Затворена съм тук. Между четирите бели стени. Бели стени и ярко осветление. За да няма сенки.
Виждате ли, лепнаха ми етикета „луда”. Не съм луда. В това искам да вярвам. Но Те са убедителни. Искат да ме вкарат в Системата. Там, където хората нямат сърца, а тиктакащи часовници. Механизми, които всеки момент могат да избухнат.
Стрехувам се от Тях. През цялото време съм ужасена. Не искам да съм толкова уплашена. Искам всичко да свърши, само дето не ми стиска да се самоубия.
Гласовете в главата ми не млъкват. Не ме оставят на мира. Все шепнат, все се карат. Нямам миг покой.
Виждате ли, някога гласовете ги нямаше. Някога бях свободна. Имах ей такива големи криле, бели като на ангелите, и с тях можех да летя над светлините, можех да гледам отвисоко над нощите в големия град. Можех да се радвам.
Виждате ли, Те ме хванаха. Отрязаха ми крилете и ме затвориха в златна клетка. Искаха да накарат и моето сърце да тиктака и да отмерва всяка последна секунда. Не успяха и ме пуснаха. Но вече не можех ...