Глава 21

Обратно в лекционната зала

Изстрела на Джафар улучи точно телефона на Роджър. Все пак с обучението, което имаше това не бе проблем за него. „Жив съм“ си каза Роджър и се огледа наоколо. Джесика, слава Богу и тя е добре. Телефона ми не става за нищо. Дано Лис не помисли, че нещо ми се е случило. Докато си мислех всичко това погледнах нагоре. Джафар ме наблюдаваше. Всяко мое действие.

      – Не те уцелих умишлено! Никой не трябва да умира все още. И за това ще му дойде времето. – каза Джафар и се усмихна леко. – Така ако всички сте приключили с опитите за каквото и да е, оставете ме да продължа. След като бях дал дума на Рафат, трябваше да я изпълня. Той ми разказа онази мръсна история. Добави също че, жена му Елиф, държи сестра ми като заложник. Измъчвала я е с години заради него. Бях убеден, че щеше да я доведе на нападението. Тогава бе моят момент. Щях да освободя сестра си и да избягаме заедно от всичко.

Глава 22

Финалната битка

Колкото и голям мръсник да беше Рафат се справяше отлично с планирането. Знаехме, че ще ни нападнат. Знаехме и къде. Елиф бе показал слабост когато дойде при Рафат и го предупреди. Хората ни вече бяха разположени на нефтената платформа, а ние с Рафат пътувахме към Египет. Вече не го наричах чичо. Честно казано не можех и да го понасям. Той беше виновен за всичко, което ни се случи. Исках да го убия. Още на момента да приключа с него. Стоеше до мен толкова спокоен. Можех да убия и двама ни в онзи миг и с всичко да се свърши. Толкова много го исках. С какво обаче бях по – различен от него? Същото животно. Имах жажда за кръв и мъст. Душата ми бе прогнила отвътре. За толкова години Рафат бе успял да ме направи негово копие. Даже нещо повече. Една по нова негова версия. Още по – зла и отвратителна. Не можех да се понасям. Когато се погледнех в огледалото виждах един празен и окаян човек. Една обвивка. Всичко щеше да се оправи когато видя сестра си. Онази кутия пълна с човечност която бях скрил вътре в себе си щеше да се отвори. Щях да съм отново същия както преди. Невинен и изпълнен с любов и надежда. Какво ли е преживяла милата ми сестричка? Затворник толкова много години. Колко ли сълзи и мъки е изтърпяла. Дали е знаела, че я търся? Изгубила ли е надежда? Дори да е аз ще и я върна.        
        – Халил – каза Рафат в колата.

• Кажи? – му отвърнах.
• Знам, че в момента не искаш да ме виждаш нито да разговаряме.
• Напълно си прав. За това мълчи и стой мирно. След малко сме там.
• Преди да стигнем трябва да ти кажа още нещо.
• Слушам!
• Елиф е много опасна. Може да е пречупила Азра по много начини. Да е използвала историята в своя защитата. Да я заплашва или наказва. Така че, каквото и да ти каже Азра. Колкото и да защитава Елиф не и вярвай. Не се поддавай.
• Защо да ти вярвам?
• Елиф дойде при мен за да покаже надмощие. Всички козове са в нея.
• Азра не би се пречупила. – казах аз
• Момче, това са толкова много години на мъчения. Ти израсна задоволен с всичко. Какво ли е било на нея? Сигурен съм, че е била много тормозена. Знам също, че Елиф ще я доведе довечера.
• Е и?
• Ще я доведе на нейна страна.
• Азра не би застанала на страната на злото.
• Ако я заплашват с нещо което и е най – ценно ще направи каквото и казват.
• Няма как да знам какво ще стане след малко. Знам само, че ще унищожа както Елиф така и всеки изпречил се на пътя ми. Няма значение какви думи използва Азра. Всички ще си платят за това че са я наранили. Ти също.
• Аз ли? Защо аз? – учуди се Рафат.
• Защото ти си виновен за всичко което ни се случва. Няма да казваш нищо на Азра. Тя няма да научи истината. Никога няма да позволя да страда колкото мен. Когато всичко това свърши, ще я отведа много далеч и ти няма да ни пречиш. Това ще е наказанието ти. Възпротивиш ли се, още тук и сега ще те убия.

Гледах Рафат право в очите. Страхуваше се. Сега аз поставях условията и ми харесваше. През останалия път той мълчеше. Приех това като знак на съгласие. Стигнахме. Това е нефтената база. Точно в средата на пустинята. Като слязохме от джипа тъкмо се смрачаваше. Полъхваше лек ветрец. Тишината беше смразяваща. Сякаш дори и поривите на вятъра мълчаха. Имах предчувствието, че тази вечер ще се случи всичко. Не знам как и защо, но усещах. Усещах Азра някъде там, нуждаейки се от мен. Бяхме разположили двойно повече хора. Около самото място, вътре и в подземието. С Рафат също бяхме в подземието. Ние щяхме да се покажем ако горните екипи се провалят. Чакахме със затаен дъх. Предполагам, че всеки е имал това чувство. Знае какво ще се случи, но очаква момента. Сърцето ми биеше като лудо. Знаех, че ще видя сестра си. Дори да не бе тази вечер, щеше да е скоро. Съвсем скоро. Подземието в което се намирахме бе точно под краката на групата която вардеше отвън. Рафат се бе подготвил за подобен случай. Можехме да излезем по всяко време. Какво е това? Изстрели. Значи ще е тази вечер. Чух как нещо изтрака. Погледнах през един процеп и ги видях.

• Имат гранати със сълзотворен спрей. Слагайте противогазите!- предупредих ги тихо.

Бяхме се подготвили за абсолютно всичко. Не знаехме на какво са способни и какво са готови да направят. Пак погледнах през процепа. Хората ни бяха изпопадали. Онези бяха с противогази. Трябваше да изчакаме да дойдат по навътре. Още съвсем малко. Това е!

