Затворена съм тук. Между четирите бели стени. Бели стени и ярко осветление. За да няма сенки.
Виждате ли, лепнаха ми етикета „луда”. Не съм луда. В това искам да вярвам. Но Те са убедителни. Искат да ме вкарат в Системата. Там, където хората нямат сърца, а тиктакащи часовници. Механизми, които всеки момент могат да избухнат.
Стрехувам се от Тях. През цялото време съм ужасена. Не искам да съм толкова уплашена. Искам всичко да свърши, само дето не ми стиска да се самоубия.
Гласовете в главата ми не млъкват. Не ме оставят на мира. Все шепнат, все се карат. Нямам миг покой.
Виждате ли, някога гласовете ги нямаше. Някога бях свободна. Имах ей такива големи криле, бели като на ангелите, и с тях можех да летя над светлините, можех да гледам отвисоко над нощите в големия град. Можех да се радвам.
Виждате ли, Те ме хванаха. Отрязаха ми крилете и ме затвориха в златна клетка. Искаха да накарат и моето сърце да тиктака и да отмерва всяка последна секунда. Не успяха и ме пуснаха. Но вече не можех да летя. Вече бях съсипана. Вече не знаех коя съм.
Първо започнаха главоболията. Жестока, пареща болка, потапяща ме в най-дълбоките бездни на Ада. Мислите си, че знаете, какво означава това? Помислете отново. Това е едно такова нещо, което така те измъчва, че не можеш да дишаш, не можеш да мислиш, не можеш да помръднеш.
Виждате ли, аз го убих. Убих смисъла. Разкъсах го безжалостно, изядох му сърцето. Както си беше кърваво.
Тогава започнаха да шептят гласовете. Все мърморят нещо, все са недоволни.
Те идват и пак ще ме бодат с техните остри игли. Ще ми казват, че съм луда и ще ме подлагат на техните шокови терапии. Аз вече съм уморена да се боря с тях и да отричам. Скоро ще имам желязна маска, вместо човешко лице. Светлини и мъгла. В нея всичко изчезва. В мъглата се изгубиха и поривите ми, и свободата.
Разбирате ли, душата ми е затворена. И ключовете от оковите са заровени надълбоко. Много надълбоко. Никой няма да ги намери. Никога. Самата аз не мога.
Аз ще продължа да бродя из Мрака. Гласовете няма да ме оставят на мира. Няма да спрат да ме командват и да се карат. Но скоро сърцето ми ще изстине в гладък златен часовник. И ще тиктака, ще тиктака, без да усеща нищо. Дори времето, което отмерва. Ще приема епитета, който ми лепнаха и ще потъна завинаги.
Разбирате ли - от Техните ръце няма спасение...
09-10.02.2009г., някъде между „Младост” и „Люлин”
© Метафора Всички права запазени