Някъде далеч от високите сгради и лъскавите магазини, някъде сред гората, се намираше тайнствената къща на семейство „Карлови”. Те имаха син на име Данте. Той беше малко дванайсетгодишно момче с тъмна черна коса и искрящи сини очи. Къщата на Данте не бе като другите - тя бе като някаква приkaзка за войните и същевременно цветовете ù сякаш разкриваха красива дъга. Но поради някаква причина момчето гледаше с уплашени очи стаите, които обитаваха къщата. Всеки път, щом сядаха да вечерят, Данте казваше:
- Мамо, страх ме е, тази къща не ми вдъхва доверие. Щом заспя и чувам стъпки и гласове на хора из къщата, а щом отворя очи, всичко затихва. Страх ме е, нека се преместим, моля те.
Майка му винаги се чудеше дали фантазията на сина ù не е прекалено голяма, но каза:
- Миличък, тази нощ ще спиш при мен. Не се страхувай, нали аз съм тук. Докато сме заедно, никой няма да те нарани.
След вечерята Данте се вмъкна в стаята на майка си и легна до нея на леглото, като я прегърна силно. „Най-сетне заспа” - помисли си майка му и го сложи в леглото му. Данте се обърна, зави се и се унесе в дълбок сън. Навън беше тъмно и студено и нощта обещаваше да се запомни. Малкото момче отново започна да чува онези стъпки и гласове. ”Но кои са те? Какво правят тук ?” - мислеше си Данте и сърцето му тупкаше все по-силно при всеки шум. Той се събуди и този път стъпките не изчезнаха и все още се чуваха гласове. Той надзърна в хола и видя група от хора, които празнуваха. Данте се приближи и взе една ваза, като се опита да удари един мъж, но той сякаш не чувстваше нищо, сякаш не бе истински. Смелчагата се опита да каже нещо, но никой не го чуваше и изведнъж чу гласа на майка си, която го викаше.
- Данте, ставай, време е за закуска. Данте разбра, че вече е светло навън и че лошият сън е свършил. Но той знаеше, че това не бе просто сън. Това, което се бе случило, бе истинско.
© Мони Иванова Todos los derechos reservados