• Излизайте! Хайде! Нападайте! Това е момента! - извиках аз с все сила.

Секунди по - късно вече бяхме навън. Изстрели започнаха да хвърчат навсякъде. Мястото се превърна в кървава баня. Падаха наши и техни. Но, какво? По нашите няма кръв, защо? Отидох бързо до един ранен. Та те стрелят с приспивателно. Не убиват. Що за атака е това? Сигурно е отрова. Няма друга възможност. Щом Елиф е обявила война, значи иска да убива. Изстрелите започнаха да намаляват все повече. Превъзхождахме ги числено. Имахме по – добра стратегия. Изстрели се чуваха вече само от една посока. Двама се пазеха до един варел. Дадох знак на нашите да прекратят огъня. Трябваха ни няколко живи. Все пак искахме да разберем къде е скрита Азра.

• Свалете противогазите бавно и се покажете с вдигнати ръце. – казах аз.

След около минута двама души се изправиха пред мен.

• Свалете противогазите! Веднага!

Фигурите се размърдаха. Бавно насочиха ръце към главите си и махнаха противогазите. Това, което видях ме шокира. Това лице, винаги бих я разпознал. Няма значение колко време е минало.

• Азра! – извиках с все сила.
• Кой си ти и от къде знаеш името ми? – каза тя.

Явно не ме е познала. Приближих се по – близо до нея. След като ме видя отблизо се сети. Видях го в очите ѝ.

• Халил? Ти, ти си жив.
• Не им вярвай Азра. – обади се мъжът който стоеше до нея.
• Онур, но това е той. Бил е жив през цялото това време. – каза тя.
• Поредната манипулация на Рафат – каза Онур.
• Кой си ти? – казах аз обръщайки се към него.
• Нали ти бях казал, че са намерили начин да я манипулират. Казали са че си умрял. Сигурно той я заплашва. За това е на тяхна страна. Предупредих те, че така ще стане. – обади се Рафат гледайки към мен.

Знаех че този път е прав. Насочих пистолета си към онзи мъж.

• Халил, недей! Аз го обичам. Той е мой годеник. Нещата не са такива каквито изглеждат. Никой не ме заплашва. – извика Азра
• Лъже. Не виждаш ли онзи как я гледа. Всичко това е капан. – каза Рафат.

Кой казва истината? На кого да повярвам? Рафат е мръсник. Винаги е бил. Ако обаче сега е прав. Познавам Азра. Не би се влюбила в онзи. Те са я държали толкова много години.

• Азра, не знаеш какво говориш. Ела тук. – извиках аз и посегнах към нея.
• Не я доближавай, мръсник такъв! Не я докосвай с гнусните си ръце. – извика Онур.
• Кой си ти че ще ми говориш по този начин? Аз съм и брат! – извиках
• А аз годеник. През всички тези години бях до нея. Ти къде беше? С този мръсник. – каза Онур посочвайки към Рафат.
• Момчета не се карайте. Батко повярвай ми, нещата не стоят по този начин. Всичко ще ти обясня. Лошият е онзи човек. – каза Азра и също погледна към Рафат.

Почнах леко да отпускам ръката си. Азра няма да лъже така. В този момент думите на Рафат от преди малко прокънтяха в ушите ми. Елиф е зла. Всичко това е нейн капан. Тя е държала Азра в плен толкова много време. Трябва да премахна онзи. Но ако Рафат ме лъже? Ако всичко е една негова игра? Пистолета ми играеше. В един миг насочен към Рафат в следващия към Онур. Кой е прав? Как да постъпя? На кой да се доверя. Борих се със себе си. Залога бе свободата на Азра. Азра, моята сестричка. Стрелях! Един изстрел беше достатъчен. От челото му се стече струйка кръв. Секунда по – късно той се строполи на земята. Бях направил своя избор. За доброто на Азра. Решението ми бе правилно. Сега вече е свободна, ние сме свободни. Всичко свърши.

• Онур! – извика Азра с все сила – Какво направи?

Тя скочи върху тялото на Онур. Плачеше с все сила. Стоеше над него. Молеше го да се събуди. Прегръщаше го с надежда да и отвърне.

• Няма го Азра! Свободна си! Свободни сме!
• Ти не си мой брат! Моя брат не би убил любимия на сестра си. Трябваше да ми повярваш. Злото е онзи. – каза Азра сочейки към Рафат. – Не си по – различен от него. Превърнал си се в безчувствен убиец.

След тези си думи Азра грабна един пистолет от земята и го насочи към мен. Брат и сестра с оръжие един срещу друг. Тя бе права. Права за всичко. Какво направих? Късно е за такива въпроси. Стореното е сторено.

• Азра, ти не си на себе си! Насочваш оръжие срещу мен. Значи би предпочела онзи. Това съм аз, брат ти. Какво се обърка?
• Какво ли? Ти се обърка. Поел си по грешния път и нямаш намерение да се оправиш. Имам решение. За последен път ще се погрижа за теб братко. Ще те избавя от самия себе теб. Ще изтрелям един куршум първо в твоята, а после и в моята глава. Няма живот за мен без Онур. Сега съм само едно тяло. Умрях в мига в който той падна на земята. В този миг аз загубих двамата души, които ме крепяха през годините. Любовта на живота си. И надеждата, че ще намеря изгубения си брат. Него обаче го няма. На негово място е един безчувствен убиец, който заслужава само едно. Смърт!

Азра стреля. Аз също. Двамата изпразнихме пълнителите си едни срещу други. В следващия момент се усетих на земята. Не можех да помръдна. Азра също лежеше цялата в кръв. Очите ѝ широко отворени и празни. Нея я нямаше. Това бе последното което видях.

