Точно в осем и петнайсет лъснатата черна лимузина стоеше пред портата на къщата. Беше мрачен ден, едва се разсъмваше, а може ми нямаше да съмне изобщо – небето беше паднало ниско и нямаше сили да стане. Шофьорът не побърза да спре двигателя – нека кабината се постопли още. Шефът му не обичаше да носи палта, нямаше и защо; а след толкова време отсъствие едва ли знаеше какво точно е времето извън топлата му къща. Когато стана осем и двайсет, възрастният водач на возилото спря машината, излезе и зачака до дясната задна врата. Чувстваше се превъзходно. Най-сетне отново е на поста си!

     Адвокатът излезе от къщата точно в осем и двайсет и пет. Не носеше връхна дреха; вечната чантичка висеше тежко в ръката му и едва помръдваше. Този път стискаше в ръцете си куп документи, притиснати към гърдите, затова и затвори вратата с крак.

     – Здрасти, шефе! Добро утро! – шофьорът отвори вратата му и побърза да влезе в колата. Не искаше нито за миг вътре да е студено. Въпреки че началникът му беше по-млад от него, напоследък изглеждаше като болен и състарен от някаква болка. В офиса се говореше, че вероятно никога няма да се върне. Но никой не смееше да обясни или да предположи защо. „Да видим какво ще кажат днес, като го зърнат отново! – самодоволно и ехидно се усмихна водачът. – Те не са го виждали отдавна. Малко е отслабнал, но нищо му няма.“

     Поговориха за кратко по пътя.

     – Все забравям да те питам – ти добре ли си? – поинтересува се адвокатът. – Семейството?

     Десет години не са малко време: толкова работеха заедно. Тази беше и разликата във възрастта им. Няколко пъти шофьорът му беше идвал на гости заедно със съпругата си. Бяха мила двойка. Много сплотени, обикновени, добри хора.

     – Всичко при мен е прекрасно!

     – Прекрасно? Не преувеличаваш ли?

     – Не. Очертава се скоро да стана дядо. Как да не е прекрасно?

     – Честито. Стискам палци.

     Зарови се в документите и изключи. Шофьорът знаеше, че повече не бива да отваря уста.

     Сградата на кантората беше триетажна, в центъра на града. Влезе и поздрави секретарката. Тя приклекна за поздрав и не каза нищо. На бюрото му имаше цветя. Тук го очакваха.

     Седна и продължи да чете. Дори не се огледа. Какво да гледа. Изобщо нямаше чувството, че е отсъствал толкова дълго.

     След час му съобщиха, че съдружникът му иска да влезе.

     Прие го.

     Прегърнаха се сърдечно, като отупаха здраво гърбовете си.

     – Нарочно не идвах в къщата ти – каза му. – Напълно умишлено. Ти трябваше да дойдеш тук. Не си болен. Защо да те посещавам като в болница?

     Съдружникът се беше стегнал с хубав сив костюм и розова вратовръзка. Те имаха почти равни дялове в бизнеса, но всички в кантора знаеха кой е шефът. Бяха състуденти.

     – Прав си. И ти благодаря. Оценявам го. Имаме нов казус. Ще ти разкажа набързо.

     Поговориха. Мъжът в сиво каза:

     – Ще съобщя на колегите. В единайсет и трийсет в заседателната зала, нали?

     Адвокатът кимна.

     Елипсовидна махагонова маса. Доста масивна и прекомерно голяма за помещението. Кожени столове. Чукче с поставка, под него – дървена плоскост. В ъгъла едно цвете, разперено. До него – поставена на мраморен пиедестал от около метър – разсъблечена метална Темида с везни в ръцете. Пердета. Това беше заседателната зала. Беше малко скучно вътре. Може би липсваше нещо.

     – Радвам се да ви видя! – каза на всички. Не ги поздрави поотделно – те общуваха по време на отсъствието му – по телефона, по скайпа, пишеха си имейли. В днешния свят комуникацията може да е лична и без да е присъствена. – Бих искал да изложа пред вас новия случай, с който кантората ни ще се заеме. Интересен е, уверявам ви. Ще имаме доста работа в първите два месеца. После ще изчакаме. Стратегията е обичайната.

     Неговата стратегия винаги беше една и съща, съвсем различна от тази на генералите по време на война. Първо пускаше димки – писма, леко безобидни, търсещи информация. После отправяше жалби, че данните в отговорите са недостатъчни, непълни или неясни. Кръгът да събраните факти постепенно се разширяваше и истината започваше да показва главата си отдалече. Врагът усещаше, че става нещо. Следваха още молби и заявления – до административни органи, до комисии и агенции; в тези нови прошения кантората твърдеше, че получените данни са противоречиви и са налице обстоятелства, които сочат към умишлено прикриване на определени документи с важно значение. Отсрещната страна започваше да се двоуми, да се колебае и изнервя, да търси правни основания за отказ на повече информация, а когато причината за това поведение беше основателно чувствителна – да допуска сериозни грешки.

