. Безсмислените заплахи на полицията, погледа на Джес който ми дава сили и думите ми към Джафар. След като приключих с „Имате избор професор Джафар! Решавайте! Бързо! „ в стаята стана пълна тишина. Всички чакахме да разберем неговото решение. Чакахме човек в който се борят две същности да определи съдбата ни. Подобно на гладиатори чакащи да видят палеца на императора вдигнат нагоре, така и ние чакахме Джафар да размисли. Отвън се чу глас.
Джафар се обърна към нас и извика.
За секунди Джафар изтръгна Джес от ръцете ми. Опря пистолета който държеше в челото ѝ и извика:
Джафар полудя. Не знаех какво да правя. Говореше безсмислени неща. Кой кого е убил? В какво се бе превърнал този човек? Трябва да мисля. Как бихме могли да излезем от тази ситуация? За да победиш луд, трябва да станеш по – луд и от него. Да, това е решението.
Джафар ме гледаше изпитателно. Явно ми беше повярвал. Блъсна Джес настрани и бе готов да пусне пистолета. Изведнъж обаче спря.
В следващия момент Джафар насочи пистолета си към мен. Изстрел. Паднах на земята. Боли, толкова много боли. Това ли чувстват хората когато умират. Не, аз не искам да умирам. Не и сега, не и по този начин. Господи, пощади ме! Може и да съм егоист, но ми се живее. Обещавам ти че, вече няма да пропилявам времето си. Всеки ден ще давам всичко от себе си да правя хората щастливи. По този начин и аз ще бъда щастлив. Има някой над мен. Това, това е Джесика.
Изведнъж усетих, че имам силите да стана. Бях улучен в ръката. Изстрела обаче не бе от Джафар. Той се бе строполил на земята и около него имаше локва кръв. Кой бе убиецът му? В залата нахлуха полицай и родители. Всеки прегръщаше всеки. При нас дойде един полицай. Точно този който бе убил Джафар.
Няма думи с които да се опише тази сцена. Цялото ни семейство прегърнати по този начин. Бяхме щастливи, истински щастливи. Няколко дни по – късно имаше пресконференция на която щяха да ме наградят за показаната смелост. Мен! Явно не съм това за което съм се мислил. Трябва от сега нататък да вярвам повече на себе си и способностите си. Събрахме се в една голяма зала. Думата взе вече повишения комисар Наваро.
Край
© Тара Димитрова Todos los derechos reservados
Има някои детайли, които развалят отличното впечатление. Един от тях - описаното погребение е типично християнско, протестантско. Мюсюлманските традиции са по-различни.
Другите бих споделил на Лични, ако проявяваш интерес.
... и благодаря за хубаво поднесената история!