Глава 23

Рафат и Елиф

Рафат не успя да се намеси в случващото се. То стана толкова бързо. Краят на една война и началото на мъките му. Той веднага отиде до тялото на Азра.

• Е, господин Рафат, предполагам, че победата е за мен! – каза Елиф приближавайки се бавно към него. – През всички тези години търпях дъщеря ти. Преструвах се, че я обичам само заради глупавия си син. Той трябваше да спечели доверието ѝ, но нещастника се влюби в нея. Знаех какъв ще е краят му. Умря за каузата. Великия Рафат. Виждаш ли този белег. С него си замина Елиф. Онази Елиф, която даваше всичко за теб. Слабата, уязвимата! Превърнах се в една чисто нова версия на себе си. Научих се на търпение. Бавно подготвях всяка част от плана си за да стигнем до този момент. Сега ти ще умреш. Вече няма да има нито змии или пък скорпиони. Аз ще управлявам всичко.
• Знаех си! Предполагах, че си омагьосала Азра по някакъв начин, но не вярвах че би пожертвала детето си. Значи това си искала през цялото време! Власт!
• Не иска ли всеки това господин Рафат? Целия свят вече е в краката ми. Чаках този миг толкова дълго, сега не мога да повярвам, че е истина. Нещата се развиха по възможно най – добрия начин. От самото начало знаех, че Халил е при теб. Също така бях убедена, че Азра ще направи всичко за сина ми. Брат и сестра се избиха помежду си. Не се наложи да си цапам ръцете. Само Онур не трябваше да умира. Е, явно нещата не винаги вървят по план. Нищо! Млада съм! Ще си направя друг наследник на тази империя.
• Вещица!
• Няма нужда от комплименти Рафат! Скъпи мой, разказах ти всичко. Видях победеното ти изражение. Разбрах, че си струваше. Вече дойде и твоето време. Сбогом

След тези думи Елиф насочи пистолета си към Рафат и го уби. Тя излезе победител от тази война. До кога ли щеше да царува спокойно на трона си? Времената се менят. Реката постоянно тече. Днес си на върха, а утре на дъното. В този момент Елиф се бе изкачила до върха. С измама, много лъжи и жертви за които не и пукаше. Сега имаше всичко. Въпроса обаче е не колко има, а до кога?

Глава 24

Три години по късно

• Отваря очи. Елате, той се събужда. – сестрите от метоха се приближиха до леглото на мъжа.
• Това е Божие чудо! – каза игуменката. – След три години в кома да отвори очи. Сестри не бързайте с въпросите. Нека да го оставим да дойде в съзнание.
• Къде съм? – попита мъжа с едвам доловим глас.
• Господине, Вие сте в метоха на сестрите от храма на „Света Мария“.
• Как съм попаднал тук?
• Намерихме Ви пред вратите на храма преди три години.
• Три години. Аз… Как? – мъжа говореше нечленоразделно.
• Може би ще Ви е по – лесно ако ни кажете кой сте?
• Аз съм.. Името ми е… Аз.. Аз… не си спомням нищо! – след тези си думи мъжа започна да плаче.
• Имаше бележка във вас когато Ви намерихме. Може би тя ще помогне.
• Бележка? Каква бележка?
• На нея пишеше само Джафар. Това може би е вашето име?
• Джафар… Не знам. Аз ли съм Джафар?
• Починете си сега! Ще говорим пак довечера.

Сестрите напуснаха стаята. В този момент не помнех нищо. Случилото се на нефтената площадка. Това, че аз съм Халил. Борбата която бях водил толкова години. Смъртта на семейството си. Всичко бе едно бяло платно. Мъчех се да се сетя с все сила. Не и не. Седмици наред лежах в онази стая опитвайки се да си спомня. Не успях. Накрая се отказах. Казах си, че щом не мога значи така трябва. Това бе едно ново начало за мен. Все едно започвам чисто нов живот. Имаше обаче друг по – голям проблем. Не можех да ходя. Не чувствах нищо с краката си. Това ме направи мрачен и отдръпнат. Не приемах помощта на монахините. Отказах се от съществуването си. Приех това като наказание, което трябва да изтърпя. Дори да не помнех нищо, усещах че не съм бил добър човек. Имаше тъмна сянка над бялото платно върху което исках да скицирам новия си живот. Минаха още няколко седмици в мъки и самосъжаление. Един ден, през пролетта, тя се появи пред мен. Толкова чиста като капка роса. Ухаеше на черешов цвят. Ангел слязъл на Земята за да ми погне. Отначало не я исках. Не исках помощта ѝ. Тя не се отказа. Анна се вкопчи в мен и искаше да се оправя. Игуменката я беше избрала за да ми помогне. Имаше диплома за лекар. Изкаран курс по психология. Беше избрала манастира за да помага на изгубени души като моята.

• Как си днес Джафар? – попита тя.
• Не знам кой съм и не мога да помръдна. Как съм според теб? – така и отговарях постоянно. Злобата, която изпитвах към състоянието си изливах върху нея.
• Виждам, че днес сме саркастични. – каза тя с блажена усмивка на лицето.
• Това не е сарказъм, а самата истина.
• Готов ли си за упражнения Джафар? – попита тя.
• Какъв е смисъла? – казах аз с поглед реещ се навън през прозореца.
• Искаш ли да излезеш навън? – попита тя гледайки накъде е насочен погледа ми.
• Глупав въпрос! – констатирах със самочувствие на професор.
• Защо? – толкова невинно попита тя.
• Не виждаш ли! – погледнах към краката си.
• Има ли желание, има и начин!
• Престани с тези глупости. На горния етаж на манастира съм. Освен да се хвърля през прозореца, не виждам друг начин да изляза! - нямаше как да отговори на това. Най – накрая и бях затворил устата.

