Дявола е онази дама в живота ми, в чиито очи танцуват морета, а някъде в далечината им висят отчаяно червени флагове, които аз продължавах да пренебрегвам. Вероятно Господ бе решил да предозира чар и опасна красота на едно място, за да заслепява всичко в периметъра на това присъствие.
Изпратих обвързаната дама до едно такси и се разделихме, след като вечеряхме заедно. Тя усети вълнението ми покрай синеоката, но не попита нищо повече, защото така щеше да покаже слабост. А аз все още бях новия „нахалник“ в живота ѝ и тепърва щях да паркирам на забранено.
Душата ми трепереше около синьото и губех представа за всичко останало. Колкото и да прикривах емоциите си, те напускаха границите си и се разбиваха в онзи морски поглед.
Някъде към два сутринта се намирах в колата на Дявола. Оставихме табелата на Варна далеч зад гърба си. Не знаех къде отиваме, нямаше и значение. Но явно той се интересуваше с кого бях на вечеря и попита направо:
– Това приятелката ти ли беше? – после намигна.
– Да не би да ревнуваш?! – потиснах усмивката си. – Похвали се ти – кой беше онзи здравеняк до теб...
– Боже... беше брат ми. – изсмя се. – Обсъждахме важни неща, скоро ще се жени.
Странно, но почувствах облекчение. Бях на въдицата ѝ, а тя продължаваше да ме пуска в бурите. Надцаквахме се по всички възможни начини. Изкарвайки привидната си апатия, избутвайки хода на яснотата и затваряйки го на тъмно. Егото и на двама ни беше толкова голямо, че „любовта“ като дума... не присъстваше в речниците ни. Имаше моменти, в които търсихме душите си в други такива. Напълно отдадени на омагьосания кръг на плътските удоволствия. Доброволно погребващи всичките си надежди и отказващи спасителните пояси, които съдбата понякога хвърляше в ръцете ни.
Нямах никаква идея защо тази жена се държеше така с мен. Пишеше ми рядко и се виждахме тогава, когато реши. А сега бях в колата ѝ, пътувахме нанякъде и всичко това идваше от нея. За пръв път правехме нещо заедно. По нейна инициатива. Дали това беше така, защото скоро щеше да „заминава“? Можех единствено да гадая за намеренията и идеите ѝ. Истината беше, че нямах смелостта да ѝ разкрия как ме караше да се чувствам. И колко хлътнал бях по нея. Чудех се дали от цялата тази игра на топло и студено щеше да излезе нещо, затова просто проявявах търпение. Болезнено такова на моменти. А само как ми се искаше да поставя всички карти на масата и веднъж да бъда честен спрямо себе си...
© А.Д. Todos los derechos reservados