Крилцата на пеперудата.
Пеперудите са крехки създания. Когато човек се опита да улови някоя и да я задържи в дланите си, може да се случи така, че прашецът от крилцата ù да се изрони и тя никога повече да не полети. Едно мимолетно докосване понякога е сигурна гибел.
Тя беше на 10. Случи ù се най-ужасното нещо, което може да се случи на едно десетгодишно дете. Тя остана сама. Майка ù, която беше единствената, която се грижеше за нея, нямаше никакви пари. А каквото имаше, го изпиваше. Влачеше невръстното си дете по кръчмите, където се наливаше и забравяше за него.
Една нощ тя остави Наталия за пореден път пред тежката, прашна порта на стария градски театър, за да си купи водка. А после просто не се върна. Тогава дойде той. Спасителят на Наталия.
Тя носеше раздърпана синя рокличка, сякаш хвърлена, недостойна като дрипа върху крехкото ù още тяло. По бледото ù, невинно личице се бяха изписали тонове тъга. Но в нея имаше пламъче очакване. Рядко, когато се усмихваше и дупката от падналите ù млечни зъби зейваше под горната ù устна, тя засияваше като мъничка принцеса. Косата ù някак несъразмерно дълга на ниския ù ръст, се спускаше по раменете ù като красиви, черни нишки плътна, нощна тъмнина. Очите ù, контрастиращи на вечерния хлад, бяха спокоен, топъл, безоблачен ден, къпещ се в безконечното синьо небе.
Николай открехна голямата порта и застина отпред, учуден от неочакваната среща, когато мъничките ръце на Наталия се вкопчиха, уплашени, в дългия му черен шлифер, и сълзите, капещи от невинните ù детски очи, се затъркаляха по плата му, звънящи като ситен, летен дъжд по ламаринен покрив. Той се наведе и вдигна малкото момиченце, притискайки го силно до себе си, за да може то да се успокои. В този момент нещо сякаш преобърна света му. Беше виждал прекалено много болка в чуждите очи, а и в своите. Сякаш между него и това крехко създание имаше някакъв странен магнит, който го накара да изпита силна привързаност и любов. Когато Наталия спря да плаче, тя му разказа своята история. От този момент нататък той се превърна в бащата, който тя никога не бе имала.
Николай работеше в стария театър. Той беше единственото, което успя да обикне след тръгването на Мария, неговата голяма любов. Тя си отиде без никакви обяснения. Той никога не разбра какво се е случило с нея. Не спираше да си повтаря последните ù думи: "Любовта е като живота за самоубиеца. Влюбиш ли се, обречен си. Обричаш и другия." И беше права.
Наталия израсна в театъра. Обичаше да сяда точно пред сцената и да наблюдава играта на актьорите. Причудливите им действия, начина, по който говореха. И разбира се - Николай. Нейното малко спасение. Обичаше го до болка. Той - също. Беше ù дал всичко, което можеше да ù даде.
Наталия завърши училище. Тази вечер имаше бал. Сега тя беше порасналата, мъничка принцеса, стояща някога пред вратите на театъра. Лицето ù беше сякаш нарисувано. Сега, когато топлите ù устни за малко се простяваха една с друга, за да открият красивата ù усмивка, навън сякаш закрещяваха звънливо милиони сияйни слънца. Тялото ù беше изваяно и по нежните му лъкатушещи пътища прилепваше коприната на красива червена рокля. Черната ù коса, тихата хладна нощ, беше вързана на хлабав кок. А кристалните ù очи се бяха превърнали в плен за този, който се осмелеше да погледне в тях. Тази нощ Николай го направи. Тази нощ той я пожела. Поиска тялото ù. Алчно впи пръсти в него, за да го изрисува, да го превърне в театрална сцена. И после се събуди.
Беше се влюбил, без да разбере. В главата му нахлуха милиони мисли и въпроси, които приличаха на нападението на рояк ужасно досадни мухи, които го измъчваха. Питаше се възможно ли е и тя да изпитва същото. Ако беше така, никога нямаше да я пусне. Не, дори да не беше така, пак нямаше. Тя беше негова. В този момент вътрешните му терзания бяха прекъснати от ниския ù, треперещ глас.
- Николай?!
- Здравей, моя пораснала принцесо.
- Трябва да ти кажа нещо.
- И аз... Обичам те, Наталия.
- И аз те обичам, Николай. И исках да ти кажа, че съм ти благодарна за всичко, което направи за мен, но трябва да тръгвам вече.
Той сякаш не чу последните ù думи, и доближавайки се, преплете страстно устни в нейните. Сякаш беше чакал точно този миг толкова безумно дълго. Така, както малките деца с нетърпение броят дните до рождения си ден. А Наталия седеше вцепенена и неразбираща. За нея той беше най-прекрасният баща на света. А той, втренчил поглед в куфарите в ръцете ù, изведнъж закрещя и заплака. Всичко, което някога беше обичал, си тръгваше.
- Обичам те, Наталия, зарида той, ти не можеш да си идеш. Няма да го позволя. За нищо на света.
Тя мълчеше, а това го плашеше още повече. Беше започнал да стиска ръцете ù, и когато тя се опита да ги откопчи от хватката на неговите, той я удари с всичка сила. В този момент бе изгубил разсъдъка си. Тя се молеше и плачеше, той повтаряше единственото, което знаеше тогава, че я обича, и я притискаше силно до себе си.
