Jun 15, 2018, 5:03 PM

Към вечността 

  Prose » Narratives
270 0 0
2 мин reading

КЪМ ВЕЧНОСТТА

 

Вече разбираше, усещаше, че е жива. Чуваше шумове. Тялото й потрепваше.

Можеше да движи пръстите на ръцете и краката си. Но не искаше да отвори очите си. Устните й мълчаха стиснати. Съзнанието й възвръщаше способностите си постепенно с отслабването въздействието на упойката. Появи се услужливо и мисълта й. Тя я задържа тук и сега. Не искаше да се връща назад. Не можеше да изживее отново болката, унизителното положение, в което я постави тя до оня момент на пълна тъмнина, в която няма нищо – нито болка, нито радост, а само тъмнина - черна и неосъзната. Чу песента на птици. Сигурно е ранна сутрин. Знаеше, че е в болнично легло. Не я болеше нищо. Равнодушие цареше в душата и сърцето й. Примирение ли беше със съдбата, или опит за преодоляване на минали чувства? Жива е... , но защо, какво се бе променило, нужен ли й е този живот – отново самотен, непосилен, отблъскващ? А беше вече в „Трета младост“, когато радостите ставаха минимални, а болежките завладяваха настъпателно тялото. Не се страхуваше от смъртта. Бяха се срещали вече с нея. Дори я желаеше повече от живота. Не си задаваше въпроса, това прави ли я грешница. И за греховете не мислеше. Потънала в безразличието, не вярваше, че ако отвори очи, ще пожелае да продължи напред. Какво е напред – самотността, отчуждението, невъзможността да се обслужва, унижението...

Усети леко докосване по ръката си, сякаш този който я докосва иска да не я изплаши. Същото докосване по челото. Пръстите преминаха в косите й. Нещо много старо, забравено трепна в сърцето й. Невъзможно е. Сигурно си въобразява, че е жива. Може би е вече само плаваща душа, която все още усеща тялото си. Но тая душа засия. Ще се срещне с него – дълго мечтания, незабравимия. Как можа и него да забрави? Това вече й се стори грях. Чу гласа му – тих, старчески, но с онази нотка в него, която никога не ще забрави:

-Скъпа, отвори очи! Аз съм тук – до теб. Виж ме! Дойдох. Бях ти обещал, че без мен не може да заминеш никъде. Обичам те, както някога неизменно, докрай. Обичам те!

Отвори очи. В тях проблясна мълния.Освети всички ъгълчета на зениците и там разцъфтя усмивката на момиче, зовящо любов, очакващо нежност, полетяло с песента на птиците, с ручеите синева в небето и със слънчевия изгрев в сърцето. Устните мълчаха, оставили само очите да говорят, да пият нектара от неговите очи. Ръцете й се повдигнаха и полетяха – криле, разперени от любовният призив на неговите ръце. Срещнаха се в пространството, за да се сплетат в девствена, божествена прегръдка, чакана от вечност, жадувана, превъплатена в десетки стихове, родени в спомените за едно щастливо минало. Пое дълбоко въздух и отрони въздишка. Въздишка, която запрати всичката мъка на битието в дълбочината на тъмнината и остави на повърхността да плува радостта от сбъднатото очакване, от любовта, запечатана в чезнещите зеници и понесена от тръгващата си от тялото душа, за да живее с нея във вечността...

 

15 06 2018

Надежда Борисова Аврамова

 

 

© Надежда Борисова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??