Съпругата на адвоката посещаваше Амстердам за втори път. Първият път бе съвсем млада – първокурсничка в института по туризъм. Бе пожелала лично да се увери в това, към което я насърчаваха родителите ѝ – да отиде да учи в Нидерландия. Образователните такси били пренебрежимо ниски, животът – съвсем евтин, а възможностите след завършването: неограничени. Тя се увери в точно обратното. Цените бяха високи, университетът, в който трябваше да учи, отстоеше на цели сто километра от Амстердам и се пътуваше само с влак, а относно възможностите...

     Тя откри други. Тогава се запозна с много привлекателен мъж. Връзката им беше кратка, но споменът още я възбуждаше.

     – Всъщност самите холандци не са особено вълнуващи – обясняваше на приятелката си в самолета. – Но има много други екземпляри, които представляват интерес. Амстердам не е Рим, но все пак е европейска столица. И май е в Шенген, закъдето все се блъскаме кой знае защо. Сигурно защото е в Люксембург. Всъщност Шенген е село, като например... Шишковци. Нищо повече.

     Приятелката ѝ кимаше в знак на съгласие. Беше длъжна да слуша и да приема всичко с признателност – цялата екскурзия ѝ беше платена, тя всъщност беше нещо като компаньонка. Прие това, защото искаше да се махне за малко от България и от вечните спорове за политика, за бедност и корупция.

     Обстоятелството, че нямаше места в по-луксозните хотели, изнерви богатата съпруга. Накрая се настаниха в удобен, но позападнал хотел в центъра. Дадоха им две отделни стаи.

     След час се видяха във фоайето и почти веднага тръгнаха из улиците. Пиха кафе, разгледаха дрехите и бижутата в леко повехналия „Peek&Clooppenburg” на площад Дам и си направиха снимки с петметровия „Амстердамец” в музея на Мадам Тюсо. Когато започна да се стъмва и захладня, се върнаха в хотела, за да поспят.

     Разпоредителят на рецепцията хареса мулатката. Не спираше за я зяпа и тя забеляза това. Не се зарадва особено. Но ѝ хрумна нещо.

     Когато след два часа слезе бавно по официалните стълби на хотела, тя вече изглеждаше другояче. Гримът ѝ беше премерен, но роклята – тя беше ослепителна. Впита, черна и съвсем предизвикателна; дебела пухена дреха (дреха ли беше?) обгръщаше леко раменете ѝ. Тялото се поклащаше и вървеше право към разпоредителя. Той започна да пристъпя нервно от крак на крак, защото предусещаше близостта с тази черна пантера. Дали знае английски? Дано.

     Тя знаеше английски. Заразпитва го нещо. Поговориха. Червената униформа на мъжа започна да го стяга, той разбра желанията на дамата. Можеше да ѝ помогне. Но беше изненадан. Помоли я да му се обади след час-два и ѝ подаде визитна картичка.

     Огледа се и седна на фотьола във фоайето. Приятелката ѝ закъсняваше. Сигурно обича да се конти дълго. Отдавна не се бяха виждали. Всъщност – от половин година. Добре, че се съгласи да я придружи. Не вървеше да идва тук сама. Разноските ѝ не са големи, тя не е претенциозна.

     – А, ето те и теб! – махна с ръка, когато я видя да се появява от лъскавия асансьор.

     „Боже, как се е облякла! Това сукман ли е или някакъв дочен комбинезон, автомонтьорски. Изглежда чист, но е напълно неподходящ. Да не би да си мисли, че ще ходим за заваряваме винкели?“

     – Здравей – поздрави я дочената приятелка и сведе погледа си надолу. – Готова съм.

     „Да, виждам, скъпа. Къде ти е горелката? Или предпочиташ поялник?“

     – Къде искаш да отидем? – стана решително и тържествено, роклята лепнеше по нея. – Аз знам наблизо едно заведение. То съществуваше преди, когато градът беше по-различен. Дано още го има.

     – Води ме. С теб съм.