Тя ме огледа от глава до пети. Погледа ѝ винаги бе ведър и изпълнен с енергия. Каквото и да ѝ кажех тя не обръщаше внимание. Вярваше повече в мен отколкото аз самия. Защо? Може би защото бе твърде добра или твърде наивна. Няма как да има човек на тази Земя с такъв оптимизъм. След като ме огледа хубаво, скръсти леко ръце и каза:

• Това, което те спира си ти самия. Травмата, която имаше се оправи още преди седмица. Психиката ти те спира да направиш каквото и да е. Душевният ти проблем е по – голям. Постоянно повтаряш, че не помниш кой си и това те мъчи. Според мен проблема ти не е в това, че не си спомняш. Той е в това, че вътрешно не искаш да го направиш. Каквото и да е станало ти тежи. Носиш невидим товар който сам не разбираш. Това ти пречи и да проходиш отново. Изхвърли го. Изхвърли камъните от душата си. Знам, че не можеш да ме понасяш. Знам, че не знача нищо за теб. Ще те помоля да направиш нещо въпреки това. Вземи този дневник и пиши. Пиши за абсолютно всичко. Как се чувстваш, какво изпитваш, как минава деня ти. Напиши страховете си. Откъслечни спомени ако имаш. Щом не искаш да разговаряш с никой за чувствата си, тогава ги излей върху тази хартия. След като го направиш, събери всичко написано, накъсай го на малки парченца и го изгори. Нека огъня изгори всичките ти тревоги и те прочисти от мъките. Така ще изтласкаш всичко. То ще се изпари и ти ще се отдадеш на новия си живот.

След тези си думи тя ми подаде дневника и писалка и излезе от стаята. Цял ден стоях и гледах към празния лист. Щях ли да се почувствам по – добре от това? Та аз дори не знаех какво ми тежи? Какво толкова съм направил, че да се чувствам така? Не усетих кога започнах да пиша. Писах цяла нощ. За човек, който не помни нищо съм имал много за казване. Обвинявах се. Чудех се защо на мен. Страница след страница главата ми ставаше все по чиста. Все едно изливах всичко мръсно върху листа. Напишех ли го, не мислех за него. Плаках, смях се и отново плаках. Удоволствието, което изпитах след като изгорих листите беше необяснимо. С тях изгоря и тежестта която носих. Олекна ми на душата. Казах си, че това ще е едно ново начало. Предишното ми аз, каквото и да е било умря в този момент. Тогава се роди и Джафар. Професор Джафар!

Глава Двадесет и пет

Погребението

След като Елиф успешно изпълни плана си трябваше да се преструва на опечалена майка. Няколко дни след случката на нефтената площадка тя организира голямо погребение. Погребение на което трябваше да заровят в земята четирима души. Рафат, бившия ѝ съпруг и баща на Азра. Онур, собствения ѝ син. Азра, нейната снаха и Халил, братът на Азра. Нещата обаче не бяха по начина по който искаше тя. Халил го нямаше. Търсеха го навсякъде, но така и не го намериха. Елиф беше изпратила най – доверените си хора да го търсят. Нямаше как обаче да отложи погребението. За това ѝ се наложи да зарови един празен гроб. Преструвайки се на опечалена, душата ѝ гореше. В плана за отмъщение, който бе планирала толкова прецизно имаше проблем. Проблема бе Халил. Ами ако беше жив? Ако бе чул всичко? Въпросите не и даваха мира. Не, тя не трябваше да мисли за това сега. Всички тези хора тук, на това погребение чакаха думите ѝ. Думи на обединител. Тя стана от стола си. Изправи се пред четирите ковчега и започна да говори:

• Приятели. Днес сме се събрали тук за да изпратим тези четирима души. Техния край обаче е едно ново начало за нас. Всички знаехте за войната която се води по тези земи. Тази война вече приключи. Невинни трябваше да загубят живота си да можем да осъзнаем грешката си. Скъпият ми син Онур. Детенцето ми. През всички тези години го пазех от този лош свят. Гледайки го как расте, мечтаех да има семейство, което ще живее спокойно и ще се радва на щастието си. Уви, не се получи така. Той загина, загина за една кауза. Пожертва живота си за Вас. За да може вашите деца да живеят живот без война. Без страх, че могат да бъдат убити по всяко време. Сбогом синко, саможертвата ти е чест за нас. Почивай в мир! Знам, че където и да си ще си щастлив, защото не си сам. Взе със себе си и любимата си. Азра, скъпа моя! Обичах те като собствено дете. Ти не бе виновна за делата на баща си. Никога не съм си помисляла нещо лошо за теб. Радвах се с цялата си душа когато се събрахте с Онур. Казвах си, че двете ми деца ще създадат стабилно семейство и ще ме дарят с внуци на които да се радвам. Знам защо се пожертва. За това и не те обвинявам, че ме остави сама. Ти не можеше да живееш без сина ми. Сигурна съм, че сега двамата сте ангели, които гледате всичко отгоре и ме благославяте. Почивай в мир Азра! Рафат. Какво ли не направих за да се разберем по мирен начин? Не исках тази война. Какво постигна с всичко лошо което направи? Надявам се, че където си вече си спокоен. Прощавам ти за всичко. Много дълбоко в себе си ти не беше лош човек. Показа го като отгледа, изучи и превърна едно момче в истински мъж. Халил, нямах възможността да те опозная. Това ме кара да се чувствам много нещастна. Сигурна съм в едно. Щом Азра е твоя сестра значи и ти притежаваш чисто сърце като нейното. Почивайте в мир! Всички вие дадохте живота си за това да ни съберете на едно място. От днес нататък не съществуват змии и скорпиони. Вече ще има една общност. Семейство. Семейство, което ще преборва трудностите заедно. Благодаря Ви, че бяхте в живота ми. Сега аз и всички в тази зала ще ви изпратим в последния ви път! Амин!

