10 oct 2017, 20:26

Краят на лятото 

  Prosa » Relatos
756 3 5
11 мин за четене

     Има толкова много причини да останеш насаме със себе си. Разочарования. Очарования – и страх, който те възбуждат. Раздели. Любови. Главобол. Стомашно неразположение. Вдъхновение. И ето, останал насаме със себе си, разбираш, че няма такова нещо като насаме-със-себе си. Сам е този, който е извън себе си. А себе си – това изобщо не съществува. Не можеш да познаеш едно тяло, докато си вътре в него.

     Това си мислеше. И после му ставаше смешно: „Ами ако си двуличник? Ако си бил такъв през целия си живот? Как едната твоя част да се примири със съществуването на другата? И коя от двете части представлява точно теб? Има ли значение, щом едното ти лице се крие зад другото и само обстоятелствата дават предимство на някоя от външностите ти? Раздвоеният двуличник ли е или двуличникът е раздвоен?”

     Усети, че ще се напика още малко. Едва се стискаше. Как може да го свие простатата точно в този момент, който го връхлитаха относително интересни мисли? Попритисна мястото, което го тревожеше, и се огледа.

     Как да живее тук? Може ли изобщо, възможно ли е наистина някога да останеш сам със себе си, ако си жив? Може би това е най-добрият начин да умреш от разочарование и пълна самота. „Значи не съм дошъл тук точно да живея. За друго съм дошъл.”

     – Има тоалетна, да знаеш – каза му възрастната жена. Той се затича. – Тук, до кокошарника. Ако искаш, може да си купиш две-три кокошки, ей така, колкото да имаш с кого да хортуваш.

     Влезе веднага. Очевидно някои мисли действат така на пикочния му мехур. Излезе безславно и пак се огледа.

     – С кокошни ли да общувам? – намръщи се. – Това ли ми предлагаш? Като луд?

     – Те, лудите, са по-нормални от другите. Поне са по-свестни. А и с животни се приказва по-леко. Те разбират.

     Тя дори не пожела да плати наема. Къщата се рушала. „Само за лятото ще остана” – каза ѝ.

     – Добре, добре. Колкото искаш – толкова. Ще ти идвам на гости всеки ден, да видя как се грижиш за къщата. Затова ти я давам – да се грижиш за нея. Нищо друго не искам.

     „Все едно ми дава дъщеря си за булка. Да се грижа за нея. Може да поиска и да я обичам?”

     Бабата го погледна и се засмя:

     – Няма нужда да я обичаш. Тя, любовта, с времето иде. Сега ще се грижиш за нея. За любовта – по-късно. Всяко нещо с времето си.

     Наистина си купи две кокошки. Червени. И един петел взе – да кукурига. Да го буди сутрин.

     „И защо да ме буди? За къде ще бързам?” – „Как за къде? – отговори си. – За ставане. Толкова много работа има да свърша. А лятото е кратко. Един живот време е. Нямаш ли повод да станеш, мъртъв си вече. Погребан. Така си е.”

     Намери сини побелели дочени панталони. Изпра ги и като изсъхнаха, не се разделяше с тях.

     – Знаеш ли на кого са тия дрехи? – попита го възрастната жена, докато го гледаше как окопава овошките. – Знаеш ли?

     – Не не зная – отговори. Не искаше да знае.

     – По-добре е да не знаеш.

     „Тя чува ли мислите ми?”

     През август се родиха първите домати. Започна да готви на печката отвън. Най-много време му отне да позакрепи плевнята – беше се килнала настрани и всеки момент щеше да падне. Намери талпи, намести ги под натежалите греди и си даде сметка, че това няма да е за дълго. Плевнята щеше да падне.

     – Вътре има стари неща – пак го подкачи наемодателката. – Горе, в плевнята. По-стари и от мен. Сеното вече за нищо не става. А и няма животни. Но има чекрък, ютия, голяма, ръждясала трябва да е, с място в нея за жар, има и... Забравих. Нищо. Като падне плевнята, и те ще паднат с нея: и запомнените, и забравените неща.

     Натъжи се от думите ѝ. Ще падне плевнята, да. Всеки ще умре. Но преди това трябва да се усмихне. За последен път.

