Стояха край огнището банкер, производител на цветя и чистач. Нищо не ги свързваше. Може би само огнището. Голям студ се беше извил навън, зимата свистеше по целия хълм, че и нагоре – из планината, над града под нея и върху пустошта наоколо. Искаше да отнеме топлотата между хората този студ. При това – без предизвестие, а само от сезонни съображения.

     Стоят тримата и зъзнат. В ъгъла на стаята има цял сноп дърва, но никой не ги докосва по своя целесъобразност. Банкерът – от икономия, чистачът – да не цапа, а цветарят – за друго.

     По едно време някой потропа на вратата.

     – Зимата е! Не отваряй! – рече банкерът. Той знаеше, че щом някой тропа, значи е в нужда. Когато нуждата стане по-голяма, по-изгодна ще е лихвата за нея.

     – Именно! – съгласи се продавачът на цветя. Беше научил от опит, че с тропане идва само лошото; а доброто – с чукане: – Защо тропа, а не чука?

     – Може да е някой просяк. Нека отворим! – предложи чистачът. Той се надяваше да почисти съвестта си. Беше спукал гумите на джипа пред хижата.

     Докато обсъждаха въпроса, потропалият натисна вратата силно, счупи дървения райбер и влезе. Беше едър мъж, с вълнен ямурлук и гега. С него влезе сух и студен вятър, снежинките се замяткаха в одаята като в приказка на енергиен регулатор.

     – Добре дошъл, овчарю! – стана банкерът, за да го поздрави. От джоба на сакото му стърчаха пари, които беше забравил да прибере по банков път.

     – Добре си ни дошъл! – почисти следите от навущата му чистачът.

     – Искаш ли цвете? – запита цветарят и се засрами от себе си на ужким.

     Новодошлият изгледа злобно всички и седна до огнището.

     Мълчат. Мина малко време.

     – Голям студ дойде по тези места – установи банкерът. – Мен ме завари виелицата, докато слизах от пистата под хотела. Навън стои беевмето, уж четири по четири, ама нищо не струва. Преди малко видях, че и гумите му спихнали.

     Чистачът се усмихна.

     – И аз дойдох в тая хижа, защото бизнесът не вървеше по-горе – рече той. –  Богатите хора най-малко отпадъци оставят. Реших да си тръгна, ама вихрушката ме настигна. Добре, че я има тая хижа.

     Човекът с ямурлука мълчеше. Беше сърдит на нещо.

     Навън се чу вой на вълк.

     – Глутница или единак? – настръхна банкерът. – Какво ще правим?

     – Да им подарим от онези цветя, дето миришат зле! – предложи цветарят.

     – Всички цветя миришат зле – замахна ръцете си чистачът, сякаш пъдеше нещо. – А и вълците не се страхуват от цветя. И не обичат подаръци. Само се преструват. Виждал съм ги по приемите в хотела.

     Човекът с ямурлука мълчеше.

     – Дали да не запалим огън все пак? – замечта се банкерът. – Аз видях дърва отвън. А и там, в ъгъла. Струва ми се, че и там има. Много е студено. Дори и вътре.

     – Дори вътре е по-студено – съгласи се чистачът.

    – Заради вятъра – потвърди цветарят.

     Високият мъж свали ямурлука си и под него излезе огромно брадясало лице на горянин. Той изгледа всички гордо, смело и безстрашно. Беше като Зевс, от ония вечни древни богове, дето ходят по земята при голяма нужда или в небесен студ. Изкашля се така, че цялата хижа потрепери. После отвори огромната си уста и отсече:

     – Махайте се! Тази хижа е моя.

     Той свали торбата си, която до този момент никой не беше забелязал, извади от нея самун хляб и съчки сухи клони.

     – Собствеността е сложен въпрос! – пропя неубедително банкерът. – Може да си я взел с ипотека. Как ще установиш и ще докажеш...

     Зевс стовари яката си десница върху челото на банкера и той спря да говори. Дишането му стана учестено и после спихна като капиталов недостиг; падна отривисто и доста зле. Лека струйка кръв поля сухото му лице.

     – Но аз мога да почистя всичко тук, ако може да остана! – чистачът стана и започна да духа пода, защото нямаше друго за духане.

     Него Зевс го фрасна по задника и той полетя върху дървено буре, пълно с течности, които бяха замръзнали. Във всяка хижа има такива течности – и по-добре да са замръзнали, щом могат да замръзват.

     – А аз ви давам цвете! – поклони се цветарят и подаде задника си.

     И този задник отиде при бурето.

     Зевс запали огън. Разчупи самуна и натъпка устата си с половината от него. Имаше груби, самоделни ръце. Косата му падаше върху хляба и той я местеше непрекъснато.

     – Ако бяха запалили огнището – говореше си овчарят, докато ръчкаше жаравата и се оригваше, – никога нямаше да ги излъжа толкова лесно.