След тези си думи Елиф се извини на хората и се оттегли разплакана навън. Помоли шофьора си да я откара до вкъщи. Влизайки в дома си тя извика двама от хората си.

• Е? Какво стана? Намерихте ли го? – опечаления и вид вече го нямаше.
• Не госпожо! Потърсихме навсякъде. Разпитахме, но нищо. Все едно е потънал в дън земя.
• Да потъне в Ада дано! Добре, продължавайте да търсите.

Мъжете бързо излязоха. Елиф остана сама. Само вкъщи можеше да не се преструва и да бъде себе си. Дори тя не вярваше колко добре изигра ролята си. Наля си чаша уиски и седна на канапето срещу камината. Най – после успя. Всичко бе нейно. Властта, парите, земята. Нямаше какво да я спре. Нещо обаче я глождеше. Това бе Халил. Защо го нямаше? Ако не е умрял онази вечер къде е? Тя много добре си спомняше как Азра изпразни пълнителя си по него. Също така знаеше, че патроните са истински, тъй като тя самата ги бе подменила. Успокояваше се с мисълта, че е умрял и пясъците на Сахара са го погълнали. Все пак за да е напълно спокойна трябваше да го намери. Дори да го търсеше до края на живота си имаше нуждата да знае, че него вече го няма. Тя искаше да изтрие всяка следа от Рафат. Страхуваше се от мисълта, че Халил може да е жив. Не искаше да я приеме в никакъв случай. Само видеше ли мъртвото му тяло щеше да е спокойна.

Глава Двадесет и шест

Как се измъкна Халил?

Ден преди нападението в кабинета на Рафат се случваше нещо.

• Пристигна ли? – попита Рафат.
• Да, господине! Да го поканя ли да влезе!
• Разбира се. – изнервено каза той.

В кабинета влезе мъж по – възрастен от Рафат. Тежко пристъпи към него. Личеше си че е тук с нежелание.

• Братко! – каза Рафат с разтреперен глас.
• Как смееш да ме наричаш по този начин? Какво искаш от мен? Много добре знаеш, че се отрекох от теб в мига в който научих истината. Твоята зла душа няма как да бъде оправена. Единствената причина да дойда е защото каза, че нещата са на живот и смърт.
• Знам, че това което направих е ужасно. За него няма прошка и ще горя в ада. Не мога да искам нищо от теб, но все пак ще те помоля. Ще те помоля с душата на един разкаян брат. Не заслужавам добрината ти, но тя не е за мен. Тя е за дъщеря ми Азра и брат ѝ Халил. Утре вечер ще стане нещо много лошо. Предчувствам, че те ще бъдат в беда. Огромна беда. Това за което ще те помоля е да бъдеш на нефтената платформа. Наблюдавай какво се случва и ако нещо се обърка ги отведи от там. Къде ще ги отведеш не ми казвай. Как ще ги спасиш също. Просто ми кажи, че си съгласен и ще съм спокоен.
• Ти не заслужаваш такава добрина. Аз обаче ще го направя. Не заради теб, а за децата. Момичето не е виновно, че е твоя дъщеря, но ще трябва да носи този кръст. Не мога да повярвам, че успя да направиш и такъв звяр от онова момче. Знам, че ти бе убил останалите му братя и сестри и ги хвърли в онзи кладенец. Искаше оръжие и го получи.
• Както ти казах и по – рано, греховете ми са големи. Ще си платя за тях, убеден съм. Отнех толкова много животи. Не искам да съм отговорен за още два. Те не го заслужават. Нека започнат на чисто след всичко.
• На чисто? Нима е възможно?
• Моля те братко! На колене ти падам! През всички тези години не те потърсих, знаейки че не искаш да ме виждаш. Оставих те спокойно да живееш живота си. Ако ти не беше единствената ми надежда нямаше да те потърся и сега. Съгласи се моля те!
• Казах ти, че ще го направя. Не заради теб, а заради тях. Ти никога няма да изкупиш вината си. Те обаче все още могат да го направят.
• Благодаря ти!
• Плюя на теб и благодарността ти!

След тези думи брата на Рафат излезе от стаята блъскайки вратата след себе си. Той обаче изпълни думата си. Наблюдаваше всичко онази вечер от далеч. След като Елиф застреля Рафат и замина той веднага отиде там. Всички обаче бяха мъртви. Всички освен един. Този единствен оцелял в касапницата бе Халил. Братът на Рафат остави Халил пред вратата на манастира. Остави го с ново име Джафар. По този начин се надяваше това момче да започне един нов живот. Живот без повече страдания и смърт. Остави го там с надеждата да изгради семейство и да не се връща назад. Така Халил се озова при монахините от манастира „Света Мария“.