     Отиде до близката бензиностанция и купи  туба с моторно масло. От най-скъпото. Взе и четка от селския магазин. Работи половин ден в жегата, но накрая остана доволен. След пладне плевнята беше готова: всичките ѝ греди бяха тъмни, като очи на мома, маслото беше попило в старото дърво, не личаха бръчките му, напуканите му страни вече не грознееха така.

     Към пет часа чу отдалече как бабата се възхищава през плета, докато отваряше външната портичка:

     – Па тя, тая плевня, никога не е била така хубава! Браво! Бог да те поживи! Виж я как гледа само!

Направи му кафе с ръж, тя сама го намери в някакъв долап, да почерпи за добрината.

     – По-добре е аз да почерпя. – Не беше направил нищо особено. Но за какво пък той да черпи?

     – Ти май нямаш деца, а? – изведнъж го сряза жената.

     – Това в какъв контекст? Защо питаш?

     Тя се попритесни от резкия му отговор, но продължи:

     – Никой не идва да те види. Вече три месеца. Скоро лятото ще свърши.

     Спомни си нещо. Има време, ще отговори на въпроса на хазяйката. Но остави спомена си да се разположи в паметта му, да я обгърне с дланите си и така да върне времето назад. Работеше в една малка фирма. Не беше толкова отдавна. В нея всичките му колеги бяха млади, а той вече чакаше внуци. Един ден дойде по-рано на работа и ги чу да си говорят, младежите: „По-добре е да си сингъл, нали?” – „Разбира се.” – „Най-тъпото нещо е да имаш деца.” – „То кой иска днес да има деца? Само ненормалните.” – „И са скъпи. Представяш ли си – хем не е удоволствие, хем плащаш!” – „Луда работа!” – „Аз като си представя, че една вечер няма да излизам заради... заради някакво смръдливо хлапе, направо побеснявам.” – „Животът е индивидуален. Като персонален компютър. Не бива да се поделя с друг. Още по-малко пък да го подаряваш на поколенията. Така мисля аз.” – „И аз!” – „И аз!” Всички се съгласиха. Той седна на бюрото, поздрави ги и се престори, че започва да преглежда някакви документи. Включи компютъра си, персоналният. По едно време трътлесто момиче с незнайна длъжност и още по-незнайна възраст дойде при него:

     – А ти какво мислиш? Хубаво ли е да имаш деца?

     Той имаше две момчета. Вече бяха за женене. Не виждаше какво друго е имал през живота си – може би само варицела или вариола и няколко настинки. Къща. Брак. И спомени. По едно време имаше приятел. Но той се разпиля, разпадна се и отиде в групата на спомените. Така става с истинските приятелства – разпадат се като снежинки в длани, минават в друго агрегатно състояние; може би се къса привързаността, от която в езика на древните римляни е дошло и названието на приятелството. Кой знае.

     – Не знам. – Не искаше да участва в тази дискусия.

     – Ти нямаш ли деца? Не си ли имал? – трътлестото момиче държеше да получи някакъв отговор.

     – Имал съм деца – изрече бавно. – Още ги имам. И се надявам да получа приращение към тях – внуци.

     – Но това е ужасно! – възкликна девойчето. – И толкова старомодно!

     Въведе паролата си в компютъра, мониторът светна и започна да работи. Не му се говореше с тези младежи.

     Споменът се разпадна – досущ като приятелството: според Цицерон то е другото ни „аз”; изчезнат ли приятелите, можеш сам да се досетиш какво е станало с твоето „аз”.

     – Имам деца, госпожо. Много красиви деца. И двамата се учат. Завършиха вече. Ако ученето свършва някога, де. Скоро ще се оженят, сигурен съм. Така ще стане.

     „Странно, че не ме пита дали съм женен. Поне е пестелива във въпросите.”

     – И защо не идват? В чужбина ли са? – тя държеше кафето, състоящо се главно от ръж и леблебия, в малка чинийка. Не изпускаше чинийката от ръка и очевидно никак не ѝ беше неудобно да стои така продължително време.

     – Не са в чужбина. В България са.

