Летене с балон над Кападокия

Това е преживяване, към което се връщам отново и отново. Цялата организация около полета, самото летене, емоциите и вълнението, всичко остава един незабравим спомен за мен и за съпруга ми. Но ще започна отначало.

В 5.30 часа сутринта всички кандидат–икари сме пред вратите на хотела, тръпнещи от влажния студ. След малко идват два микробуса, качваме се бързо и потегляме с бясна скорост през все още тихия град към сборния пункт за полетите в парка Гьореме. При наближаването виждаме първите балони в небето, запалени от лъчите на изгряващото слънце. Балоните са шарени, с различни рекламни надписи, ту един, ту друг пускат горелките си на пълна мощност, което осветява огромните платнища отвътре. Стоварват ни на една поляна, подравнена и почистена с булдозер, в единия край на която има маси с чай и кексчета. Тук ще ни е закуската тази сутрин. Всяка минута пристигат и заминават микробуси и коли, от които излизат наперени младежи с кожени якета, гледат отвисоко на туристите и сърбат чай. Чакането се проточва. Всички балони са във въздуха, а ние още чакаме. Започваме да нервничим. Оказва се, че ние сме „втора смяна“, първата е вече излетяла за 90 минути полет, така че трябва да ги изчакаме да се приземят и да се качим в техния балон. Докато се разхождаме наоколо и подгряваме с няколко снимки от околността, на нашата стартова площадка пристига и една група японци. Личи си, че са развълнувани, държат се като малки деца, подтичват, показват нещо на екранчетата на фотокамерите си. На този фон австрийската група изглежда леко летаргична.

Междувременно слънцето се е издигнало над скалите, сенките в гънките им стават все по-дълбоки. Цветовете се променят от огнено-жълти  на почти бели. Намръзнали сме се достатъчно и обръщаме лице към лъчите с на деждата да се постоплим. Не ме свърта дълго на едно място, поотдалечила съм се от групата в търсене на обекти за снимане. В този момент идват микробусите и аз трябва да тичам, за да не ме оставят още да чакам. Потегляме с въртене на гуми, само за да спрем километър по-нататък на самия асфалтов път. Наземният екип се суети наоколо, пристига и огромен джип – явно тук ще кацне балонът. Огромното съоръжение съвършено плавно и величествено се приближава към нас, отгоре хвърлят въжето и наземният екип полека придърпва гондолата към земята. Качването и слизането от дълбоката гондола си е цяло приключение, особено за по-възрастните пасажери. За ускоряване на процедурата момчетата от екипа ги побутват, повдигат, направо прехвърлят, сред бурен смях и закачки. Докато ние се качваме, предишната  група се събира около малка сгъваема масичка, гръмва шампанско и всеки получава по чаша за въздушното си кръщение. Изживяваме полета малко отзад-напред, знаем как ще завърши, но не знаем как ще започне.

Започва с кратък инструктаж на развален английски за поведението ни при команда landing position, т.е позиция за кацане, при която всички трябва да клекнат в гондолата с гръб към посоката на движение. Звучи елементарно, но в гондолата сме 20 човека в 4 отделения и опитът за клякане най-често завършва със сядане в нечий скут. След две тренировки на позицията полетът започва. Четирите горелки над главите ни заревават и в първата минута изглежда, като че ли няма никакъв ефект от това. После земята започва бавно да се отдалечава под краката ни. Бързо разбираме, защо полетът трябва да е рано сутринта – тогава  не са се оформили още въздушните течения и е сравнително тихо. Балонът ни се носи ту на  три пръсти от скалите, ту високо над тях. На няколко пъти ни се струва, че сблъсъкът със скалите е неизбежен, но огромният балон в последния момент сякаш отскача нагоре и прелита над тях. Този танц продължава през първия половин час и ни дава възможност да разгледаме скалните масиви от различни ъгли. След това набираме височина и пилотът ни казва, че се  намираме на 1000 метра над земята. Не сме усетили нищо, толкова плавно е издигането. Кръгозорът непрекъснато се разширява и далечината се обвива в лека мъгла. Скалите над нас са на слоеве и с различен цвят – червен, бял, жълт в зависимост от минералните примеси. Полето е прорязано от черни пътища, по които се движат наземните екипи и прибират кацналите балони. Ние сме едни от последните във въздуха и прелитаме над близкото селище. Движението ни е безшумно и хората ни забелязват едва когато сянката на балона се появява пред очите им. Поздравяваме се с махане на ръка, а те позират за снимки. В подножието на една скала до селото нещо мърда. Приближавайки се, виждаме, че това е лисица, която влиза и излиза от дупката си.

                Насочваме се вече за кацане на неголяма площадка над стръмна урва. Виковете  landig position, landing position,  ни карат да залегнем и пилотът залепва коша на тази площадчица. Екипът още не  е дошъл и трябва да прелетим последните няколко метра много внимателно. Ако гондолата се наклони рязко, изсипването от нея едва ли ще е приятно. След малко се издигаме за последно и след поредното landing position, се оказва, че сме кацнали точно върху ремаркето, предназначено за транспорт на балона. Това си беше една допълнителна емоция. Пилотът дърпа вървите, образува се отвор в горния край на балона, горещият въздух излиза и ние виждаме, как нашият балон полека се накланя, изгубва форма и се превръща в едно треперещо платнище на земята. Полетът ни е завършил. Последвалите шампанско, снимки, возенето до сборния пункт – това вече сме го виждали.

                Останалите от групата ни питат как беше. Лицата ни са грейнали, отговорът се чете в очите ни. Отговаряме, че си е заслужавало всеки един цент и преживяването е незабравимо.