     Всъщност градът не се беше променил много от времето, когато студентката в първи курс от института по туризъм го посети за първи път. Най-силно впечатление тогава ѝ направиха плочките и въздуха – бяха чисти, все едно си вкъщи, може да ходиш с пантофи и да дишаш спокойно. И разбира се, младият мъж. Запознаха се случайно, всичко започна внезапно и завърши така. Хубаво е, когато нещата започват и свършват рязко и неочаквано. Няма причина да съжаляваш, защото просто няма защо и няма кога.

     – Ето тук беше ресторантчето – посочи с ръка екскурзоводката. – Браво! Още е тук. По-нагоре има канали и е доста живописно. Мостчета. Фенерите са страхотни. Обаче после ще се поразходим. Сега да хапнем нещо.

     Намериха маса, поръчаха риба.

     – Сьомгата е превъзходна – увери я. – Ще ти хареса.

     Комбинезонената компаньонка се озърташе плахо и мълчеше.

     – Не ти ли харесва това място?

     – Напротив, чудесно е. Различно. Тук хората са спокойни и весели. И пият само бира.

     – А ние ще поръчаме розе.

     Отпуснаха се, след като отпиха по няколко глътки от чашите.

     – Интересно решение си намерила за вечерта. – Съпругата на адвоката отбеляза това сякаш между другото, сочейки с брадичката си дънковия комбинезон.

     – Това ли... то ми е спомен. – Приятелката ѝ опипа дрехата нежно.

     – Стар спомен, предполагам.

     Настана неловко мълчание.

     – Извинявай, не исках да те обиждам. Сигурно държиш на този спомен. Аз не обичам да се обличам със спомени. Понякога са тежки и изглеждат зле.

     – А ако нямаш други спомени?

     – Тогава предпочитам да ходя гола.

     Рибата беше доста опушена и залята със сладък сос. Поднесоха я в огромни чинии. Дамата с черната рокля повдигна вежди:

     – И в Полша готвят така. И горе-долу сервират по същия начин. Харесва ли ти?

     – Съжалявам.

     – Защо съжаляваш? Защото не ти харесва ли? Няма проблем, поръчай си друго.

     – Не, благодаря. Не съм гладна. Но виното е чудесно.

     То бързо свърши. Поръчаха по още една малка бутилка заедно със сладкиша на заведението – нещо бяло и почти кухо отвътре.

     – Като целувка е, от нашите, българските – сподели притесненото момиче с неподходящата дреха.

     – Обаче е по-вкусно. Опитай го.

     – Не, няма. По-добре да му се порадвам отвън. – Опосяваше, че вътре ще има риба. Вероятно – печена.

     – Ти винаги така правиш.

     – Защо да е винаги?

     – Гледаш живота отстрани, наблюдаваш го. Като сладкиша. И забравяш, че и той те наблюдава. Животът. И отминава. Защо не се омъжи всъщност?

     – Знаеш, че имах сериозен приятел.

     – Да, толкова сериозен, че те заряза. Това беше отдавна. Той ли ти подари тази униформа?

     След като не бе удостоена с отговор, мулатката продължи:

     – Аз не възприемам този подход. Знаеш ли, мъжете не заслужават особено уважение. Те са като предмети – използваш ги, после внимателно ги изоставяш и се вземаш нови вещи, нови предмети. От същия пол. Има ги много.

     – И докога така?

     – Не знам, за Бога! Докогато ти е интересно. Такъв е животът. Той е хубав. Щедър. Трябва да му се радваме.

     – Ти си щастливо омъжена, все пак. Можеш да си го позволиш.

     – Искаш да кажеш, че имам нещо сигурно и мога да с хойкам когато и както поискам? Така е само донякъде. Нещата са винаги по-сложни. На практика.

     Отхрупа част от коричката на белия следкияш, примижа от удоволствие и зеленият ѝ грим присветна. Придърпа пухената си връхна дреха и добави:

     – Всъщност са доста по-сложни. Особено когато понякога се чувстваш зле, задето ти се налага непрекъснато да изневеряваш.

     – Налага ли? Налага ли се?

