Криза
Тук съм, за да си излея мъката. Чувствам се объркан... това не съм аз! В криза съм. Оставете я финансовата криза... не е това. Тя е едно на ръка... И аз не знам какво е. Ще обясня. Ето как започна всичко.
Най-напред на мобилния оператор заплатих сметката на чужди телефон. Питат ме на касата за номера ми и...изключих! Порових няколко мига в спомените си по този повод и казах нещо предполагаемо. Сумата ми се видя доста скромна и се зарадвах – платих с усмивка. После ми изключиха телефона за неплатена сметка...
На другия ден решихме с жената да отскочим до съседния град – на пазар. Голям магазин имало, на прилични цени. Пристигаме, слизаме, тряс! вратата на колата... и изтръпнах! Ключовете останаха на таблото! Тя, моята кола така си се затваря. Натискам бутона и със замах...
Обикалям няколко пъти и надничам през прозореца. Ключовете висят безмълвно и сякаш укорително се поклащат. Фиксирам ги с ядовит поглед и за кой ли път се заканвам - най-после да си ремонтирам ключалките. Ами, сега!
Подръпнах една по една вратите, напънах багажника – тотален неуспех... Ех, сега да дойде някой от онези спецове, дето отварят чуждите коли с поглед – мисля си. Ама, къде ти... Когато ти не трябват, те тогава работят!
Разпоредих се на жената да влиза и пазарува сама. Тя дори се изчерви от задоволство и засмяна нахлу вътре. А аз хванах първото попаднало ми такси, та у дома. По пътя шофьорът ме пита от какъв зор ще пътувам до нас и обратно. А аз го лъжа, че съм забравил включен котлона. Какво да му обяснявам! Не знам дали ми повярва...
След час отново се озовах на паркинга, но с резервния ключ в джоба. Заварих половинката си пред колата, сред камара торби и пакети, гледайки ме нежно и с чувство за добре свършена работа. Зер, нямало е кой да ѝ опява...
Продължавам нататък...
Скоро след това, една заран изпуснах служебния автобус и отидох на работа с онази, моята бракма. Няма нищо – успях да стигна навреме. Цял ден задачи, проблеми, нерви... На обяд едва се добрах до стола. Хапнах криво-ляво и бързам да довърша нещо в цеха. Събрах си посудата в таблата и вместо на гишето, дето се оставят за миене, хукнах през вратата навън. Не можах да изляза, защото касиерката ме видяла и с настойчиво тропане по стъклото на кабинката ме върна в реалния свят. Но не свърши всичко с този инцидент...
Свърши работният ден. Излизам на портала - служебният автобус спрял, всички се качват – качвам се и аз. Прибрах се вкъщи, сядаме на масата и жена ми ме пита как мина деня. Мани, мани… казвам ѝ, днес голям невървеж беше.
Започнах да разказвам, ала не отидох далеч. Стигнах до изпуснатия автобус сутринта...
А колата... колата на другия ден докарах. Само дето колегите се изпокарали с шофьора на автобуса, докато ме чакали напразно половин час. Бях забравил да ги предупредя...
Та такива работи. Криза…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кирил Тенджов Всички права запазени
Благодаря ти, Пепи! Поздрави!