     – Това е същото. – Въздъхна. Най-после остави чашата на пейката. Чинийката задържа. – Понякога е напълно същото. Гледаш ли телевизия?

     Не гледаше телевизия. Преди месец екранът започна да примигна, телевизорът беше стар и го спря: нека си почива. Не извика да го поправят. Дори се почувства по-добре.

     – Слушам радио.

     – И хубаво правиш. По радиото пускат повече музика.

     Тя не се сбогува, обърна се само да погледне плевнята и доволна си тръгна към другата къща, в която живееше съвсем сама.

     „А ти нямаш ли деца, бабо? Внуци нямаш ли?”

     „Имам, чедо. Как да нямам? Твоите деца са в тая тук чужбина, дето се чуди как да ни изгони бетер всичките и да ни умори. Моите – те пък нова си чужбина намериха, далече от тук, в друга държава, дето ги приеха като да са там родени. Щура работа. Нито моите ще дойдат да ме видят, нито твоите. В чужина са. Синът ми даже панталона не си взе, дето ти сега го носиш. Уж го преметна на куката в мазето небрежно, като че ли ще се върне след ден-два да го облече, а то... колко години минаха. Сами, сами ще измрем тука, в нашата родна чужбина, в това... отечество.”

     Да, знаеше, че тя му говори в тъмното. Научи се да разговаря с вързастната жена всяка вечер. Свикна да става по първи петли. И реши да поостане – ако не за друго, поне да види как плевнята пада, да стои мирно до нея, да ѝ отдаде чест в последния миг. А после да види какво крие в себе си, чекрък ли, ютия или друго. Интересно му беше.

     Свършваше лятото. Плевнята не падаше. И този спомен, който сега се връщаше в съзнанието му неизменно с мирис на ръж, непрекъснато го човъркаше, всяка вечер, понякога не му даваше мира и гонеше съня. Най-накрая каза на онова трътлесто момиче от офиса, с което проведе разговора, каза го на глас, сякаш то лежеше на миндера до прозореца и още се ужасяваше при мисълта за деца:

     – Единственото, което имам, са децата, моето момиче. Съжалявам те. Никога не съм имал друго, няма и да имам. Човек добие ли смисъл чрез тях, вече няма нужда от нищо. И от себе си дори. И от самотата не го е страх. Само за децата се страхува.

     – Искаш да кажеш, че ако нямаш деца, нямаш нищо? – изхили се момичето от миндера. – И че аз например, понеже съм бездетна, съм безсмислена? Животът ми е лишен от смисъл, така ли?

     – Може би не е лишен от смисъл. А и какво значи бездетна? – отговори с въпрос. – Добродетелността, тя бездетна ли е? Вероятно животът винаги има смисъл, който е закодиран в него от този, който го е създал: някакво информационно поле на вечността. Но чрез децата ние му даваме смисъл. Наш смисъл. Наш информационен код. Така мисля.

     И като ѝ го каза, усети, че вече няма раздвоение. Няма двуличие. Просто някои неща трябва да се казват в очите. И навреме. За да се съхраниш. Като в тази къща, далеч от всички, но със смисъл в сърцето си: смисъл, който сам си беше създал.

     – Тогава защо си сам? – отново изнервничи девойката и като че ли се изправи на леглото си и застана в очертанията на прозореца – рамка на картина. – И се скри от всички в това тъпо село? Дори от децата си?

     Погледна я със съжаление, което потече от очите му:

     – Не съм сам. Само щастливите хора имат нужда от усамотение. Другите са самотни винаги. Понякога го разбират твърде късно.

     И заспа.

© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря, Силвия, Мариана, Ренета, Ани, Стойчо.
  • Като че ли чета житието си...
    Прекрасно разказано и тази цикличност с неизменните мисли за смисъла на живота е удивително!
    Поздрави за написаното, Владимир!
  • Познавам един човек, от който собствените деца са се отрекли. Вероятно няма да ги види никога. Но все за тях говори. Уж сам, а не е, но само в мислите си. Понякога казва, че много иска да ги чуе и че му липсват. После се сеща, че това няма да стане, тогава очите му крещят от самотност...
  • Много, много ми хареса!
  • Възхищавам ти се от сърце!
Propuestas
: ??:??