     Това не беше винаги. Но в случай на успех телефоните ставаха червени и разни недоволни и важни хора с дебел глас настойчиво търсеха обяснение – за какво ви е всичко това? Вие сте уважавана кантора, имате си бизнес, не сте опрели до това. Не се излагайте! 

     И когато пехотата си свъшеше работата, адвокатът пускаше тежката артилерия. Стреляше по фланговете на врага. Не направо в сърцето. Артилерийският бараж попиляваше и най-малката надежда, че адвокатът ще се разколебае в последния момент и няма да заведе делото. Ставаше точно обратно: отведнъж заваляваха допълнителни и неочаквани искови молби, присъединяваха се нови молители, налагаха се обезпечителни мерки, призовкари носеха запорни съобщения, покани за доброволно изпълнение и какво ли още не.

     Всички знаеха неговия похват и го мразеха. Не защото не беше прав, а защото приличаше на мечка стръвница – гонеше до дупка, дори когато съзнаваше, че плячката ще му се изплъзне.

     Така че приеха задача като обичайно откриване на нов фронт. Спокойният му глас ги увери, че нещата са сериозни:

     – Целта е да установим защо е свалено това предаване. Истината ли е трябвало да бъде прикрита, или има други причини? И ако се окаже, че тази истина съдържа в себе си ключ към други факти и обстоятелства – да ги открием. Да съберем достатъчно данни, за да образуваме тежко и аргументирано дело. А защо не – група дела, които впоследствие може да обединим. Ако се появяват повече засегнати от събраната информация, ще помислим и за колективни искове.

     Повечето от присъстващите си водеха бележки. Разказа им за съдебната практика, която бе успял да прегледа. Имаше да се чете още много. Разпределиха си задачите – един ще общува писмено със Съвета за електронни медии, друг – с Комисията за защита на личните данни, трети – с Комисията за достъп до обществена информация. Ако се установи разнобой между институциите в отговорите и становищата им – непременно нещата трябва да се съгласуват.

     – Както обикновено, всяка сутрин в девет – оперативка. – Беше съвсем делови. – Ако имате насрочени дела преди обяд, ще се запознаете с материалите от сутрешното съвещание чрез секретарката ми. Цялата кантора трябва да е запозната с исковете, които сме предявили, за да има взаимозаменяемост и консенсус. Така сме работили винаги. Въпроси?

     Съдружникът вдигна ръка:

     – А ако не се потвърдят съмненията ти? Това е тежка битка – ще се сражаваме с цяла медия. Те имат консултанти, адвокати, депутати и други оръжия. Имат и ефир за внушения. Разполагат с цял арсенал от инструменти да прикрият фактите.

     – Не ни е за първи път. Трябва да направим всичко по силите си.

     – Това го разбирам – продължи съдружникът. – Но ако се окаже, че под вола няма теле?

      По-младите в залата се изхилиха.

     – Значи сме проверили всичко. И съвестта ни е чиста.

     Сега и съдружникът се засмя:

     – Съвестта ни може да бъде чиста и без да проверяваме всичко това. Защо го правим? Просто издирваме истината ли? И каква ще е ползата?

     Адвокатът изведнъж млъкна, погледна към белите неподвижни пердета и се замисли. След малко каза:

     – Справедливостта позволява да извличаш ползи от нея и без да получаваш облаги. Ползата е в опита да стигнем до истината. Не е малко.

     Никой не постави под съмнение думите. Новият казус изглеждаше интересен. Отдавна не се бяха занимавали с медийно право, ако това беше такова. Във всеки случай в офиса се усети развживане, каквото отдавна не беше имало.

     – Опасявам се, че от този храст няма да изскочи заек – каза му съдружникът в коридора. Обичаше поговорките. – Няма ли нещо друго в този храсталак? Нещо, което е извън случая?

     Разбира се, че имаше. Момичето с трапчинките. Журналистката.

     – Не, няма. Просто нов случай – това е. А сега: на работа! – Адвокатът влезе в кабинета си и се хвана за главата.

     Даде си сметка, че рискът, който поема, този път не беше само професионален. Не се знае докъде ще го доведе цялото това проучване. Да, прав е съдружникът му, те не са прокурори, за да правят предварителни проверки. Още по-малко – да образуват нещо като частни досъдебни производства, на каквото приличаше това юридическо обследване. И все пак си струваше. Уволнението не беше обикновено, то стърчеше като връх на айсберг: нюхът му го подсказваше. Никой нямаше да сваля цяло предаване заради една журналистка, колкото и добра да е тя. След като са я уволнили, проблемът на медията е бил решен само частично. Явно тя е засегнала по-голям интерес, докоснала е факт, който е трябвало да бъде скрит като мина. Защото настъпиш ли такъв факт, става страшно.