     – Така де. Така се казва. Естествено, че се налага. Как иначе?

     Когато излязоха, по тротарите имаше два пъти повече хора, отколкото преди да влязат в ресторанта. Почти всички вървяха нагоре, към старата част на града.

     – Да вървим и ние към Де Вален.

     – Това старият град ли е? Като в Пловдив?

     – Не точно. Чувала си за червените фенери, нали? Натам са тръгнали всички. В Пловдив няма такива.

     Подминаха Бронзовата статуя на Проститутката, когато съпругата на адвоката се досети, че трябва да се обади. Извади визитната картичка на разпоредителя на хотела и набра номера му.

     – Разбира се, че съм пълнолетна! – обясни му на английски. – Но благодаря за комплимента. Да, разбира се – аз съм горда гражданка на Европейския съюз. Да. добре. Хубаво. Благодаря ти. Ще се разплатим утре.

     Компаньонката ѝ беше достатъчно разумна, за да не пита нищо. Мълчанието ѝ беше одобрено с обяснение:

     – Когато бях студентка, дойдох тук да проверявам нещо – родителите ми настояваха да уча тук. Не ми хареса. Но една вечер се разхождах с едно джобно, но високо гадже, което свалих в хотела (беше много готин) и видях момичетата, които полюшваха телата си зад стъклените врати в Де Вален. Така им завидях! Мъжете ги запяха и слюнките изпълвяха устите им. Някои мастурбираха. Дори жените ги наблюдаваха с любопитство. Тогава реших, че задължително трябва да опитам. Аз съм по-красива от тях.

     – Поиска да го направиш с момиче ли?

     – Не, разбира се (и това ми е хрумвало, но не тогава). Исках аз да съм зад витрината. Аз да съм тази, която се дупи лекичко и показва най-хубавото от себе си. Плюс това винаги съм имала красиво дантелено бельо. Няма мъж, който може да ми устои. Обаче нямах двайсет и една години, бях само на деветнайсет. Поразпитах все пак и ми обясниха, че тъкмо същата година променили закона и можело да работиш в стъклените павилиони само ако си над двайсет и една. Нямаше как. Оттогава ми остана нещо като фетиш или приумица. Не мога да си го избия от главата.

     Покрай тях минаха група подпийнали младежи и им подсвирнаха.

     – Ето виждаш ли? Хващаме окото. Е, аз ще те оставя тук. По-надолу има още забележителности. Виж само колко цветя има! И то по това време. Лесно ще намериш пиацата за таксите. Ето. – Подаде ѝ банкнота от сто евро. – Ще се видим утре.

     Комбинезонът се сля с тълпата. Розовите неонови отблясъци шареха в усмивките, в настроението, в шегите и пиянските закачки на множеството. Всички бяха превъзбудени.

     „Тя се е променила съвсем. Или си е същата? – разсъждаваше приятелката. – Във всеки случай едва я понасям. Утре си тръгвам. Тук е ужасно. И коремът ме свива.“

     Мина няколко пъти покрай Бронзовата статуя. Проститутката, която беше излята върху постамента, ѝ се стори грозна и трътлеста. Нервите ѝ вече не издържаха. Всички магазини, цветя, хора и фенери изведнъж се сляха в едно. Загуби се, не знаеше къде е. Щеше да припадне, ако не беше видяла свободно място в ъгъла на метална пейка. Почина десетина минути, може би повече. Богатата ѝ екскурзоводка беше казала, че няма как да не намери пиацата на таксита. Сигурно е наблизо.

     Загледа се разсеяно в едно от момичетата, което спокойно оправяше сутиена си в тесен стъклен павилион отсреща. Вътре светеха приглушено розови луминесцентни лампи. Бельото на момичето беше дантелено, гримът – зелен и наситен; май беше прекалила с него, правеше я по-възрастна. Всъщност бе слабичка и доста стройна. Кожата ѝ...

