Това, което никога няма да забравя бяха връхчетата на пръстите й,
пипащи очите ми в мрака, за да усети дали плача.
Лежахме гушнати в топлата уютност на кревата, мракът създаваше
близост между нас, караше ни да мислим само за тук и сега, сякаш времето
извън този миг не съществуваше. Говорехме си думи и чувства, задъхани от
възбудата да сме толкова близо един до друг, и знаехме, че това е
Краят, че когато слънцето изгрее ще трябва да забравим за нещата, които ни
се бяха случвали, да ги складираме дълбоко навътре в гънките на
мозъчните си кутии...и си вярвахме, и бяхме прави...
Ръката ми почиваше от вътрешната част на бедрото й, където кожата бе
толкова нежна, че само от това бих се разплакал, всепоглъщаща нежност,
тръпнеща в очакване. Към думите й се добави едно ново задъхване, тялото й ...