– ... поискай го истински! – завърши изречението си Гласа.

        Прозвучи ми като края на надбягването със собственото Аз. Изгубих борбата със себе си. Със Съдбата. Изплаках очите си, за да срещна онзи цвят, който виждах в съзнанието си. Беше като оттенък на пламъче от свещ в тъмна стая, пропукваща музата на творящия. На пътя ми – все фигури, обещаващи и поднасящи даровете на материалното. „Страдащи“ за докосването на перото от словото ми, навъсени ветрове, духащи в посока собственото си унищожение.
        Замълчах пред Гласа, исках да заплюя думите му, винаги бе така категоричен и сигурен в събитията на бъдещето. Закрих устните си с ръка, повече от уплаха. Не от желание. Душата ми ръмжеше като куче убиец, омаляло сред пустиня, дирещо напразно илюзията. Тръгнах си от мястото с лека носталгия. Така правят осъзнаващите загубата... или липсата... на дните щастие.
        Поисках още няколко дни назаем. За тях щях да си платя, може би с оставащите ми такива. Някой ден... а всъщност часове преди него. Природен закон. Искаш – даваш. Замяна. Понякога пряко касаеща живота. Пред краката ми мина черна котка. За миг се спря, цяла в пренебрежение. Отдъхнах си и почти се усмихнах. Не беше бяла – с бялото не бива шега, още по-малко с изсъхналия цвят. Различните истории предозират онова, което, всъщност... идва, за да радва. Тежко е хорското мнение особено за ушите, поемащи ролята водач на събитието...
       

        През 360 дни с мисъл за курбан. Наричане. Преди цяла седмица – отворено свещено слово. Поръсена сол с тиха молитва. Стрък от издължената билка. И мълчание...
 

        Вълните нарисуваха отражението си в очите ми, обля ме топъл бриз. Погледнах чашата си с кафе. И другата, която оставих до себе си. Скоро... някой се провикна. Изправих се бързо. Закапаха невидими капки по страните ми. От щастие...