Глава 27

Скритата любов

Ден след ден в манастира се чувствах все по – добре. От както бях изгорил всичко написано върху онези листи, живота ми стана много по спокоен. Анна вече не ми пречеше. Точно обратното. Сам търсех компанията ѝ. Успях и да проходя отново. Сянката на миналото, каквото и да бе то, вече не ме преследваше. Чувствах се свободен. Не гледах живота от прозореца, а бях част от него. Монахините ме научиха на много неща, но най – вече на смирение. Исках да предам наученото и на другите за да мога да освободя и тях от оковите на миналото. Започнах да уча. Странното бе, че всичко ми се отдаваше много лесно. Все едно и преди съм го знаел, а сега само си го припомням. Направих си нови документи с името Джафар. Избрах него, предполагам от благодарност към човека, който ме е спасил преди години. Така живота ми започна отначало. Завърших и образованието си. Започнах да преподавам в местното училище. Бях щастлив. Истински щастлив. Не притежавах кой знае какво, но имах най – важното, вътрешното си спокойствие. Имаше и още някой, който през целия ми път на самоосъзнаване бе до мен. Анна ми помагаше в моментите когато бе най – трудно. Можех да и споделя абсолютно всичко, знаейки че ще получа съвет. Може да се каже, че ако аз бях кораб лутащ се в океана тя бе моят фар показващ пътя напред. Не усетих кога се влюбих в нея. Мислех за нея всяка минута, ден след ден. Проблемът бе, че не знаех дали и тя изпитва същото. Като монахиня тя бе дала обет към Бог и нямаше право да има семейство. Тя обичаше това което е, бе много доволна от живота си. С признанието си щях проваля всичко. Не знаех какво да правя. Как да постъпя? Ако тя също бе влюбена в мен? Тогава щеше да се откаже от това което е и да бъде само моя. Щях да говоря с нея. Да и кажа всичко. Една вечер отидох до стаята ѝ и почуках на вратата.

• Кой е? – попита тя.
• Джафар, може ли да поговорим?
• Да, влез.

Отваряйки вратата тя ме посрещна с блага усмивка. Това ми даде кураж да продължа. Хванах я за ръцете и я погледнах право в очите. Тя не разбираше какво става. Сините ѝ очи ме гледаха с недоумение.

• Анна, мила моя! – започнах аз. – Знам, че чувствата ми са грешни. Знам, че всичко това може би не е редно. Опитах се да го спра още от мига в който се появи. То обаче не спираше, растеше ден след ден. Като пожар изпепели душата ми. То, това чувство, което изпитвам щом те видя или си помисля за теб. Чувство наречено любов. Обичам те! Всяко твое действие, движение, мимика. Обичам когато ме погледнеш с блажената си усмивка, когато леко повдигаш вежда щом си ядосана. Искам с теб да създадем свое семейство. Да се махнем от тук и да започнем отначало. Какво ще кажеш?

Анна не можеше да повярва, че това което чува е реално. Тя също изпитваше нещо към Джафар. Усещаше, че любовта и към него расте с всеки миг. Това което я спираше обаче бе любовта и към Бог. Тя се бе врекла да е негов помощник и да прави добро. Тези чувства трябваше да бъдат изкоренени. Колкото и силно да бе привлечена от Джафар, любовта ѝ към Бог бе по – голяма. Трябваше да се справи с това. Да устои на изкушението. Сърцето ѝ бе разкъсано на две, но разума ѝ казваше да продължи да е такава каквато е. Това е съдбата ѝ. Тя трябваше да се отдаде само и единствено на Бог и на никой друг. Анна пусна ръцете на Джафар.

• Това, което изпитваш към мен е нередно. Помагах ти толкова време, защото си мой приятел. Помагах ти, защото си човек и защото това трябва да правя. Чувствата които се породиха и в двама ни през това време трябва да бъдат изтрити.
• Значи любовта ни е взаимна ?
• Любовта ни е забранена. На първо място за мен е Бог. Заклела съм се да бъда негов служител.
• Но..
• Не, ако нещата стояха по – различен начин съм убедена, че от нас щеше да се получи едно страхотно семейство. Реалността обаче е друга. Съжалявам Джафар. Извинявам се, че те подведох. От тук нататък ще направя така, че да не се виждаме повече.
• Анна, моля те недей! Добре, не ме обичаш. Приемам го. Разбирам те. Религията стои между нас. И това разбирам. Ще изтрия тези чувства, обещавам. Само не ме оставяй. Моля те, недей!
• Джафар вече е късно, остави ме сама. Трябва да помисля над всичко.
• Добре, ще направим както ти искаш. Когато си готова ще говорим отново.

Излязох от стаята. Вече бях сигурен. Тя ме обичаше. Анна ме обичаше. Ако премахна пречката между нас ще станем семейство. Тя самата го каза. Иска да го направя. Да направя така, че да се съберем. Готов съм на всичко за нея. След като приключа с плана си тя не само няма да е монахиня, но дори няма да я пускат в църква. Така ще бъде моя! Само моя! Цял месец се подготвях . Най – накрая всичко бе готово. Докато стоях в стаята си чух крясъци. Започва се. Излязох в коридора. Димът от пожара се носеше навсякъде. Бързо отидохме навън. Нямаше пострадали и това ме успокои. Игуменката дойде при мен.

• Къде е Анна? – попита тя.
• Не излезе ли с вас. – отвърнах преструвайки се на учуден.
• Не!
• Значи още е вътре?
• Ето я! – каза игуменката сочейки към задния вход. – Анна ела тук.

Игуменката държеше в ръката си къс хартия и кибрит. Много добре знаех какво има на тази хартия. Много добре знаех също и от къде я е взела игуменката. Все пак аз бях я сложил. Всичко вървеше точно така както го бях планирал. По – рано бях претърсил стаята на Анна. Знаех че, си водеше дневник. След като го намерих, прочетох какво е писала в деня в който и признах. Обясняваше, че каквото и да изпитва към мен религията е на първо място. Тя е между нас. Скъсах страницата и запалих стаята и. Знаех, че по това време Анна е навън. Нямаше как да пострада. Обгорих леко страницата и я пуснах на земята в стаята. След това се върнах в моята и изчаках да чуя нечии викове. Игуменката гледаше Анна строго. Хвърли листа в краката ѝ и извика.