Пеперудите са крехки създания. Когато човек се опита да улови някоя и да я задържи в дланите си, може да се случи така, че прашецът от крилцата ù да се изрони и тя никога повече да не полети. Понякога едно мимолетно докосване е сигурна гибел.
Когато Наталия най-сетне успя да се отскубне от него, тя затича, плачеща към изхода. Точно в този момент по улицата минаваше камион. Тя не го видя, нито шофьорът успя да реагира. Николай изтича отвън, чувайки силния трясък и видя как Наталия лежи на мокрия, от снощния дъжд, асфалт.
Николай разбра. Любовта е като живота за самоубиеца. Влюбиш ли се, обречен си. Обричаш и другия.
© Ирен Попова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, Иван, Дочка!
-
Харесах!Оригинален стил и стилен финал въпреки липсата на хепиенд.Поздравления!
-
Много силно!
-
Благодаря, Светослав, Филип, Странник.: )
-
Еми какво да кажа, пак е много добро!
-
Браво. Имаш някои наистина страхотни сравнения. Началото е много добро, а за един разказ това е много важно.Хареса ми. Ако се пепне тук там ще е страхотен разказ, но като за първи е отличен. Продължавай в същия дух.
-
Благодаря ви, че посетихте!
-
И на мен ми хареса! Продължавай да пишеш, Ирен!
-
всички сме пеперудени души.
-
хубав разказ!
-
Пеперуди са и Николай, и Наталия, всички сме пеперуди.
Мерси, че посети, Михаил.: )) -
Пеперудата е Николай, нали?
Единственото, което не ми хареса е, че много набързо и отдалечено разказваш историята. Трябваше да наблегнеш на гледната точка на Николай и на промяната в начина, по който приема Наталия.
Краят е гаден. Добре замислен и всичко, но гаден. И жесток.
Хареса ми. -
Благодаря ти, Ани за изчерпателния коментар и за отделеното време!
И на теб, Ивон, Христо, Нели, Илко, благодаря! -
Това вече е разказ! Хареса ми.
Мисля, че Анита е казала много! На твое място бих пила с радост от нейния извор
Успех! -
Хубаво!
-
Добро начало.
Сега ще ти напиша някои неща, които мисля, че трябва да избягваш, когато разказваш. Прекалено много използваш лични местоимения в текста си, прекомерната им употреба, винаги го затормозяват.
"Тя беше на 10. Случи ù се най-ужасното нещо, което може да се случи на едно десетгодишно дете. Тя остана сама."
Тук може така:
Беше на десет. Случи се най-ужасното нещо, което може да се случи на едно десетгодишно дете. Остана сама.
"Една нощ тя остави Наталия за пореден път пред тежката, прашна порта на стария градски театър, за да си купи водка. А после просто не се върна."
После просто не се върна - "а" е излишно.
"Тя носеше раздърпана синя рокличка, сякаш хвърлена, недостойна като дрипа върху крехкото ù още тяло. По бледото ù, невинно личице се бяха изписали тонове тъга. Но в нея имаше пламъче очакване. Рядко, когато се усмихваше и дупката от падналите ù млечни зъби зейваше под горната ù устна, тя засияваше като мъничка принцеса. Косата ù някак несъразмерно дълга на ниския ù ръст, се спускаше по раменете ù като красиви, черни нишки плътна, нощна тъмнина. Очите ù, контрастиращи на вечерния хлад, бяха спокоен, топъл, безоблачен ден, къпещ се в безконечното синьо небе."
Можеш да напишеш така:
Тогава дойде той - нейният спасител. За да почнеш новата си мисъл с името и и да избягваш максимално повторенията.
"Наталия носеше раздърпана синя рокличка, сякаш хвърлена, недостойна като дрипа върху крехкото още тяло. По бледото по момичешки / замества и, с друга дума, за да не се повтаря прекомерно/ невинно личице се бяха изписали тонове тъга. Но в нея имаше пламъче очакване. Рядко, когато се усмихваше и дупката от падналите ù млечни зъби зейваше под горната /тук и е излишно/ устна. Тя засияваше като мъничка принцеса. Косата /тук също и е излишно, малко по-нататък го употребяваш пак и се подразбира/ някак несъразмерно дълга на ниския ù ръст, се спускаше по раменете /излишно и/ като красиви, черни нишки плътна, нощна тъмнина. Очите - /тук също можеш да го замениш това и/ контрастиращи на вечерния хлад, бяха спокоен, топъл, безоблачен ден, къпещ се в безконечното синьо небе."
Горе-долу така... Иначе добро начало.
"Пеперудите са крехки създания. Когато човек се опита да улови някоя и да я задържи в дланите си, може да се случи така, че прашецът от крилцата ù да се изрони и тя никога повече да не полети. Едно мимолетно докосване понякога е сигурна гибел."
"Николай разбра. Любовта е като живота за самоубиеца. Влюбиш ли се, обречен си. Обричаш и другия."
А тези фрази, които са са твой патент така да се изразя, придават на разказа чар, който си е твой и запазен.
Остава да поработиш над последователността на използването на повторенията и ще се получи.
Радвам се да те видя и в тая светлина.
Прегръщам те! Пиши и се развивай по свой собствен начин! -
Хубав разказ!С поздрав, Ирен!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
А финалите за жалост, както и в живота - не винаги са щастливи...
Приеми и моите поздравления!