     Изтръпна. Това беше тя! Наистина! Значи все пак е решила да осъществи своя фетиш? Това нормално ли е? Едно е да фантазираш, а друго... Подскочи, обърна се и пое в обратната посока. Почти тичаше. Не се обърна. Най-сетне успя да види в края на една отбивка дългата павирана улица на градския транспорт. Там имаше таксита.

     Журналистката се прибра вкъщи към осем сутринта. Мъжът ѝ правеше чай и припичаше филийки; отказа закуската. Размениха няколко думи и тя си легна в спалнята да спи.

     Помисли малко. Всъщност не искаше да мисли за нищо. Нямаше сили за това.

На обед болният трябваше да пие един куп хапчета. Изпи тези, които бяха преди хранене и се захвана за сготви нещо набързо, за да изпие другите. Открехна леко вратата на спалнята – жена му спеше равномерно и доволно. Усмихна се: най-после се е успокоила. Вече има работа. Браво. Добре за нея, добре и за него. Всъщност това положение от доста време беше започнало да го тревожи и потиска, не само заради проблемите с работата на съпругата му и финансовите затруднения. Да, възстановяваше се, макар и по-бавно, отколкото искаше. Но тук, в този апартамент, между четирите стени на делника, се чувстваше напълно безполезен, задушаваше се. Непрекъснато сънуваше – никога през живота си не беше сънувал толкова. И почти еднакви бяха сънищата: село Шишковци, възрастни хора, река Струма, картина на Майстора, ябълки, риболов, пазач на входа на земеделската кооперация, спокойствие. Мирис на картофена яхния. Три кокошки. Чемшир. Радио. После се будеше, забравяше за съня. До другата нощ.

     Изключи котлона, зеленчуковият бульон беше готов. Има време да изхвърли боклука, тъкмо да поизстине обядът. Може пък жена му да стане междувременно и да хапнат заедно.

     Слезе пеша по стълбите, за да се пораздвижи. Пощенската им кутия на входа пак е пълна. Кой ли чете тези листовки? И колко упорито ги разпространяват! Пъхат, пъхат. Нямат ли си друга работа? Едно и също – рекламират щяло и нещяло. Отвори кутията и започна да изважда хартийките, разглеждайки ги разсеяно. Нови прахосмукачки, страхотен бойлер, велосипеди, в мола има намаление на...

     Я! Писмо. Адресирано до него. Без клеймо и подател. Виж, това е нещо ново.

     Изхвърли набързо боклука в контейнера, едва изчака скърцащия асансьор, влезе в апартамента и разкъса плика. Отвътре изскочиха снимки. Остави ги на масата, разгледа ги една по една и се хвана за главата.

     Трябваше да помисли, нямаше време за отлагане. Тези снимки означават нещо повече от изобразеното върху тях. Не бяха просто фотографии. Съдържаха упрек. Заплаха. Не за него. Отвори капака на лаптопа. Провери нещо. Стана, направи няколко обиколки на кухнята. Погледна през прозореца. Като че ли вече се запролетяваше. Взе решение.

     Тъкмо навреме. Усети развижване в спалнята.

     – Тук ухае прекрасно! – възкликна сънливката от вратата. – Ти се превръщаш в страхотен готвач. Преди операцията изощо не можеше да готвиш.

     Целуна я. Беше леко подпухнала.

     – Искаш ли кафе?

     – Ама какво кафе? Направо върху същността. Сипвай, майсторе!

     Усети, че настроението ѝ е малко изкуствено приповдигнато.

     Посърбаха мълчаливо. Реши да разреже тишината с ножа за хляб: вдигна го високо, накъса непохватно от пресния самун и съобщи тъжно:

     – На мен ми харесва повече картофената яхния. Тази, която правеше баба ти в Шишковци. Все не мога да я догодя като нея. Тя май слагаше туршия. В селото винаги имаше туршии.

     – С времето всичко се постига – уведоми го доволно, като изсърба последната лъжица. – Трябва да се трупа опит. Защо говорим за село?

     Погледна я. Беше се смалила. Челото ѝ се бръчкаше при говор, трапчинките дълбаеха в лицето ѝ като къртици. Боже, тя скоро щеше да започне да се променя!

