ЛЕГЕНДА ЗА ПЕСЕНТА
Отколе и винаги – в шума на листата, в звънкото бълбукане, в ека на пещерите, в грохота на прибоя човек съзира хармония, търси измеренията на възвишеното, приобщавайки се към живота на всемира...
Винаги и отколе човек съзнателно твори музика, наподобявайки природата, възторжено посвещава себе си и своята мисъл на красотата. Онази присъща и неделима част на хармонията.
От мига на първичното несъзнателно решение до естетическия вкус, до радостта от възприемането. И както красотата е голяма и многостранна, така е и мит, в чиито превъплъщения се преплитат хиляди съдби и имена. Човек, озарен от идеите и, се превръща в тайнствена легенда... Романтична и ведра. Приказка, творена от други поклонници на прекрасното, но онази която ни покорява, призовава нашето въображение, превръща се в светлина, в бъдеще, в смисъл на новия ни ден...
Планината спеше. Все още утрото не беше озарило сънените върхари. Като големи сиво-мъгливи повесма вълна нощни сенки лениво се заплитаха из храсталака, бавно пълзяха към земните дълбини, към вечната тъма на пещерите.
Миг и всичко е преобразено. Камбанен акорд... Зарево! Това вече е онази огнено-земна Родопа на сказанията... Тя покорява. Силно и настойчиво, плавно като безкрайния низ на хълми и върхове, тя мечтателно те унася. Романтика, реалност, тайнственост – лъх от земята,
небето, от настояще и легенда...
Вървиш. Ти – човек, познал шума на машините, града. Непознати нотки смущават, уравновесеността ти, увереността ти. Нещо дълбоко и силно, огнена тръпка обхваща съзнанието. Ново чувство, ново настроение. Природа! Ти чувстваш, нейната жизненост, тя носи такава действена сила, че ти се иска все по-нататък, все по-нагоре... Вървиш.
Някъде в поразеното съзнание се мярка някаква почти легендарна представа за песен, за Орфей. Обожествен култ. Песен.
Бъдещето го допълва и ако е все така красиво, ако не накърнява тайнството – се приписва на певеца. Той живее с епохи, с хора. Символ – като гората вечно млад. Символ – винаги нужен, като вода вечно звънящ. Защото човек помни и търси красивото, защото хората вярват в героите, защото хората създават... Бягат видение – друго, сливат се, обхващат дивния околен простор. Упойват с дъха на горско биле, с песен се сливат с всемира... Звезден миг. Зверовете стихнали спират, дървеса своите гигантски ръчища отправят към певеца. И сияят звезди, и луната гори; планината въздъхва и слуша...
Просторът е ведър, въздухът – чист. Тревите отново ухаят, насекоми прехвръкват. Родопа отново е силна, но хората са други. Легенди, романтика по стъпките на времето витаят.
Дали нова надежда гората ти даде, дали нежна нотка, забравена някъде, отново събуди... но планината е твоя, ти открил си взор... Вървиш. Има взаимност, ти обичаш. Дали утре времето на чудното видение ще е отлетяло? Остава красиво и прекрасно чувство. Пък макар и мечта, пък макар и размит стар спомен – ще е повече истина от реалния безинтересен и сив предмет.
Волята на мислите, мечтите, горенето. Нароилите се желания, идеални представи, чувственост, музика. Трябва да споделиш. Нужно е човешко съзнание, трябва човек. Единомислие. Човек е чужд на идеала сам. Сам и идеал е повече твърдение, отколкото истина.
Любов... светла и прекрасна, потребна... легенда за песен. Път нагоре в мрак, спомен, дори миг, далечен глас...
Билото е стръмно. Дървета гиганти – редеят. Дъх – омаен, скали, пустош и полет. Сам сред планината, сред борове-гиганти, замислен в дълбините на ... времето.
Хладен дъх – пещерно гърло. Орфей в тъмата, с песен и вяра, край всички съмнения-чудовища, през мисли-коварни... Преодоляване на страха в мрачните галерии. Бледа светлина танцува върху висулки и драперии – варовик. Подземна хармония, която трябва да почувстваш и приемеш. Сенките играят – последен отблясък. Тъма. Неизвестност! Мисълта проследява неизвестната протяжност на галериите. Скръбта на песен, сред каменни фигури, звънлив отклик... ек, ек, ек... скръб и тъга покоряват тъмата.
С очите на някой художник, откриваш в лъчи струящата музика, нежен трепет любимото име мълви. Бавно стъпка след стъпка-зов, повик, където свършва допира със света, където няма път към ден и лъч.
