ЛЕГЕНДА ЗА ПЕСЕНТА

          Отколе и винаги – в шума на листата, в звънкото бълбукане, в ека на пещерите, в грохота на прибоя човек съзира хармония, търси измеренията на възвишеното, приобщавайки се към живота на всемира...

 Винаги и отколе човек съзнателно твори музика, наподобявайки природата, възторжено посвещава себе си и своята мисъл на красотата. Онази присъща и неделима част на хармонията.

 От мига на първичното несъзнателно решение до естетическия вкус, до радостта от възприемането. И както красотата е голяма и многостранна, така е и мит, в чиито  превъплъщения се преплитат хиляди съдби и имена. Човек, озарен от идеите и, се превръща в тайнствена легенда... Романтична и ведра. Приказка, творена от други поклонници на прекрасното, но онази която ни покорява, призовава нашето въображение, превръща се в светлина, в бъдеще, в смисъл на новия ни ден...

          Планината спеше. Все още утрото не беше озарило сънените върхари. Като големи сиво-мъгливи повесма вълна нощни сенки лениво се заплитаха из храсталака, бавно пълзяха към земните дълбини, към вечната тъма на пещерите.

          Миг и всичко е преобразено. Камбанен акорд... Зарево! Това вече е онази огнено-земна Родопа на сказанията... Тя покорява. Силно и настойчиво, плавно като безкрайния низ на хълми и върхове, тя мечтателно те унася. Романтика, реалност, тайнственост – лъх от земята,

небето, от настояще и легенда...

          Вървиш. Ти – човек, познал шума на машините, града. Непознати нотки смущават, уравновесеността ти, увереността ти. Нещо дълбоко и силно, огнена тръпка обхваща съзнанието. Ново чувство, ново настроение. Природа! Ти чувстваш, нейната жизненост, тя носи такава действена сила, че ти се иска все по-нататък, все по-нагоре... Вървиш.

Някъде в поразеното съзнание се мярка някаква почти легендарна представа за песен, за Орфей. Обожествен култ. Песен.

Бъдещето го допълва и ако е все така красиво, ако не накърнява тайнството – се приписва на певеца. Той живее с епохи, с хора. Символ – като гората вечно млад. Символ – винаги нужен, като вода вечно звънящ. Защото човек помни и търси красивото, защото хората вярват в героите, защото хората създават... Бягат видение – друго, сливат се, обхващат дивния околен простор. Упойват с дъха на горско биле, с песен се сливат с всемира... Звезден миг. Зверовете стихнали спират, дървеса своите гигантски ръчища отправят към певеца. И сияят звезди, и луната гори; планината въздъхва и слуша...

          Просторът е ведър, въздухът – чист. Тревите отново ухаят, насекоми прехвръкват. Родопа отново е силна, но хората са други. Легенди, романтика по стъпките на времето витаят.

          Дали нова надежда гората ти даде, дали нежна нотка, забравена някъде, отново събуди... но планината е твоя, ти открил си взор... Вървиш. Има взаимност, ти обичаш. Дали утре времето на чудното видение ще е отлетяло? Остава красиво и прекрасно чувство. Пък макар и мечта, пък макар и  размит стар спомен – ще е повече истина от реалния безинтересен и сив предмет.

          Волята на мислите, мечтите, горенето. Нароилите се желания, идеални представи, чувственост, музика. Трябва да споделиш. Нужно е човешко съзнание, трябва човек. Единомислие. Човек е чужд на идеала сам. Сам и идеал е повече твърдение, отколкото истина.

          Любов... светла и прекрасна, потребна... легенда за песен. Път нагоре в мрак, спомен, дори миг, далечен глас...

          Билото е стръмно. Дървета гиганти – редеят. Дъх – омаен, скали, пустош и полет. Сам сред планината, сред борове-гиганти, замислен в дълбините на ... времето.

          Хладен дъх – пещерно гърло. Орфей в тъмата, с песен и вяра, край всички съмнения-чудовища, през мисли-коварни... Преодоляване на страха в мрачните галерии. Бледа светлина танцува върху висулки и драперии – варовик. Подземна хармония, която трябва да почувстваш и приемеш. Сенките играят – последен отблясък. Тъма. Неизвестност! Мисълта проследява неизвестната протяжност на галериите. Скръбта на песен, сред каменни фигури, звънлив отклик... ек, ек, ек... скръб и тъга покоряват тъмата.

