Краят

Това, което никога няма да забравя бяха връхчетата на пръстите й,
пипащи очите ми в мрака, за да усети дали плача.

Лежахме гушнати в топлата уютност на кревата, мракът създаваше
близост между нас, караше ни да мислим само за тук и сега, сякаш времето
извън този миг не съществуваше. Говорехме си думи и чувства, задъхани от
възбудата да сме толкова близо един до друг, и знаехме, че това е
Краят, че когато слънцето изгрее ще трябва да забравим за нещата, които ни
се бяха случвали, да ги складираме дълбоко навътре в гънките на
мозъчните си кутии...и си вярвахме, и бяхме прави...

Ръката ми почиваше от вътрешната част на бедрото й, където кожата бе
толкова нежна, че само от това бих се разплакал, всепоглъщаща нежност,
тръпнеща в очакване. Към думите й се добави едно ново задъхване, тялото й
започна да се движи едва-едва, но аз нарочно исках да я подчиня в моето
наранено мъжко самолюбие и продължавах нарочно да движа пръстите си
бавно, докато тя леко започна да стене.

Тогава направих 3 едновременни движения - придвижих рязко ръката си
нагоре, чувствайки как тя се разтваря като цвете специално заради мен, с
другата си ръка я хванах за косата и рязко я дръпнах, след което впих
устните си в нейните .. Започнах да движа пръстите си в нея, а тя засмука
езика ми, тихо стенейки гърлено в мрака, задъхвайки се по недостижим
екстаз. И започнах да й говоря, да й кажа, че винаги ще е изцяло моя, че
искам да съм не само в тялото й, но и да проникна в съзнанието й,
същносттта й (и го направих), да я накарам да стене тихичко в мрака моето
име и че иска да съм в нея постоянно, безотказно, тук, сега и
завинаги....

А после й казах, че това е Краят и че я обичам, умирайки в нея... А
пръстите й докосваха крайчеца на мокрите ми очи.