Унес скръбен и дар божествения сън смущават... Тъмнина. Неизвестност!
Човешки стъпки отново, след много лета сред мрак и тишина.
Двама с нея, с огън горящ:
- Ти виждаш – пещерен свод – като фантастичен бароков таван.
- Да. Тъмнина, криеща красота. Онзи миг. Помниш ли?
С копнеж да види своята любима, Орфей извръща взор, но в миг със страшен вик сянката изчезва. И зловещо ехо отзвънява – викът!
Болката отсъдила е – певецът да странства света, полята, на хора и треви за своята любов-нещастна да разказва. Докато тленната плът на огнена ласка отдадена, в прах тленното отърси и остане духът в легендата вплетен... Отгоре купът - неизменна тракийска могила. Вик. Песен. Спомен за любов.
- Жертва, сразила божествена власт. Евридика отново образ приема и двама вървят по света. Двама от обич обвързани – неизменно остават.
- Да, двама. Богове! Ние сме заедно. Хармония има, защото обичаме!
- Клетва! В живота се вричаме. Да бъдем! Да сме!
В буйния пламък на огъня, във вечния строй на природата - всемира на нашата съдба. Така е било... и ще бъде! Песен и любов, превръщат времето в тлен.
В дълбината на мрака – застава Орфей. От камък – във вечността преминал. Ръката докосва камъка. В извечен унес, арфата леко докоснал, подел песен – идното търси. С вяра в Доброто – слави живота. Прекланяш глава пред Олтара. Без воля си, устремен, бездихан. Годините – тайни мрака отхвърлят, падат завеси на съвест, мисли-погроми. Символът – безплътен гори като рана - на твореца трепетния миг.
Видяното, остава светло, видяното, остава път. Болка, тлен.
Остава?!
Мига запомнят сърцата, към света се завръщат – в завидна, бяла висота. Превръщат небесата в - апогей!
Двама! В краткия ни земен миг по-ведри и волни...
Гора - дървета, храсти, треви. Пътеката малка – друм жизнен вървим. Сред яркия летен пейзаж, в пасторална, мека картина – старица немощна тревите разгръща. Спираш изумен. Висотата на тези планински вериги – на младост покорни – тук тя сякаш е нечакан гост.
Бавно пристъпва, в дъха на омайното биле, тревите погалва...
- Добър ден!
- За какво са тревите?
- Със Самодивско биле лицето се съвзема, с Жълтуга болките гоня, с Душичина кашлица лекувам. От древни нареди го знам. Лек има за душата човешка. Но лечителят голям - е самата душа.
- Бабо, ами там пещерата?
- Там краят млад певец видял. Почива в тишината на мрака. Хората помнят и като дар му носят песните си... В пролетно утро – рождено, когато се пуква пъпката дрянова – тука се песни нареждат. Младите там в пещерата клонка и вода оставят.
А дойде ли есен тук се върху въглен играе. И веди – нощянки се гонят. Упоени от огъня, в чест на певеца се слави животът. Там в пещерата стари пари и пендари лежат. Само навръх нова година над тях се пламък разпалва.
- Ами певецът?
- Бил е красив. Бил е млад. Пръв между певците. Хората го тачат и сега. Като песен за обич.
Очите ù са млади. Носят огън и тайни. Гледам ръката ù – стара като кората на дърво многолетно. Ръце - топли, човешки. Стрък биле и резбена тояжка – фигури магични, тревите браздят...
Ръце... животът е писал върху ви мигове. Животът е искал да ви сломи. Но ненадломени и живи сте. Като коренища – възлати в скалата впити – живот даряват!
Пътеката свършва, в долчинката няколко къщи.
- За този певец правели венци. Някога хората го боготворели. Имало негови образи, пред които се кланяли. Виждат го, знаят го само тези, които пазят завета... и аз съм ходила в пещерата, там няма каменни образи... Но имам отколе това: Мраморен къс. Орфей и Евридика. Орфеева лира, поглед устремен.
- Нека да е ваша. Аз съм вече тлен. Пазете я... тя е спомен!...
Горите песен пеят. Пещерният свод ехти. Водите легенди нашепват. Бъди песен!...
© Валери Качов Todos los derechos reservados
Миг и всичко е преобразено. Камбанен акорд... Зарево! Това вече е онази огнено-земна Родопа на сказанията... Тя покорява. Силно и настойчиво, плавно като безкрайния низ на хълми и върхове, тя мечтателно те унася. Романтика, реалност, тайнственост – лъх от земята,небето, от настояще и легенда..."
Много ми хареса! Поздравления!