          С очите на някой художник, откриваш в лъчи струящата музика, нежен трепет любимото име мълви. Бавно стъпка след стъпка-зов, повик, където свършва допира със света, където няма път към ден и лъч.

Унес скръбен и дар божествения сън смущават... Тъмнина. Неизвестност!

          Човешки стъпки отново, след много лета сред мрак и тишина.

Двама с нея, с огън горящ:

-        Ти виждаш – пещерен свод – като фантастичен бароков таван.

-        Да. Тъмнина, криеща красота. Онзи миг. Помниш ли?

  С копнеж да види своята любима, Орфей извръща взор, но в миг със страшен вик сянката изчезва. И зловещо ехо отзвънява – викът!

 Болката отсъдила е – певецът да странства света, полята, на хора и треви за своята любов-нещастна да разказва. Докато тленната плът на огнена ласка отдадена, в прах тленното отърси и остане духът в легендата вплетен... Отгоре купът - неизменна тракийска могила. Вик. Песен. Спомен за любов.

-        Жертва, сразила божествена власт. Евридика отново образ приема и двама вървят по света. Двама от обич обвързани – неизменно остават.

-        Да, двама. Богове! Ние сме заедно. Хармония има, защото обичаме!

-        Клетва! В живота се вричаме. Да бъдем! Да сме!

 В буйния пламък на огъня, във вечния строй на природата  - всемира на нашата съдба. Така е било... и ще бъде! Песен и любов, превръщат времето в тлен. 

          В дълбината на мрака – застава Орфей. От камък – във вечността преминал. Ръката докосва камъка. В извечен унес, арфата леко докоснал, подел песен – идното търси. С вяра в Доброто – слави живота. Прекланяш глава пред Олтара. Без воля си, устремен, бездихан. Годините – тайни мрака отхвърлят, падат завеси на съвест, мисли-погроми. Символът – безплътен гори като рана - на твореца трепетния миг.

          Видяното, остава светло, видяното, остава път. Болка, тлен.

Остава?!

          Мига запомнят сърцата, към света се завръщат – в завидна, бяла висота. Превръщат небесата в - апогей!

          Двама! В краткия ни земен миг по-ведри и волни...

          Гора - дървета, храсти, треви. Пътеката малка – друм жизнен вървим. Сред яркия летен пейзаж, в пасторална, мека картина – старица немощна тревите разгръща. Спираш изумен. Висотата на тези планински вериги – на младост покорни – тук тя сякаш е нечакан гост.

 Бавно пристъпва, в дъха на омайното биле, тревите погалва...

-        Добър ден!

-        За какво са тревите?

-        Със Самодивско биле лицето се съвзема, с Жълтуга болките гоня, с Душичина кашлица лекувам.   От древни нареди го знам. Лек има за душата човешка. Но лечителят голям -  е самата душа.

-        Бабо, ами там пещерата?

-        Там краят млад певец видял. Почива в тишината на мрака. Хората помнят и като дар му носят песните си... В пролетно утро – рождено, когато се пуква пъпката дрянова – тука се песни нареждат. Младите там в пещерата клонка и вода оставят.

А дойде ли есен тук се върху въглен играе. И веди – нощянки се гонят. Упоени от огъня, в чест на певеца се слави животът. Там в пещерата стари пари и пендари лежат. Само навръх нова година над тях се пламък разпалва.

-        Ами певецът?

-        Бил е красив. Бил е млад. Пръв между певците. Хората го тачат и сега. Като песен за обич.

 Очите ù са млади. Носят огън и тайни. Гледам ръката ù – стара като кората на дърво многолетно. Ръце - топли, човешки. Стрък биле и резбена тояжка – фигури магични, тревите браздят...

  Ръце... животът е писал върху ви мигове. Животът е искал да ви сломи. Но ненадломени и живи сте. Като коренища – възлати в скалата впити – живот даряват!

          Пътеката свършва, в долчинката няколко къщи.

-        За този певец правели венци. Някога хората го боготворели. Имало негови образи, пред които се кланяли. Виждат го, знаят го само тези, които пазят завета... и аз съм ходила в пещерата,  там няма  каменни образи... Но имам отколе това:  Мраморен къс. Орфей и Евридика. Орфеева лира, поглед устремен.

-        Нека да е ваша. Аз съм вече тлен. Пазете я... тя е спомен!...

Горите песен пеят. Пещерният свод ехти. Водите легенди нашепват. Бъди песен!...