Снощи се опитах да дочета едно отдавна започнато книжле. Бях занемарил четенето на книги покрай интернета и телевизията. Тъкмо прелиствах поредната страница и усетих, че нещо не е както преди. След кратък размисъл разбрах кое – очилата! Те си стояха кротко в калъфа, а аз без никакво затруднение бях прочел няколко страници. Това обясняваше факта, че от известно време  вкарвах ключа директно в ключалката, без да правя по няколко кръгчета с него около нея. Така ставаше и с другите неща, които ми се налагаше да вкарвам някъде. Не знам дали това имаше връзка с крилeтe, но започнах да обръщам внимание на дребните мушици и да различавам движението на миниатюрните им крилца. Онзи ден в парка, в клоните на един кестен, видях малка гъсеничка, която с вълнообразни движения на зеленикавото си гръбче, осеяно с жълти и черни точици, пълзеше по опакото на едно листо. Не знаех, че гъсениците имат толкова приятна миризма.  С огромно усилие на волята успях да преодолея силното желание да я опитам и на вкус.

  Вече свикнах с крилете. Дори започнах да ги харесвам. Заравях леко пръсти в перата, усещайки тяхната топлина и съвършена форма. Веднъж жена ми прекъсна това блаженство, в което бях изпаднал, и ми викна от кухнята:

- Стига си ровил из тези крила, ами ела и направи салатата!

- Това не са крила, а криле! Самолетите и вятърните мелници имат крила, а птиците имат криле! По-поетично е... - поясних аз.

- Абе, ти да не си изкукал нещо? - възмути се тя.

  Не исках да се карам с нея и да ù обяснявам колко красиво и умно нещо е кукувицата, затова мълчаливо се заех да режа зарзавата. Очевидно бе, че и тя свикна с крилете, но изобщо не обръщаше внимание на прекрасния им външен вид. Започна да ме преследва желанието да ги покажа на някой, който да оцени по достойнство не само тяхната полезност, но и тяхната красота. Една вечер, пред блока, издебнах пенсионерката от партера, застанах пред нея и тържествено разперих криле. Тя почна да се кръсти, да плюе в пазвата си и почти пред припадък, промълви:

- Ти какъв си, бе?

След като видях уплашеното и объркано лице, реших да я излъжа:

- Ангел съм!

- Божкеее... - продължи да се кръсти и плюе тя. - За мен ли си дошъл?

Този въпрос малко ме обърка, но продължих тихо:

- Не! Исках само да ти покажа крилете си.

Тя, вече видимо поуспокоена, каза с безразличие:

- Криле като криле! Какво толкова! И защо си с дънки?

  Думите и тонът, с който бяха произнесени, прободоха честолюбието ми и нараниха влюбеното в крилете сърце.

- „Колко е глупава и сляпа!”, казах си на ум.

  Обърнах се и се отдалечих с леко помахване на крилете. След мен въздушното течение понесе бавно към земята няколкото паднали пера...

(следва продължение)