– Нямам ти телефона дори.
Той бъзика ли се с мен? Не, подиграва се откровено. Как да изляза от ситуацията? Давам му самия телефон, а той се смее, вероятно мисли, че се шегувам.
– Не, на буквата М намери моя, аз не го помня. Ще проверя отвътре как се затваря.
Сигурно ще се свърже с мен да обсъдим промяната в сценария. Ето – спокойно, Елена! Влизам и затварям след себе си, после се опитвам да отворя, но не става така, бравата се е разглобила. А ключът къде е? Остана отвън. Хвърлям се на вратата, удрям и викам:
– Сам!
Не ми отговаря.
– Сам! – изпадам в паника.
Патронът прещраква и Мейс отваря. Отново сме лице в лице, а аз съм запъхтяна. Как е възможно всичко това да ми се случва в един ден!
– Казах ти, че имаш талант – почти се смее.
Стои на прага ми. Отстъпвам, а той се накланя леко и ме гледа странно. Врътвам се, защото не издържам, ще се напикая вече. Хуквам навътре, хвърлям си чантата на пода и влитам в банята.
Когато излизам, ме чака във вътрешния коридор подпрян на стената с ръка в джоба, а в другата държи чантата ми. Наистина е звезда – истинска, не просто филмова.
– Не знам дали това беше покана, но остави вратата си отворена.
– Не можех да стискам повече – изпрасквам си го, както си беше, и го разсмивам.
– Не оставяй ключа във вратата! Ето ти телефона – и се обръща да излезе. – Благодаря!
– Влез, Сам!
Аз ли казах това? Наистина не исках да го кажа, просто се изплъзна. Изненадвам се от себе си. Дали иска? Ах, каква досада може да съм, сигурно му е писнало от такива като мен, но чак сега се сещам естествено. Поглеждам го паникьосано в очакване на реакцията му и сякаш се извинявам с поглед.
– Стига да искаш. Тази вечер си моят спасител, станаха три пъти – добавям.
Усмихва се. Това какво означава – „да“ или „ясна си ми“? Засрамвам се, никога не съм канила някого по този начин, дори и сега се изтървах. Аз искам просто да задържа мига, само това и продължавам да го гледам като малоумна. Кимва за да. Сега го снесох! Грабвам чантата от ръцете му и отварям вратата на стаята си. Моментът е подходящ да се зарадвам, че днес чистих, нали имах време. Пристъпва много бавно и се оглежда.
– Това ли е?
– Да – опитвам се да звуча бодро.
– Елена… – но не продължава, а аз се притеснявам. – Това е… много е малко, това не е стая, а килия. И прозорецът е малък.
– За какво ми е повече? Една душа нося само. Седни! – каня го, но не соча къде, просто да избере сам. – Гладен ли си?
Как ли пък ми хрумна? Това е по навик, у нас просто това е първото нещо, което правим, когато някой прекрачи прага ни. И какво да му предложа? Пуйка – това съм аз. Ей сега ще му се наложи да види как посрещат българи, пък било то и в мизерните си квартири с мизерната си домашна храна, аз друга нямам.
– Недей! – опитва се да ме спре.
Но е късно, вече го казах и съм на вратата. Отивам в кухнята и взимам всичко, което ми е останало от днес. Сутринта си готвих пълнени чушки – знам, че няма представа какво е това, и може и да не му хареса. „Това имаме, това предлагаме, мой човек.“ Претоплям ги, вземам прибори, хляб и ги нося в подноса, както обикновено правя за себе си. Оставям таблата на леглото, докато махна лаптопа от масичката, и после нареждам храната пред него. Сядам насреща му в ниския стол.
Гледа мен, гледа масата, гледа стаята и пак мен, а аз се чудя какво се случва изобщо.
– Нямам покривка… Не съм предполагала, че ще имам гости. Ще изстинат – подканям го. – Съжалявам, ако това не ти хареса, но наистина нямам друго. О, не, излъгах те, имам и десерт – изваждам от чантата си шоколада, който си купих днес, бях го забравила. – За съжаление се е натрошил, сигурно като ударих онзи с чантата.