• Не искам да ми обясняваш как си го направила. Искам да знам само защо? Заради тези мимолетни чувства ти изложи на риск всички ни.
• Аз не съм направила нищо.
• Лъжата е по – лоша дори и от деянието ти. Не заслужаваш да бъдеш монахиня и да служиш на Бог. Ти самата казваше да изгаряме проблемите си пишейки ги на лист хартия. Браво. Стигна по – далеч дори от собствените си думи. Изгаряйки това място ти изпепели и пътя си към Бог. Изключена си от манастира ни. Вече не си монахиня и никога няма да бъдеш. Сега си отивай бързо. Това няма да се разчува. Няма да се обадя на полицията, но ти веднага трябва да се махнеш от тук и да не се връщаш никога.

След думите на игуменката Анна падна на колене. Молеше и се с цяло гърло. Кълнеше се, че не е направила нищо. Гледах я и едвам се сдържах да не извикам истината. Трябваше да го понеса. За да сме щастливи. Само двамата. Наведох се към нея и ѝ помогнах да се изправи. Прегърнах я с все сила.

• Не се тревожи. Вече ще сме заедно. – казах аз и я отведох от там.

През цялото време тя повтаряше, че не е направила нищо. Бях купил къща в съседен град и я водех натам. В колата тя заспа.

• Мила, направих всичко това за наше добро. Отначало ще те боли, но после всичко ще се нареди. Любовта ми ще те излекува.

Глава 28

Семейният живот

Анна много трудно прие новия си живот. Много пъти се опитваше да разговаря с игуменката. Искаше да разбере как точно е станал пожара, но напразно. Правех всичко за нея. Стремях се винаги да е щастлива и да има удобства. С времето тя свикна. Свикна с мен и семейния живот. Беше нещастна, но и това приемах. Все пак загуби много. Важното бе, че бяхме заедно. Година след година тя ставаше все по мила с мен. Разбра, че сега това е живота ѝ. Нямаше връщане назад. Роди ни се дъщеричка. Четири години по – късно и още едно бебенце проплака в къщата. Мислех си, че живота ми е идеален, но всичко бързо се промених. Един ден получих писмо. Писмо, което унищожи всичко. Писмото разказваше историята на един човек. Историята за човек на име Халил. Все едно светкавица бе ударила главата ми. Спомних си всичко. Спомних си Рафат, Онур, Азра. Това което се бе случило на нефтената платформа. Не можех да повярвам. Живота, който си бях устроил до момента изчезна. Миналото и настоящето ми се сляха. Все едно бях живял два отделни живота, които се сблъскваха в мен. Не знаех на кой свят се намирам. Не знаех кой съм. Халил или Джафар? Човекът, който е убил сестра си или този който с измама е спечелил жената на живота си. И двамата не бяха добри. И двамата имаха много грехове. Няколко дни по – късно получих и друга бележка на която пишеше:

„ Е, Халил или Джафар. Сега разбра кой си нали? Измамник и убиец. Знаеш ли, колкото и да не го заслужаваш ще ти направя тази добрина като ти кажа една истина. Едно от злите деяния в списъка ти може да бъде премахнато. Ти не си убил сестра си. Тя в жива. Азра е тук при мен и чака да я спасиш. За да го направиш обаче трябва да изпълниш точно това което е написано тук. „

Станалото след това е ясно. Трябваше да дойда тук с тази бомба. За да спася на сестра си съм готов на всичко. Нейния живот за мен струва много повече от вашите. Не знам дали това е правилно или не. Точно сега в мен се борят двама. Халил, който е готов да направи всичко за сестра си и Джафар, който би направил всичко за семейството си. Ако натисна този бутон ще си върна Азра, но ще загубя тях. Не го ли направя ще загубя нея, но ще са до мен. Изборът е толкова труден.

Глава 29

Краят

След като Джафар приключи с разказа си и млъкна нещо в мен изтръпна. Не знаех какво ще последва. Казват, че когато умираш живота ти минава като на лента. Явно моята лента се бе скъсала някъде, защото не се получаваше. Или пък просто нямаше какво да видя. Живота ми бе толкова скучен и еднообразен. Дори в документален филм за приключенията на охлювите имаше повече екшън. Това, което се въртеше в главата ми в момента бе всичко случило се днес. Палачинките на мама, глупавия облог с Лиса, това че не успях да кажа чао на татко. Господи, ами ако това са последните ми минути. Ще умра без да съм се сбогувал с никой. Живота е толкова странен. Не знаеш какво ще ти се случи. Живеем потънали в ежедневни дреболии забравяйки най – важното. Всичко е толкова крехко и временно. Не говоря само за днес и утре. Ние не знаем какво ще се случи с нас след минути дори. Сега разбирам колко безсмислено е било това за което съм си губил времето да се ядосвам. Кавгите с Том, злобата към господин Бърт, споровете с майка ми. Защо? Защо съм го правил ? Имал съм всичко, а не съм го ценил. Може би заслужавам съдбата си. Оценявам това което имам чак когато съм на път да го загубя. С Джес няма да имаме времето да бъдем заедно. Джес, моята любов. Трябва да направя нещо. Да спра господин Джафар. Е тази част вече я знаете и няма смисъл да я повтарям. Безсмислените заплахи на полицията, погледа на Джес който ми дава сили и думите ми към Джафар. След като приключих с „Имате избор професор Джафар! Решавайте! Бързо! „ в стаята стана пълна тишина. Всички чакахме да разберем неговото решение. Чакахме човек в който се борят две същности да определи съдбата ни. Подобно на гладиатори чакащи да видят палеца на императора вдигнат нагоре, така и ние чакахме Джафар да размисли. Отвън се чу глас.

• Джафар аз съм полицай Наваро. Много добре знам какво ти се е случило. Стигнахме до Елиф. Тя си призна всичко. Сестра ти е наред. Това което трябва да направиш е да оставиш детонатора и да се предадеш.
• Няма да повярвам на това! – извика Джафар. – Преди години Рафат ми каза колко зла е Елиф. Не може да си е признала толкова лесно. В бележката също го пише. Да не вярвам на полицията.

