КЪМ ВЕЧНОСТТА
Вече разбираше, усещаше, че е жива. Чуваше шумове. Тялото й потрепваше.
Можеше да движи пръстите на ръцете и краката си. Но не искаше да отвори очите си. Устните й мълчаха стиснати. Съзнанието й възвръщаше способностите си постепенно с отслабването въздействието на упойката. Появи се услужливо и мисълта й. Тя я задържа тук и сега. Не искаше да се връща назад. Не можеше да изживее отново болката, унизителното положение, в което я постави тя до оня момент на пълна тъмнина, в която няма нищо – нито болка, нито радост, а само тъмнина - черна и неосъзната. Чу песента на птици. Сигурно е ранна сутрин. Знаеше, че е в болнично легло. Не я болеше нищо. Равнодушие цареше в душата и сърцето й. Примирение ли беше със съдбата, или опит за преодоляване на минали чувства? Жива е... , но защо, какво се бе променило, нужен ли й е този живот – отново самотен, непосилен, отблъскващ? А беше вече в „Трета младост“, когато радостите ставаха минимални, а болежките завладяваха настъпателно тялот ...