     Но ако се окаже, че мина няма – значи цялата кантора е вдигнала пушилка без причина. Това не може да се отрази на репутацията на всички, не само на неговата. Ще кажат, че се занимава с глупости. Че си вре носа, където не му е работата. Че кантората е започнала да губи клиенти и затова търси сензации.

     Това не беше професионален риск. Беше репутационен. Напоследък измислиха цял набор от правила за европейските банки, които забраняват да се говори за тях като за живи, действащи, пулсиращи предприятия: за тях или само добро, или нищо. Световната финансова криза научи институциите, че доверието е в основата на всеки бизнес. Ако при банките то дава петдесет или шейсет на сто от приходите, при адвокатите този процент наближава деветдесет. Без репутация честният адвокат загива. Безчестният – се ражда.

     Адвокатът разтри слепоочията си. Не искаше да загива. А му беше късно да се ражда.

     Тази година зимата закъсня. Първият хубав и дебел сняг натрупа чак след два месеца, след Нова година. Съпругата на адвоката обичаше да шофира сама червения автомобил, съвсем нов и удобен, който случайно си беше харесала в интернет по повод някакво изложение. Плати първата вноска със златната кредитна карта на мъжа си – той нямаше нищо против; а за нея банките бяха просто учреждения за пари, твърде скучни, за да бъдат посещавани. Чувстваше се защитена в тази кола – бяха ѝ дали куп карти, за какво ли не. Пътна помощ, карта за безплатно денонощно обслужване, личен телефон за контакт с аварийна служба и с персонален асистент. Тя не разбираше от автомобили, но отношението към нея, граничещо с респект, ѝ подсказа, че е направила правилен избор. Вероятно нейният червен мерцедес беше по-скъп от средния клас превозни средства.

     Спря пред салона за красота и даде ключа на охраната – младо момче с фуражка. Бяха ѝ съобщили, че има нови медикаменти за суха кожа. Непрекъснато се страхуваше, че изсушава кожата си с този солариум, но не възнамеряваше да променя каквото и да било – одобряваше напълно матовата си външност и за нищо не света не би се отказала от лъчите на изкуственото слънце.

     Прегледа продуктите, купи три неща, които ѝ се сториха подходящи или по-точно – по-малко неподходящи, и отиде в помещението за масажи. Съблече се и наметна бялата хавлия. Точно тогава мобилният ѝ телефон звънна в чантата. Вдигна.

     – Здравей! Позна ли ме?

     Беше бившият ѝ любовник, прокурорът.

     – Да. Какво искаш?

     – Да се видим.

     – Нали ти казах да се обаждаш повече? Нямам никакво желание да те виждам повече.

     – Добре, това го разбрах. Но ще те помоля да поговорим. Става дума за работата.

     – Каква работа има между нас?

     – Не точно между нас. Трябва да ти го обясня лично. Моля те. Нека се видим.

     – В момента съм заета. След два часа ще ти се обадя да ти кажа къде ще ми е удобно да говорим. И това да ти е за последно, ясно ли е?

     – Да, разбира се. Обещавам.

     Когато тя му звънна, за да съобщи мястото на срещата, той тъкмо приключваше разговора със сервитьора в бара, в който отсядаше адвокатът. Не биваше да рискува – налагаше се сам да събере необходимата информация, не можеше да възложи това на полицията по обичайния ред; разследването му беше частно и неговите официални правомощия нямаше как да помогнат, не и на този етап. Остави сметката неплатена и се забърза.

     С тази жена шегите са твърде опасни – щом желае едностранно да определя мястото, значи наистина му е ядосана: неговото удобство, предпочитанията му за дискртетност и потайност в случая не бяха от значение. Съзнаваше, че няма връщане назад, към кратките, но бурни срещи в леглото. Какво роди тази внезапна промяна у нея? Няма значение. Жени. Не бива да любезничи излишно. Може би само малко – за да ѝ припомни хубавите времена. Зависи как ще потръгне разговорът.

     – Ти си станала още по-хубава! – възкликна, като я видя. Беше искрен.

     Тя знаеше, че гологлавият никога не казва истината. Или не цялата. Затова седна и го стрелна с поглед:

     – Какво искаш?

     – Ще пием ли по едно?

     – Тук е артистично студио. Никой не пие алкохол.

     Наистина беше нещо такова. Навсякъде висяха картини. Имаше по една грозна статуя във всеки ъгъл. И всичко беше в бяло, като в болница.