Гледа ме изпод вежди, дори не поглежда шоколада. Разбирам колко нелепо му изглежда всичко, но това е моят живот, това съм аз, моите съдове, моите чушки, моята стая, шибаният ми късмет да попадна на него. Пресягам се за лаптопа и го включвам.
– Така живееш – сериозен е.
– Аха – кимам ухилена, то освен един идиотизъм, какво друго ми остана.
Сигурно изглеждам като дебилче. Взима вилицата и откъсва парче от чушката, дъвче с интерес, после отново. Може би яде, за да не ме обиди. Намирам някаква музика и я пускам леко.
– Какво е това? – сочи чинията. – Как се казва?
– Няма специално име, просто пълнени чушки.
– Много ми харесват. Откъде ги взе?
Засмивам се на глас. Той свършва вече втората.
– От България.
Спира да дъвче и ме поглежда строго:
– Не те разбрах.
– Сутринта си ги сготвих – усмихвам се. – Това е българска храна, тук няма откъде да я взема.
– Наистина ли, ти?
– Че защо да не съм аз? Какво ми е, да не съм саката, че да не мога.
– Просто не мога да повярвам колко е вкусно – казва и отпива от колата.
– Бил си гладен.
Решавам да пусна и българска музика. Свалям си сакото, става ми топло. И изведнъж се отпускам – чак сега, за първи път, откакто го видях. Той също сваля своето, а аз се пресягам и го взимам от ръцете му безмълвно, после изваждам закачалка, защото това вероятно е много скъпа дреха. Закачвам го на вратата на гардероба. Облегнал се е назад и ме наблюдава с лека усмивка.
– Наяде ли се? – питам.
Обзема ме неописуемо чувство на безметежност, на спокойствие, сякаш съм си при мама, но по-инакво, много по-дълбоко. Като щастие.
– Да, ти не беше ли гладна?
Събирам на таблата обратно всичко.
– Не, аз ядох у Хоган.
Следващата песен, която зареждам, е показателна за балканската ми същност, ще се пошегувам с вкуса му за музика. Изнасям подноса и си припявам, не би трябвало да се чувам чак в стаята ми. Прибирам хляба, събирам трохите енергично и слагам в мивката празните съдове. Много е тъжна тази песен – като мен. Бързам, колкото мога. Кръгом и…
– Хъ! – сепвам се. Мамичко!
Той стои облегнат на вратата и ме гледа. Пеех, а земята под мен все така не се разтваря.
– Продължавай!
– Да бе, как не! – изчервявам се, усещам как горя.
– Не се срамувай! Чудесна си.
Е, сега пък съвсем.
– За какво се пее?
Заобикалям го внимателно и се връщам в стаята, а той ме следва.
– Тя не е на български, но в общи линии се пее за любов. За какво друго?
– Като не е на български, откъде знаеш?
– Учила съм и този.
– Тогава можеш да ми преведеш – сяда на леглото и ми потупва да седна, пуска песента отново. – Моля те! Или не искаш?
От всички невероятни варианти за вечерта този е най-глупавият, а аз дори не мога да му противостоя. Поклащам глава, че няма да го направя, нищо, че песента е вече наполовина. Къде гледаш, Елено? Не те ли е срам?! Да, оттам излиза гласът му – зад адамовата ябълка. Владей се!
– Харесва ми. Извинявай! – става му неудобно.
– Искаш ли друга?
– Не, искам тази.
За песента ли говори, защото гледа в мен? Не ме обърквай! И изобщо не си въобразявай, че като си тук, те свалям. Ще изритам холивудския ти задник, без да ми мигне окото. Е, сигурно ще мигне, но само толкова.
– Запей я отново! – тонът му е умолителен.
– Не мога.
– Но аз вече те чух, пееш хубаво.