     – Защото искам да отида там. В Шишковци. Получих това в пощата. Преди малко.

     Извади от джоба разкъсания плик, остави го до хляба и отиде при мивката да измие чиниите. Не искаше да я гледа в този момент; но нямаше право да крие нищо. Чу само риданието ѝ и се обърна.

     – Това... Това е... – Тя плачеше тихо, но силно. Като пролетен дъжд. Не триеше сълзите си. Хвърли снимките и те се разпиляха на масата.

     Мъжът бавно избърса ръцете си и седна внимателно до нея. Почака малко да се поуспокои. Гърдите му хъркаха.

     – Знаеш ли, искам да ти кажа нещо. Овладей се, моля те.

     – Да, вече съм добре. – Тя очакваше лоши думи.

     Изкашля се като оратор преди реч и спокойно рече:

     – Знаеш ли... сърцето не боли.

     Съпругата му вдигна лицето си. Опита да се усмихне, но не стана. Беше вир вода. Той продължи:

     – Голям чешит е то. То се разболява бавно, подмолно и скрито. Отначало само се задъхваш. Силите ти се губят, ставаш по-ленив, отмаляваш. Не можеш да тичаш. Предпочиташ да не изкачваш стълбите. Чувала си хората да казват това – „Сърцето ми влезе в устата!“, нали? А така. Е, именно. Това е. Сърцето ти е в устата. Но не боли. И после изведнъж идва диагнозата.

     – Че трябва да направиш тежка операция, иначе ще умреш? Тази диагноза, лошата – допълни го тя. Искаше да участва в разговора, за да не издаде колко е стресирана.

     – Да, точно така. Но ако те оперират, може би ще живееш. Още време. Имаш надежда. Проблемът ти е само медицински...

     Пак се изкашля:

     – Но понякога сърцето боли наистина. Разбрах го след операцията. Вкъщи. Не е медицинската болка, нито е съвсем физическа, електрокардиограмата не може да я хване. Когато те забоде като шило отвътре, сърцето не ти не е в устата, другаде е. Боли, когато виждаш как хората, най-милите за тебе хора, страдат. Как не си способен да помогнеш с нищо. Превърнал си се от опора в руина. Дори с хриповете не можеш да се справиш, гласът си вече не познаваш... камо ли друго. Това е наистина болезнено. И няма операция, не става с хирургия. Тогава бавно осъзнаваш, че сърцето вече е влязло в душата. Боли, та се къса.

     Тя го слушаше, но погледът ѝ пак попадна върху масата; не се стърпя и го прекъсна:

     – Но тези снимки, те са...

     Той махна пренебрежително с ръка:

     – Те са подправени, това е видно. Монтирани. Умишлено. Тези снимки не ме интересуват. Но бих искал да са верни. Автентични. Реални. Да, много бих искал.

     Влажните ѝ очи го стрелнаха с ужас:

     – Какво означава това?

     – Че те обичам. Когато на човек му монтират изкуствени клапи на сърцето, разбира повече неща за любовта и за живота, отколкото преди това. Тези снимки фотографират нещо хубаво. Да. Не, не спори с мен, моля те. Сърцето не лъже. Когато е здраво.

     – Твоето здраво ли е?

     – Да, вече съм добре – излъга. – Затова заминавам. Ще живея на село. Природосъобразно. Имам вече инвалидна пенсия, знаеш. Ще се оправя.

     – И така, изведнъж ли го реши?

     – Не. Отдавна го обмислям. Дори го сънувам от известно време.

     Тя изведнъж скочи, отиде в спалнята и се върна след малко. Облечена като за навън.

     – Кога заминаваш? – попита рязко.

     – Влакът е днес в пет следобед. Проверих разписанието в нета.

     – Обади се на...

     – Знам, знам, не ме мисли.

     Имаха роднини в Шишковци.

     Журналистката блъсна външната врата, затича по стълбите и изобщо не криеше сълзите си. Плачеше на глас като дете.

     (Втора част от продължението – Следва)