19 dic 2022, 8:05  

Лудият ( Чернова ) 

  Prosa » Relatos, Otros
387 0 0
4 мин за четене

 

Една сутрин в Сараево. Отрови, бомби и оръжия готови. Сред огромна тълпа седмина мъже в редица подредени. Пред тях минава друг мъж, а с него жена, но в кола. Третият от седмината смелост събира и бомба хвърля. Гръм се чува. Но мисия неуспешна. Мъжът с жената жив. Смелчагата отровата поглъща, но той смъртта ще почака.

След атентата несполучлив, аз в една сладкарница се отбих и момента съдбоносен почаках. Незнайно от къде дошла, двойката кралска пред мен се спря и веднага оръжие взех в ръка. Два изстрела красиви и мисия успешна, мъртъв е наследникът. Отровата изпих щастлив, но на земята съборен бях, за туй, че за правда съм се бил. 

С надежда смъртта си най-скоро да намеря в една килия натъкнат бях аз. Отровата мен не уби и с месеци съда почаках. Спомням си аз дата точна 12 октомври. Един следобед мен на разпит принудиха:

 

- Смятате ли се за виновен?

-  Не. Аз сторих добро дело.

-  Кой клас сте завършили последно?

- Седми. Исках да уча и осми, но не успях.

- Кога се върнахте в Белград?

- 1912 

- Какво правихте там?

- Учех.

- Включихте ли се във военните отряди 

- Да в “Народна отбрана”

-  След това бяхте в Белград, а после се върнахте в родния си град. Колко стояхте там?

- До март миналата година.

- Какво сте правили там?

- Приготвях се за изпита.

-  Чели ли сте извънучилищна литература?

-  Не не съм.

- Как сте настроен политически?

- Аз съм югославски националист и вярвам в обединението на всички славяни. 

- Как мислихте, че това ще се случи?

- Чрез терор!

- Как така?

- Хората са еволюирали от маймуната, но повече приличат на овцете, а на тях им трябва някой да ги води. Ние ако унищожим тези, които играят ролята на техни лидери, няма да ни остана пречка пред великата идея на обединението. Аз и моите съмишленици започнахме да унищожаваме именно тези горе. Те са най-злите.

Разказах им аз още за какво ли не.  За това кой оръжия ни дал, кой нас е подкрепял и така всички предадох аз. Ала избор друг нямах. За убиец и държавен изменник бях признат и на 20 години затвор наказан. Изпратиха ме после в Чехия и ръцете ми на стената със синджири вързаха. 

Сега oще като куче вързан съм. Макар и кат скелет с една ръка да съм. Още мога да мисля и разбрах, разбрах най-накрая, че аз тежко болен съм бил. И тук са моите мисли съкровени, дето аз на лекаря изрекох.

 

Докторе, Туберкулозата е коварна болест. Няма лек за нея. Ако си я хванал, до тук е било за теб. Казвам го от личен опит, но има още по-страшни и не лечими неща от нея. Аз освен, че кашлям кръв, боледувам и от идеи, боледувам от стремеж към тях, искам да ги осъществя, но падам безпомощен пред това. Изпълва ме безнадеждност и страх, но въпреки това до край искам да се боря за тях. По-точно организмът ме кара да го правя, подобно на това да кашлям, така и да водя живот в името на тези мисли. Заразих мнозина с нея. Тази болест основно засяга млади мъже: студенти и гимназисти, отчаяни от бедността и мизерията, те намират смисъл във велики идеи. Тази болест уби много мои познати и колеги, а и ще продължи да го прави, както туберкулозата. Тези две болести са навсякъде, где има човешка душа. Там им е хабитата. Но когато се замисля, може би болестта на идеите е по-добронамерена от туберкулозата. Тя засяга само мъже, а не причинява страдание на жени и деца, а и също се бори за едно по-добро общество, поне така започнах да мисля, след като вече бях заразен. Всеки пренася болестта на още четирима. Тук се крие символиката. Така заедно с първоначално заразения, те стават петима, както човешките пръсти. 

Още нещо. Жалко качество на човек е, че той не може да види грешките си на момента. Не може да разбере, че сега са най-щастливите му дни. Но когато очите му се просветят, докато лежи в някаква килия на стотици километри от родината си, вече е късно. Вече е късно, когато разбере, че макар в документите ще пише като причина за смъртта му туберкулоза то би трябвало да е неволно самоубийство. А когато разбере, докато яде приличащото на храна нещо с единствената си лява ръка, че най-щастлив и удовлетворен е бил, когато е сочел оръжие срещу херцога на империята, вече ще е късно. Ще е прекалено късно, когато разбере, че e последвал примера на своите идоли, но неволно, без да иска, той не е искал да бъде югославски националист, както каза пред съдията. Но явно беше невинен за всичко случило се, лудият не виновен за това, че е луд.

 

С една ампутирана ръка и  тежащ 40 кг Гаврило Принцип умира на 28 април 1918 в затвора в Терезинщад, днешна Чехия. Сто години след смъртта си е обявен за символ на свободата. 

© Екрем Али Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??