Джафар се обърна към нас и извика.

• Искам всички да се съберете отпред. Хайде по – бързо и много внимавайте. Едно грешно движение и отиваме в ада. Съберете се тук, точно така. Ти, умника който ми говореше за избори ела насам. Това е твоето момиче нали?

За секунди Джафар изтръгна Джес от ръцете ми. Опря пистолета който държеше в челото ѝ и извика:

• За теб имам специално наказание. Много пъти се опита да ме провалиш. Даже след последните ти думи бях готов да се предам, но вече знам. Ти също си замесен. Елиф те прати нали? Прати те за да довършиш всичко.
• За какво говориш Джафар? Остави Джес веднага! – извиках аз пристъпвайки към него.
• Много добре знаеш за какво говоря! Вие ги убихте!

Джафар полудя. Не знаех какво да правя. Говореше безсмислени неща. Кой кого е убил? В какво се бе превърнал този човек? Трябва да мисля. Как бихме могли да излезем от тази ситуация? За да победиш луд, трябва да станеш по – луд и от него. Да, това е решението.

• Добре, Джафар! Признавам, че ме разкри! – извиках аз, не знаейки за какво говоря.
• Елиф те прати нали?
• Да! Трябваше да видя дали ще свършиш работата.
• Справих ли се?
• Да и то много добре. Не слушай онези полицай. Елиф винаги е с една крачка напред. Това което тя иска е да оставиш пистолета и да се предадеш. Само така сестра ти ще е свободна.

Джафар ме гледаше изпитателно. Явно ми беше повярвал. Блъсна Джес настрани и бе готов да пусне пистолета. Изведнъж обаче спря.

• Чакай! Ти ме лъжеш. Играеш си с мен. Никой никога не нарича Елиф директно по име. Не показваш уважение. Ти не я познаваш! Просто блъфираш.

В следващия момент Джафар насочи пистолета си към мен. Изстрел. Паднах на земята. Боли, толкова много боли. Това ли чувстват хората когато умират. Не, аз не искам да умирам. Не и сега, не и по този начин. Господи, пощади ме! Може и да съм егоист, но ми се живее. Обещавам ти че, вече няма да пропилявам времето си. Всеки ден ще давам всичко от себе си да правя хората щастливи. По този начин и аз ще бъда щастлив. Има някой над мен. Това, това е Джесика.

• Ро, ро събуди се моля те! Изправи се хайде. Джафар вече го няма.

Изведнъж усетих, че имам силите да стана. Бях улучен в ръката. Изстрела обаче не бе от Джафар. Той се бе строполил на земята и около него имаше локва кръв. Кой бе убиецът му? В залата нахлуха полицай и родители. Всеки прегръщаше всеки. При нас дойде един полицай. Точно този който бе убил Джафар.

• Деца справихте се чудесно. А ти момче ставаш за полицай. Как се казваш?
• Роджър, Роджър Келър, а вие?
• Аз съм полицай Наваро. Браво Роджър. Ще станеш голям човек някой ден. Извинявам се за ръката. Нямаше по – добра възможност да улуча Джафар. Ти си герой, справи се отлично.
• Ро, синко добре ли си!
• Мамо, татко!

Няма думи с които да се опише тази сцена. Цялото ни семейство прегърнати по този начин. Бяхме щастливи, истински щастливи. Няколко дни по – късно имаше пресконференция на която щяха да ме наградят за показаната смелост. Мен! Явно не съм това за което съм се мислил. Трябва от сега нататък да вярвам повече на себе си и способностите си. Събрахме се в една голяма зала. Думата взе вече повишения комисар Наваро.

• Приятели. Няма думи с които да опиша това което ни се случи. Мога единствено да кажа, че Джафар не бе просто поредния луд, който иска само да убива. Имаше кауза, но не и правилния път към постигането ѝ. Той не се бореше за сестра си, а за да намери себе си. Нямаше никакво писмо, никой не го заплашваше. Всъщност деня в който той твърдеше, че са започнали заплахите е станало нещо още по – ужасно. Елиф е успяла да го издири и е изпратила хората си да убият него и семейството му. Първа била съпругата му, брутално изнасилена и убита с един изстрел между очите. Втора била четири годишната му дъщеричка, пръстите и били отрязани един по един след това напъхани в гърлото, умряла от задушаване. След това прекършили врата и на бебето им. Колкото и да викал Джафар, че не помни нищо те не му повярвали. Пребили го и след като не усетили пулса му си тръгнали. Той обаче не бил мъртъв. След тази случка си спомнил всичко. Мозъка му отказал да приеме, че всички са мъртви. Изградил илюзията, че само ако направи това ще върне живота си в релси. Не знаем защо точно тези студенти и тази сграда. Елиф също е в неизвестност. Хората там казват, че си е получила заслуженото от брата на Рафат. Тече разследване както срещу нея, така и срещу този човек. Важното сега е че всички вие сте наред. Събрали сме се тук за нещо хубаво. Роджър, Стивън, Лиса заповядайте на сцената. Действията ви заслужават само похвала. Връчвам ви тези медали за храброст с надежда. Надежда, че ще продължите да сте такива каквито сте. Добри и всеотдайни хора. Научихме много от тези събития. Най – важното е обаче, че трябва да ценим всичко което имаме. Трябва да се радваме на малките неща в живота и да правим всичко възможно за да изградим един по – добър свят. По – добър не само за нас, а и за тези след нас децата и внуците ни. Благодаря ви за това, което направихте. Всички научихме нещо от вас. Няма значение колко голям си или какво е миналото ти. Щом искаш, винаги ще намериш начин да вършиш добро. Заради хора като вас всички ние вървим напред. Напред към откриването на по – добрата версия на себе си. Нека това бъде краят на тъмните дни и началото на светлото бъдеще.

Край