Тук съм, за да си излея мъката. Чувствам се объркан... това не съм аз! В криза съм. Оставете я финансовата криза... не е това. Тя е едно на ръка... И аз не знам какво е. Ще обясня. Ето как започна всичко.
Най-напред на мобилния оператор заплатих сметката на чужди телефон. Питат ме на касата за номера ми и...изключих! Порових няколко мига в спомените си по този повод и казах нещо предполагаемо. Сумата ми се видя доста скромна и се зарадвах – платих с усмивка. После ми изключиха телефона за неплатена сметка...
На другия ден решихме с жената да отскочим до съседния град – на пазар. Голям магазин имало, на прилични цени. Пристигаме, слизаме, тряс! вратата на колата... и изтръпнах! Ключовете останаха на таблото! Тя, моята кола така си се затваря. Натискам бутона и със замах...
Обикалям няколко пъти и надничам през прозореца. Ключовете висят безмълвно и сякаш укорително се поклащат. Фиксирам ги с ядовит поглед и за кой ли път се заканвам - най-после да си ремонтирам ключалките. Ами, сега!
Подръпнах една по една вратите, напънах багажника – тотален неуспех... Ех, сега да дойде някой от онези спецове, дето отварят чуждите коли с поглед – мисля си. Ама, къде ти... Когато ти не трябват, те тогава работят!
Разпоредих се на жената да влиза и пазарува сама. Тя дори се изчерви от задоволство и засмяна нахлу вътре. А аз хванах първото попаднало ми такси, та у дома. По пътя шофьорът ме пита от какъв зор ще пътувам до нас и обратно. А аз го лъжа, че съм забравил включен котлона. Какво да му обяснявам! Не знам дали ми повярва...
След час отново се озовах на паркинга, но с резервния ключ в джоба. Заварих половинката си пред колата, сред камара торби и пакети, гледайки ме нежно и с чувство за добре свършена работа. Зер, нямало е кой да ѝ опява...
Продължавам нататък...
Скоро след това, една заран изпуснах служебния автобус и отидох на работа с онази, моята бракма. Няма нищо – успях да стигна навреме. Цял ден задачи, проблеми, нерви... На обяд едва се добрах до стола. Хапнах криво-ляво и бързам да довърша нещо в цеха. Събрах си посудата в таблата и вместо на гишето, дето се оставят за миене, хукнах през вратата навън. Не можах да изляза, защото касиерката ме видяла и с настойчиво тропане по стъклото на кабинката ме върна в реалния свят. Но не свърши всичко с този инцидент...
Свърши работният ден. Излизам на портала - служебният автобус спрял, всички се качват – качвам се и аз. Прибрах се вкъщи, сядаме на масата и жена ми ме пита как мина деня. Мани, мани… казвам ѝ, днес голям невървеж беше.
Започнах да разказвам, ала не отидох далеч. Стигнах до изпуснатия автобус сутринта...
А колата... колата на другия ден докарах. Само дето колегите се изпокарали с шофьора на автобуса, докато ме чакали напразно половин час. Бях забравил да ги предупредя...
Та такива работи. Криза…
© Кирил Тенджов Todos los derechos reservados