Ловци

ЛОВЦИ

Новината за предстоящото дохождане на тъщата ми не ме разстрои напълно, психически як съм. Мразя новините, особено когато ме остаряват, съсипват, довеждат ме до състояние, близко до пълно отчаяние и готовност за самоубийство, тоест не обичам новините през последните двайсетина години.

Въпреки това, непреглътнал новината, задавен, ненапълно разстроен и без да кървя, съобщих на съпругата си, че възнамерявам да отида на лов за глигани или за каквото и да било друго, имах нужда просто да стрелям. Опасявах се, че ще посегна на живота си, затова идеята за лова ми се стори напълно уместна – по-добре е да стреляш по нещо, което е различно от теб самия.

- Отивай където искаш! – троснато ми каза жената. – Но в шест вечерта да си вкъщи. Мама не обича вечерята да закъснява.

- Аз ли съм вечерята? – отговорих по същия начин. – Вечерята може и да не закъснява, но аз ще закъснявам, колкото си искам!

Така да знае. Ха ма ха. „Мама не обича...” Много ми дреме какво обича мамка ти. Изобщо даже не ме интересува, че ще приижда! Есенно наводнение такова.

Обадих се на Лазо, моят приятел, и отидохме на кино. Той все е безработен, не знам как уцелихме някакъв испански филм, там трима мъже на възраст като нашата, съвсем изпаднали, вече трета година без работа стоят, едни такива отчаяни, неугледни, с празни погледи... Живи да ги ожалиш. Боядисваха си косите черни, мъчеха се да отслабват, та да изглеждат по-млади и да ги вземат на работа, ама не става, бате. Приятелят ми се просълзи, по едно време усетих, че направо ридаеше, излязохме още преди тримата другари да се самоубият. Това, струва ми се, беше неизбежно.

По-добре да се поразходим. Аз нищо не си бях взел за лов, имам предвид, нямах пушка, нито гранати, още по-малко гаубица, оставих ги вкъщи да са ми подръка, нали гости чакам, но все пак му предложих да отидем в парка, може да ударя някое врабче с камък, да има за вечеря, дано й приседне на тъщата.

- Не е хубаво да имаш тъща – казах му, докато ходехме замислено.

- Още по-лошо е да си безработен – кимна той.

- Защо да е по-лошо? – не се съгласих. – Тъщата може да те ухапе, отрова пуска, да те прокълне, да ти скрои измама или постановка, чак да не знаеш откъде ти е дошло злото. Магьосници са в това, да знаеш! Вещици!

- Когато си безработен - вика, - дори трагедията с тъщата е още по-мъчителна. Можеш само да мълчиш, нямаш пари дори една ракия да изпиеш, губиш и право на мнение.

Замислих се. Убедителен беше.

- Май си прав. Дори и безработните имат тъщи, като капак. А тогава мъката им е двойна – хем безработни, хем с тъщи на главата. Не бях се сетил.

- Това с тъщите – продължи приятелят ми – е като да имаш тежък, инвалиден недостатък. Отсекли са ти я ръка, я крак. Лошо, ама свикваш. Болката отминава, само мъката остава. Но да си безработен е нова болка, нов недостатък, прераства в недоимък, а оттам – в нещастие.

Хубаво е да има някой, който да е по-зле от теб. Олеква ти.

Не можах да ударя врабче с камък, не се и опитах, но установих, че вече наближава шест часа. Тъщата ми не обича да се закъснява за вечеря, значи трябва да побързам. Разделихме се, а аз хукнах към вкъщи.

- Мама се обади, че ще закъснее – каза жена ми. Започна да пристъпя към мене, буташе ме към изхода: – Къде ти уловът? Какво ще вечеряме? За какво изобщо ходиш на работа, като нищо не купуваш от магазина? Безделник такъв! Ето на, и в лова не те бива! За нищо не ставаш.

За какво изобщо съм ходел на работа... За нищо не ме бивало. Пак излязох навън. Ни револвер взех, ни пушка, ни нож дори – на лов ходят ловците, а не дивечът. Влачех със себе си голямата сива пазарска чанта, ръчно изплетена от тъща ми за годишнината от сватбата ни. Лазо, къде си, Лазо, замислих се за приятеля ми. Ти безработен, а аз безделник – и двамата без нещо... Той на работа не ходи, затова не му плащат, аз на работя ходя, но пак не ми плащат. Няма голяма разлика. Намерихме се в близката сладкарница, почерпихме се по боза набързо, пръснахме се в противоположни посоки като хрътки и всеки тръгна да търси: той работа, аз делник.