Вървим през площада.
Двамата.
Дядо и внучка.
Подскача около мен, играе на дама по плочките.
Навлизаме в улицата и изведнъж ме дръпва за ръката.
- Дядо, дядо, ела! И ме тегли към една огромна бляскава витрина. Виж, деди, виж каква кукла!
Витрината пълна с кукли, една от друга по-хубави и по-големи.
- Дядо, моля ти се, вземи ми тая голямата. Може и да говори.
Гледам витрината и почти да вляза в магазина, когато пред очите ми се мерна етикетчето. Куклата струваше повече от две мои пенсии. А дребосъчето подскача, дърпа ми ръката и църцори:
- Вземи ми я, бе дядо. Много е хубава.
А сега де!
Какво да правя?
Как да обясня на моята кукла, с нейните четири годинки, че не мога да ù купя куклата. И от много акъл ли, от липса на такъв ли, та взех и изтърсих:
- Не е хубава.
Детето ме изгледа отдолу с напълно неразбиращи очи, но не запита нищо. Дядо беше безспорен авторитет в очите ù. Тя ми вярваше във всичко. Учех я да рисува. Учех я кое е хубаво и кое не е.
Тръгнахме си. Не последваха въпросчета, но на два пъти си изви главата да погледне към витрината.
Така се разхождаме почти всяка вечер. Но след тоя случай минавах по другата страна на улицата, да не се дразни детето. То не пропускаше да изгледа витрината, но не тръгваше към нея. След около седмица, вече мислех, че е забравила, когато изведнъж ме дръпна за ръката .
- Деди! Ела да видим куклата.
Не мога да ù откажа и застанахме пред витрината.
Гледа куклата, прикляква да я види от ниско, отдръпва се отстрани. Оглежда я най-внимателно. Така правим, когато се учим да рисуваме.
Вече исках да я хвана за ръка и да тръгнем, когато тя ме дръпна за ръката, впери очи в мен и вика:
- Дядо, защо ми каза, че куклата не е хубава? Нали е хубава?
Докато се чудя какво да отговоря, тя ме подпира:
- Деди, аз няма да искам да ми я купиш. Само да си я погледам. Нали е хубава?
- Много е хубава.
- Тогава защо ми каза, че не е хубава?
Клекнах пред нея и я прегърнах.
- Деди, аз знам. Баба ми каза.
Като се нагледа на куклата, си тръгнахме. През площада пак подскачаше и играеше на дама. Дръпна ме за ръката да се наведа.
- Ама можеш да ми я нарисуваш?
- Още тая вечер.
Цяла вечер рисувахме куклата.
Пъстра, весела, голяма…
Лицето ù грее като слънце.
Моята кукла подскача и се върти около статива…
Отдръпва се, боцна ме с ръка и…:
- Деди, много е хубава!
И пак завъртане, и пак подскачане и…
- А оная беше тъжна!
Изгледа ме и…:
- Ами, като няма с кого да си играе.
© Иван Стефанов Todos los derechos reservados