– Така правиш нещата още по-зле – казвам. Как ли още не съм пукнала? Дано не съм червена!
– Някой друг талант нямаш ли? – усмихва се, но аз съм като пън. – Разкажи ми как се озова тук! – казва, сменяйки рязко темата.
– Хм, ще стане късно, някой път.
– Защо живееш тук?
– Че защо, близо е до офиса, имах късмет със съквартирантките, делим си наема.
– Тук ли написа сценария?
– Аха.
– Като гледам, нямаш бюро. Сигурно не си и излизала през това време?
– Е, какъв е проблемът? Така е, да.
– Можеш ли да живееш така? – продължава. – Ще се изнервиш, тук няма дори въздух. Каза, че си от три месеца тук, значи си на минимално заплащане все още. Колко взе за сценария?
– Не знам. Още не съм… не сме говорили за пари.
Лицето му се изкривява в изумена физиономия. Той ме съжалява, това го виждам.
– Недей! – повишавам глас. – Чувствам се отлично.
– Нима! И никога не си била по-щастлива?
– Била съм – чудя се какво да отговоря. Подавам му шоколад и той си взима. – Но това време е изгубено. След смъртта на баба продадоха къщата… Сега съм голяма, сама се оправям. Не ми трябва повече, работата ми е интересна, дори не мисля, че е истинска работа, щом не ме затруднява. Само тия две седмици се понапънах. Имам свободно време, обиколих повечето интересни места, ако не беше толкова горещо доскоро, щях да съм научила вече цял Ню Йорк, ей така – лежерно ми е. И никога да не бъда по-щастлива, ще имам хубави спомени, които после ще се превърнат в тъга по този град, когато се върна.
– Имаш ли си някого?
Въртя глава в отрицание и питам:
– Това лошо ли е?
Нищо не казва.
– Не си ли изморен, не си спал, ще заспиш на волана.
Става, отива до гардероба и взима сакото си.
– Искам да те помоля за нещо – казва, а аз кимвам. – Ще направиш ли пак такива чушки?
– Ще ти изпратя, ако пожелаеш – усмихвам се. – Дължа ти много чушки още.
– Благодаря! За цялата вечер. Само се пази повече, няма да съм тук!
Тръгва, така трябва да стане, знам. Изпращам го до вратата и се усмихвам насила. Той също се усмихва. Не си казваме нищо друго, дори и „довиждане“. Затварям бързо, не искам да виждам как се отдалечава. Облягам се отвътре на вратата и си поемам дъх, краката ми са омекнали.
Прибирам се в стаята, вече е 11 вечерта. Хвърлям се на леглото и се разридавам, не мога да се спра. Не искам да знам защо плача – просто се оставям на пречистването. Дали пък няма за какво! Пред очите ми се изреждат последните няколко часа – сладки, ужасни, объркани, просветляващи. Разтърсена съм до дъно. Опитвам се да оценя кое от двете усещания е по-силно – дали когато се изгубвам в очите му и съвършените му устни, или болката, че никога няма да ги имам. Сещам се как се пръсна онова стегнато нещо в слънчевия сплит, когато чух гласа му. Защо? Защо ми се случва, когато не е възможно да се сбъдне. Да беше някой друг, да можех да го поискам, да можех да се надявам. Уви, така стоят нещата, Елено! И на никого не мога да кажа. Първо, няма смисъл, после… И мама няма да приеме това за мен – да се измъчвам безнадеждна. Мамо, ти не си видяла очите му, не си видяла как побесня и нападна човек да ме защити, не си видяла усмивката му, вената на челото му, която изпъква, когато свъси вежди, стройната му осанка… Мамо, познавам го от началото на времето, познавам себе си, като го гледам. И, мамо, падна ми се тая съдба – да го позная, а да го нямам. Ще мога ли да живея с тая болка? Мамо, ти си ме родила, от плътта ти съм се откъснала, но душата ми е от неговата. И плача, и плача… А колко по-просто е да го мразя.