Крилцата на пеперудата.

Пеперудите са крехки създания. Когато човек се опита да улови някоя и да я задържи  в дланите си, може да се случи така, че прашецът от крилцата ù да се изрони и тя никога повече да не полети. Едно мимолетно докосване понякога е сигурна гибел.

Тя беше на 10. Случи ù се най-ужасното нещо, което може да се случи на едно десетгодишно дете. Тя остана сама. Майка ù, която беше единствената, която се грижеше за нея, нямаше никакви пари. А каквото имаше, го изпиваше. Влачеше невръстното си дете по кръчмите, където се наливаше и забравяше за него.
Една нощ тя остави Наталия за пореден път пред тежката, прашна порта на стария градски театър, за да си купи водка. А после просто не се върна. Тогава дойде той. Спасителят на Наталия.
Тя носеше раздърпана синя рокличка, сякаш хвърлена, недостойна като дрипа върху крехкото ù още тяло. По бледото ù, невинно личице се бяха изписали тонове тъга. Но в нея имаше пламъче очакване. Рядко, когато се усмихваше и дупката от падналите ù млечни зъби зейваше под горната ù устна, тя засияваше като мъничка принцеса. Косата ù някак несъразмерно дълга на ниския ù ръст, се спускаше по раменете ù като красиви, черни нишки плътна, нощна тъмнина. Очите ù, контрастиращи на вечерния хлад, бяха спокоен, топъл, безоблачен ден, къпещ се в безконечното синьо небе.
Николай открехна голямата порта и застина отпред, учуден от неочакваната среща, когато мъничките ръце на Наталия се вкопчиха, уплашени, в дългия му черен шлифер, и сълзите, капещи от невинните ù детски очи, се затъркаляха по плата му, звънящи като ситен, летен дъжд по ламаринен покрив. Той се наведе и вдигна малкото момиченце, притискайки го силно до себе си, за да може то да се успокои. В този момент нещо сякаш преобърна света му. Беше виждал прекалено много болка в чуждите очи, а и в своите. Сякаш между него и това крехко създание имаше някакъв странен магнит, който го накара да изпита силна привързаност и любов. Когато Наталия спря да плаче, тя му разказа своята история. От този момент нататък той се превърна в бащата, който тя никога не бе имала.

Николай работеше в стария театър. Той беше единственото, което успя да обикне след тръгването на Мария, неговата голяма любов. Тя си отиде без никакви обяснения. Той никога не разбра какво се е случило с нея. Не спираше да си повтаря последните ù думи: "Любовта е като живота за самоубиеца. Влюбиш ли се, обречен си. Обричаш и другия." И беше права.

Наталия израсна в театъра. Обичаше да сяда точно пред сцената и да наблюдава играта на актьорите. Причудливите им действия, начина, по който говореха. И разбира се - Николай. Нейното малко спасение. Обичаше го до болка. Той - също. Беше ù дал всичко, което можеше да ù даде.

Наталия завърши училище. Тази вечер имаше бал. Сега тя беше порасналата, мъничка принцеса, стояща някога пред вратите на театъра. Лицето ù беше сякаш нарисувано. Сега, когато топлите ù устни за малко се простяваха една с друга, за да открият красивата ù усмивка, навън сякаш закрещяваха звънливо милиони сияйни слънца. Тялото ù беше изваяно и по нежните му лъкатушещи пътища прилепваше коприната на красива червена рокля. Черната ù коса, тихата хладна нощ, беше вързана на хлабав кок. А кристалните ù очи се бяха превърнали в плен за този, който се осмелеше да погледне в тях. Тази нощ Николай го направи. Тази нощ той я пожела. Поиска тялото ù. Алчно впи пръсти в него, за да го изрисува, да го превърне в театрална сцена. И после се събуди.
Беше се влюбил, без да разбере. В главата му нахлуха милиони мисли и въпроси, които приличаха на нападението на рояк ужасно досадни мухи, които го измъчваха. Питаше се възможно ли е и тя да изпитва същото. Ако беше така, никога нямаше да я пусне. Не, дори да не беше така, пак нямаше. Тя беше негова. В този момент вътрешните му терзания бяха прекъснати от ниския ù, треперещ глас.
- Николай?!
- Здравей, моя пораснала принцесо.
- Трябва да ти кажа нещо.
- И аз... Обичам те, Наталия.
- И аз те обичам, Николай. И исках да ти кажа, че съм ти благодарна за всичко, което направи за мен, но трябва да тръгвам вече.
Той сякаш не чу последните ù думи, и доближавайки се, преплете страстно устни в нейните. Сякаш беше чакал точно този миг толкова безумно дълго. Така, както малките деца с нетърпение броят дните до рождения си ден. А Наталия седеше вцепенена и неразбираща. За нея той беше най-прекрасният баща на света. А той, втренчил поглед в куфарите в ръцете ù, изведнъж закрещя и заплака. Всичко, което някога беше обичал, си тръгваше.
- Обичам те, Наталия, зарида той, ти не можеш да си идеш. Няма да го позволя. За нищо на света.
Тя мълчеше, а това го плашеше още повече. Беше започнал да стиска ръцете ù, и когато тя се опита да ги откопчи от хватката на неговите, той я удари с всичка сила. В този момент бе изгубил разсъдъка си. Тя се молеше и плачеше, той повтаряше единственото, което знаеше тогава, че я обича, и я притискаше силно до себе си.

Пеперудите са крехки създания. Когато човек се опита да улови някоя и да я задържи в дланите си, може да се случи така, че прашецът от крилцата ù да се изрони и тя никога повече да не полети. Понякога едно мимолетно докосване е сигурна гибел.

Когато Наталия най-сетне успя да се отскубне от него, тя затича, плачеща към изхода. Точно в този момент по улицата минаваше камион. Тя не го видя, нито шофьорът успя да реагира. Николай изтича отвън, чувайки силния трясък и видя как Наталия лежи на мокрия, от снощния дъжд, асфалт.

Николай разбра. Любовта е като живота за самоубиеца. Влюбиш ли се, обречен си. Обричаш и другия.