Лежачка

В моята хубава страна има много тъпанари. Това ми звучи като гласът в началото на някой хубав филм, който те въвежда в историята на скрипта и ти става интересно. Обаче няма нищо кой знае колко интересно в моята хубава страна защото тъпанарите развалят цялата тая хубост. Така са устроени.

Но което е по-важно и интересно и заслужава да се отбележи е, че тук се срещат много видове тъпанари.

Класификацията им е трудна задача защото те често прескачат от категория в категория и е трудно за определящия, особено ако е лаик, да им хване спатиите, и съответно да ги класифицира.

Коварно племе са това тъпанарите. По мои наблюдения, както и по мнението на международната общност занимаваща се с въпроса в процентно отношение в една държава те винаги поддържат нива от порядъка на 15, 18 процента от общия брой на работещото население, като броят им по време на специалните политически операции, да речем избори или метежи, може да нарасне значително.

 И сега ако ги сметна като общ брой от населението на вечно бедната ми, изстрадала, разграбвана, изнасилвана и таковата там държава статистически като бройка те няма да излязат плашещо много. И това е странно.

Интересното при тая вечно бедна, под робство, ограбвана, раздирана и таковата там държава е, именно че при нас както казах тъпанарите се разделят на много групи, раздели и подраздели и са много шарени, така да се каже. Шарени са ни тъпанарите, това е факт. Но пък са хубави, защото са си наши. Пуснали са дълбоки корени в тази държава може би още от времето на нейното първо изнасилва... таковата там.

Аз още се чудя към коя категория да се причисля.

Може би съм от категорията на онези тъпанари които много обичат да лежат по гръб сложили крак връз крак и като ги попитат какви ги вършат в този хубав благословен ден създаден само за работа, казват простичко – мисля, и продължават да гледат вторачено в тавана.

Днес обаче не ми е до мислене понеже ме боли гъза.

Правилно чухте, и да се извинявам вече на тези с по-нежните уши, полза никаква. Но какво да направя като това е единствено точната дума, на нашия хубав български език, а ако трябва да се сърдим на някого, то това най-вероятно ще излезе да са ония двамата братя дето нямали какво да правят и създали азбука, ама тя не е точно тази на която пишем, щото тази на която пишем никой не знае кой я е създал, и въобще всичкото е една голям каша, ако питаш мене.

 А и няма какво толкова да се срамим от разните му там човешки членове и части. В края на краищата всеки си го има. Дори и папата. В случая не бих използвал думата дупе, страня от нея защото тя е натоварена с много малко информация и практически нищо не ти говори. Звучи по детски, някак си инфантилно, което в същност е едно и също.

 И аз така като ме боли и като се мъча да лежа и да не мисля за болката, а за нещо друго, далечно и отвлечено и не така ангажиращо като нея, започвам да мисля за еволюцията и как това главата ти да е горе, а дупето ти да е долу си е чисто и просто въпрос на еволюция и на доза късмет. Защото можеше да бъде и обратното, което за едно тревопасно животно е далеч по-логично. Много хора в същност са си точно такива задни... хайде без епитети. Както и да е, дайте да не се бъркаме в работата на еволюцията. Аз по принцип не обичам да се бъркам в каквато и да е работа. Миролюбив тип съм по модел.

Продължавайки да лежа на леглото се замислям и за други ненужни и непрактични неща, по никакъв начин не свързани със собственото ми оцеляване и това на вида ми. Болката винаги води до размисъл. Сега например установих, че всичко което хората са създали, цялата наша цивилизация е цивилизация на петте пръстта. Това в същност го установих когато си смазах палеца с чука, не точно сега, сега просто пак се замислих по въпроса, и разбрах, че дори и без един пръст човек е за никъде, да не говорим за друго. Така си е. Всичко на света, и добро и лошо, е създадено с тези малки бурмички наречени пръсти.

И всички наше тъпанари са царе. Нещо все ме връща на въпроса.

 Царе са на простотията, на безцеремонността, царе са на всичко, както и да го кажете и което преведено ще рече, че просто са си много добри в работата. От друга страна пък много царе, властни и безвластни са си чисти тъпанари. По хората ходи.

Обаче как могат въобще Кирил и Методий да измислят такава дума като гъз?

Знам, че не е исторически издържано и много грешно казано, защото те са измислили азбуката, а не езика, но то и руснаците нямат нищо общо с нашата азбука, но накрая в учебниците ще пише, че джуджето и КГБ патриарха са я измислили. Само стой и гледай.

„Джуджето и КГБ патриарха“ ми звучи много добре като заглавие на детска приказка. Или на приказка за тъпанари. Те обичат такива понеже ги успокояват, опростяват цялата сложност и непредвидимост на живота и отново ги връща в лоното на детството. Тъпанарите имат остра нужда от митове. От плоскоземие, от тайни операции и зли, лоши, античовешки подмолни организации чиято цел от ( поне от 1300 години, те ги броят от там на сетне) е завладяването на света.

Тъпанарина живее в анимационен филм.

