Вдигнах вежди от почуда – до вратата стоеше дребничка женица на неопределима възраст с изящно лице и възлести, яки ръце и твърдеше, че е кула. Обсесивно разстройство – прочетох й присъдата, преди още да е седнала на диванчето срещу мен. Оставаше само да определя разновидността му. Контрастната жена изглеждаше съвсем наред, по-скоро много уморена, отколкото притисната от фобии или обсесии.
- Казвам се Николина, ама в моето село всички Николини са Кули. Смешно, нали? Кому би хрумнало да кръсти Кула такава дребосъчка, като мене, а?
Чак тогава се сетих, че обещах да консултирам лелята на една моя приятелка и жената срещу ми очевидно беше именно тази леля.
Кула беше изтъкана от контрасти. Изящно лице с нежни девичи черти в контраст с жилаво тяло и 60-годишна възраст. Трите неща някак не се връзваха едно с друго. Имаше глас на продавачка на риба. Беше не по-висока от 1.40, но цял живот бе изгребвала пръст за пещите в тухларната с огромен багер, което силно бе увредило слуха й. Трябваше почти да й крещя, за да ме чуе, ако говорех тихо, се кискаше в шепа, сякаш бях казал нещо смешно и казваше: „Е, па аз нищо не чух, докторе!” Беше трета дъщеря в семейство, в което жените не бяха на голяма почит, пък и, с всяко следващо момиче, баща й беше влагал все по-малко материал.
Кула беше изключително практичен, прагматичен човек. С няколко думи, лаконично и сбито ми представи есенцията на проблема си. Поне такъв, какъвто беше той според нея. Очакваше от мен да й предпиша лекарство и с това въпросът да приключи. Когато й казах, че не смятам да я тровя с медикаменти, поне не на този етап, ме погледна с дълбок скептицизъм, но се съгласи да говори. Говореше много. Господи, говореше като латерна. Чувството й за хумор беше изключително свежо, всичко пречупваше през него, разказваше такива смехории, че едва ми стигаше професионализъм да не се разкикотя. Не казваше нищо. Избягваше всяка тема, свързана с нея самата, с нейните чувства, с предпочитанията й. Когато казваше, че обича нещо, то винаги биваше ястие, някакъв маниер, метод за свършване на някаква работа. Старателно отбягваше да споменава какво наистина обича. Попитах я, без да се надявам на конкретен отговор. Но го получих тутакси, почти автоматично: Емил Димитров.
Кула обичаше Емил Димитров. Всичкият смисъл на живота й беше в тази й любов. Разбира се, като съвсем практично селско момиче, и за миг не се беше заблуждавала, че такава любов има някакви шансове. Затова, като практично селско момиче, се беше омъжила за момче от нейната черга. Фактът, че съпругът й - интуитивно някак - напомня на нейния идол, предпочете да не коментира. И никак не се изненадах, когато ми съобщи, че първородният й син се казва Емил. Едва ли е било изненада и за близките й. Но към по-малкия си син изпитваше много по-нежни чувства. Беше разочарована и от двамата, но за малкия я болеше много повече. Разказваше така жизнерадостно детските им бисери, разни смешни случки, болестите им, ожулените им колене, колелетата и въдиците им – очите й светеха. Запозна ме с навиците им, с предпочитанията им, с историите им, с децата им – показа ми снимки на внуците си...
- Кула, от всичко, което ми разказа до тук, съм напълно наясно какво обичат другите в твоя живот. Но така и не ми каза ти какво обичаш. Остави тази история с Емил Димитров, тя е някакво имагинерно понятие.
Тя се преобрази някак изведнъж, сякаш я надмогна голяма умора.
- Какво знаеш ти за любовта, докторе?! – погледна ме с пъстрите си, жълто-кафяви очи, сякаш ме застреля от упор. - Знаеш ли за раздиращата болка? За задушаващата липса? За безмилостивото очакване? – Тя сви рамене, не очакваше отговори. – Не се получи, както го очаквах. И аз го погребах дълбоко. И беше банална история, да ти призная – ме стрелна с присъщото си бликащо чувство за хумор. – Аз – гимназистка. Едно селянче в града. Той -доста по-възрастен от мен, голяма работа. Запознаваше ме със света във всяко едно отношение. Не беше никак трудно да забременея, нито пък да ме убеди да родя, щял да направи всичко за нас с детето. Така и стана. Наполовина. За детето имам предвид. Още в родилния дом най-демонстративно дойде и призна бащинството. С жена си. Повече не видях сина си. Научих, че жената на баща му го осиновила, тя била твърде заета с кариерата си, за да ражда деца. Когато се сетила, било доста късно. После се преместиха в друг град, скриха се от мен... Нямаше нужда. Колкото и да исках, вече не можех да си взема момчето. В семейството ми на тези неща не се гледа с добро око, къде щях другаде да го заведа? Щяхме да бъдем отлъчени. Двама! Предпочетох поне единият от нас да е добре... – тя замълча. Дълго гледа в празното. Очите й бяха сухи от отдавна изплаканите тайно сълзи.
- Сега знаеш ли повече за раздиращата болка, докторе? За ужаса, за вината, за омразата към самия себе си? - замълча.
Замълчах и аз.
- „Ксанакс” мисля, че би свършил работа! - драснах последната заврънкулка от подписа си на рецептата. Мразя да изписвам "Ксанакс".