     – Няма да употребяваме алкохол. Просто така – да тръгне приказката. – Разтапяше се от любезност.

     Това я ядоса.

     – Изобщо няма да тръгва разговорът. Надявам се съвсем скоро да приключи. Казвай!

     – Добре, по-леко. Виж как стоят нещата: мъжът ти е започнал нещо. Ново дело, нов случай е поел. Той е добър адвокат, всички знаем това. Но какво му влиза в работата да излага на риск и кантората, и престижа си заради... една фуста?

     Тя не му вярваше и дума. Започна да се взира в картините, за да му даде знак, че би предпочела да свърши по-скоро.

     – Нападнал е цяла една медия – при това по неговия си зловещ начин, за да защити нищо и никаква журналистка. Представяш ли си? Бих искал да те попитам той проблеми ли има? Чух, че дълго време изобщо не се е вясвал в кантората. След това изведнъж се е втурнал с цялата си малка армия от гризачи да търси факти, сведения и данни за изнесеното в едно мижаво журналистическо разследване, което на всичкото отгоре е свалено от екран.

     – Той няма проблеми. Това ли е всичко?

     – Не, не е всичко. Стига си се държала така, по дяволите! Поне се опитай да бъдеш учтива. Не искам да си спомняме нищо, въпреки че аз поне имах хубави моменти с теб.

     – Лигльо! Та ти през цялото време беше с мен заради мъжа ми. Нима мислиш, че не зная това?

     – А ти? – голата му глава се зачерви. – Ти защо беше с мен, ако това, което казваш, е вярно?

     Тя нямаше отговор на този въпрос. Точка за него.

     – И? Приключваме ли свадата?

     Той се поуспокои. Даде си няколко секунди време и продължи:

     – Не искам да спорим. Още по-малко – да се караме. Моля те да му кажеш...

     – Нищо няма да му казвам. Той не знае за теб. Вероятно не те и познава. Не си на ранга му.

     – Не, не тръпна от желание да му казваш за нас. Нима така ще получиш облекчение? Едва ли. Няма значение. Той ще ме опознае. Ще му се наложи. Молбата ми е да му съобщиш, че в момента създава пролем, а не го решава. Проблем, който ще заработи срещу него. Вероятно не е преценил правилно оперативния риск, който е поел. Виж, може и да не съм на нивото му, но вече ти казах – един адвокат не е цял прокурор. Не знаеш какво означава това, нали? Прокуратурата е институция, адвокатите са вълци единаци. Дори когато се сдружават в глутници или в колегии, нямат сила, равна на нашата. Но това не те интересува, допускам.

     – Позна.

     – Кажи му да ми се обади. Да поговорим дружески. Искам да го убедя да престане с тези нападения над независима частна медия. Нищо няма да спечели. Ще изслушам становището му. Ще трябва да се споразумеем някак.

     – Значи ти си адвокат на тези частна независима медия, така ли, господин прокурор?

     Точка за нея.

     – Не, разбира се. Аз действам в обществен интерес. Фактите, които той търси и проучва като озверял мушморок, представляват обстоятелства, касаещи националната сигурност.

     – О! Това звучи криминално! Мъжкарско. И почти достоверно. Браво. Ти ще се издигнеш. Какво точно искаш?

     – Кажи му да ми се обади.

     – Това никога няма да стане.

     – Защо?

     – Защото не познаваш мъжа ми. Откъде накъде ще се обажда на непознати прокурори, които най-вероятно ще го подслушват? Ти искаш среща, не той.

     – Тогава аз ще му се обадя. През телефонната централа, официално, чрез секретарката. Ще поискам среща.

     – Така може и да се получи.

     – Ти само го предупреди, че ще звънна. Да е готов... да се срещнем.

     – Това ли е?

     – Да, това е всичко.

     – Не е ли прекалено скъпа услугата, която ми искаш? Да съобщя на съпруга си, че бившият ми любовник иска среща с него? И да го помоля да приеме без да знае защо?

     – Моля те. Важно е.

     – Да, разбрах – националната сигурност е в опасност. Тръгвам.

     На излизане тя се загледа в статуите в ъглите на помещението на артистичното ателие. Често идваше тук на срещи с приятелки, но не ги беше забелязала. Бяха грозни, голи и нахални. Приличаха на фалос и ѝ напомняха на нещо или на някого. Ще помоли съпруга си да му пусне кръв, ако се съгласи да се срещнат. Да види този... гологлав нещастник, наденал властта си като кондом. Да си беше обръснал задника по-добре. Какво намери в него? Занапред трябва да подбира мъжете си по-внимателно. Иначе пак ще се срамува от глупостта си.

     (Следва)