Лежа си в леглото, така ми каза доктора, лежи си и си гледам краката поради липсата на каквото и да е друго разнообразие. Чудя им се на тези дето все работят как издържат. После се поглеждам отстрани, представям си, че съм някъде там, да речем в дясно на два метра над земята, ама там не съм аз ами само погледа ми, и се поглеждам. Вися си там и се гледам:

  Аз съм едно голямо нищо. Или пък точно обратното – едно много малко нищо накъде към метър и седемдесет и с наченки на затлъстяване в коремната област. И после разбирам, че това метър и седемдесет парче по никакъв, ама по никакъв начин не му трябва на света. И два метра да бях, и десет, все тая. Сравнено с размерите на вселената не мисля, че съм нещо повече от един тъп атом, което все пак е някакво участие, но на вселената въобще не и е до мен.

И както казах, ще се повторя, както се повтарят лошите професори, но аз обичам така - аз въобще не му трябвам на света. Обаче, бате, светът ми трябва на мен. Даже подозирам, че е създаден за мен.

В стаята влиза майка ми. Поведението и винаги ми е напомняло на малък, но крайно хаотичен летен щорм. Тя ходи бързата и на подскоци. Ходи така сякаш живота я гони( като куче ) по петите. Бърза и подтичва. Още с влизането и чувството, че светът е създаден за мен изчезва мигновено.

 С възрастта човек губи онова чувство за самонаблюдение за което говорих, и навярно това е причината за нейните подскоци, мисля си.

Или просто отказва да се предаде на земното притегляне на възрастта. Нали знаете, старият иска да изглежда млад. А младите пък от своя страна искат да изглеждат препатили и мъдри, обаче нито на едните им се отдава, нито на другите.

 Измежду цялото въртене, оставяне на чанти, вземане на чанти, бъркане тук и там, вадене и прибиране на някакви найлончета, хартийки, и тананикане( това и остана след микроинсулта) майка ми намира време и да погледне към мен:

- Брадясал си като Гаргата, констатира тя.

Гаргата е местния пияница, само да добавя. Бих казал, че тактичността не е силната и страна.

Поглеждам към прозореца и виждам, че баща ми се задава по пътеката. Ходи като стар испански галеон. Бавно и с клатушкане, но пък без прекъсване. Живота не прощава на никого, но първо не прощава на тези дето цял живот са мятали чука и правата лопата и чак после на останалите.

Майка ми продължава с инспирираните от живота цинизми:

     -Боже, Боже, и ти остаря.

Децата ни остаряха, а пък ние искаме ний да сме млади..

И после с чувство на удовлетворение от току-що изказаната мъдрост продължава да си ровичка и човърка в чантата. След като тя си тръгва, седя в тишината, гледам в тавана, по едно време усетих, че почти съм уловил квинтесенцията на момента, но после сякаш го изпуснах.

Интересно нещо е човек да изследва мислите си. Какво пречи да си нещо друго, мисля си. Та нали аз навремето, сигурен съм, бях котка. Мисля, че всички хора в едно или друго време сме били котки.

Още си спомням чувството. Помня малките лапички, пухкавата опашка, светкавичната реакция, и естествено мързела. Мисля, че него си го влача още от тогава. И това да не ми се става сутрин също.

Сигурно съм бил и куче понеже мога да хапя много добре. Хапя страшно добре. Но нямам някакъв ясен спомен. Губят ми се моментите с лудешкото тичане и размахването на ушите нагоре-надолу като на клоун. Може пък и да не съм бил. Но както и да е, аз това животинското си го имам. И слава богу.

Без него няма да ми е хубаво.

Седя, седя...не седя де, лежа е по-точно казано и от скука започвам да са измислям разказ за един пишман рибар, който хванал златната рибка, но понеже му е беден речника, а мисълта слаба, а и не знаел какво точно иска от живота, нищо не си и поискал и я пуснал по живо, по здраво, обратно в гьола.

В известна степен всички сме като Ванката. Така си кръстих измисления герой. А пък накрая Ванката съжалил задето я пуснал, защото златната рибка освен златна била и тлъста такава, и след като и махнеш златните люспи от които доста пари можеше да се изкарат, щеше да стане една прекрасна рибена чорба. Какво друго му трябва на човек?

 Вторият акъл на хората от моята хубава и редовно изнасилвана страна е най-добър. Първият за нищо не става.

Поглеждам навън и гледам, че вече се е стъмнило. Констатирам факта с радостта на метеоролог, който е познал, че ще вали. Мисълта, че познавам и съответно контролирам нещата ми доставя огромно удоволствие. И утре е ден, викам си и аз като Ванката понеже от залежаване и мързел ми обеднява лексиката и ме избива на крилати фрази, а после се извъртам на една страна и се мъча да заспя. Но това в същност не е много правилно казано. Аз в същност не заспивам, защото като се събудя пак съм си същия. Нещо друго има тук, нещо съмнително и на границата на метафизичното, но ще го мисля утре защото вече ми мирише на възглавница... и заспивам.