*   *   *

     Много скоро след успеха на републиканското първенство във Варна, Криси бе включена в представителната тройка на националния отбор за предстоящото световно първенство. От това световно тя се завърна със сребърни и бронзови медали. Аз, самата никога не станах гимнастичка от величината на Криси. Спечелих медали от републикански състезания, взех участие в международни срещи с така наречения младежки национален отбор, но никога не стигнах до световно. В някакъв момент загубих интереса си към гимнастиката. Напълно и безвъзвратно. След неосъществената мечта да стана балерина, това беше следващата неосъществена мечта – да стана добра гимнастичка като Криси. Или по-скоро отказ от мечта, но това няма кой знае какво значение. Две поредни неосъществени мечти? Нека си го кажем направо. Изглежда, че ставаше въпрос за момиче без късмет според установените критерии. А всеки иска да бъде успял според тези критерии. По това как сме оценявани ние заключаваме кои сме: дали сме добри, или лоши, дали сме глупави или умни, дали сме хубави или грозни. Знаем, разбира се, че наградите, медалите и дипломите не можем да вземем там – отвъд за където всеки в крайна сметка ще замине. Що се отнася до мечтите, може би ние, сами, създаваме не само образа на всяка наша мечта, но и действителността, която ни е необходима за нейното сбъдване или не сбъдване. Може би моята мечта да стана голяма гимнастичка като Криси, не беше свързана толкова с гимнастиката, която бе заместила балета от немай-къде. Може би това беше само една привидна мечта, която прикриваше любовта ми към Криси. Не, не става въпрос за хомосексуална любов. Това беше любов в най-възвишената й същност, чрез която един човек прави кумир от друг, когото иска да следва и на когото се опитва да подражава. Защо се беше получило така? Всъщност кумирите са като миражите в пустинята. Най-добре е да се живее без кумири. Истински зрелите хора нямат потребност от кумири. Но в моя случай Криси беше първият човек, към когото бях изпитала не само възхита, но и истинска обич. Не, не съм израснала в дом за изоставени деца. Имах семейство: родители и по-голяма сестра, но преди да срещна Криси, а това стана на единадесет-дванадесет годишна възраст, не знаех, че отношенията между хората се градят не само с изпълнение на взаимни задължения, но и с безусловна обич. Именно от Криси разбрах, че хората могат да бъдат приемани и обичани, такива, каквито са, че да направиш нещо, от което друг има необходимост, не, защото е в беда, а просто, за да бъде щастлив е върховно изживяване. Пак благодарение на нея разбрах, че нощното къпане на пълнолуние е величествено общение с морето, луната и нощта. И че заради едно такова нощно къпане си заслужава да бъде нарушен установения от хората ред, режим и всичко, което произлиза от тях.

     Може би година след като се върна с медали от световното, най-неочаквано Криси разхлаби своята обвързаност с гимнастиката. Често пропускаше тренировки и се явяваше на състезание в не особено добра форма. Оказа се, че за пръв път е истински влюбена и връзката й изглеждаше много сериозна. По същото време и аз загубих интереса си към гимнастиката като че ли бях скачен съд за Криси. Вече изобщо не ми се виждаше кой знае колко красив спорт. Даже ми изглеждаше напълно безсмислено да се гонят по терена някакви обръчи и топки, да се размахват ленти с цел да не се оплетат и да се изхвърлят бухалки до тавана на залата с риск да си счупиш главата. Да не говорим пък за пристрастията на съдии и треньори, които водеха до дълбоки вражди и разочарования у състезателките. И само силното заслепение от желанието за спортната слава можеше да воалира всичко това. Да, магията се беше развалила, а опиянението – изпарило.

     Беше в края на учебната година на 10-ти клас. На някакъв купон срещнах някакво момче и от тогава всичко тръгна стремително надолу. Започнах да отсъствам и от тренировки и от училище. Отпаднах от младежкия национален отбор, в училище много от шестиците бяха заменени с петици. В 11-ти клас нещата се влошиха още повече. Годината завърших с двойка по математика, което означаваше поправителен изпит, след това зрелостен изпит по този предмет и като логичен финал от всичко това – невъзможност за кандидатстване във висше учебно заведение. Беше пълен провал! И позор! От отлична ученичка и успешна гимнастичка бях станала лоша ученичка и посредствена гимнастичка. Никой не можеше да повярва, че това се беше случило. И ако наистина се беше случило, как  беше възможно да се случи? Такъв провал! Може би първата сериозна връзка на Криси и временното й оттегляне от големия спорт, допринесоха за това, да загубя и аз интерес към ценностите в своя живот. Криси се бе отдалечила от мен по напълно естествен начин. Вече, не аз бях най-близкия й човек, а той – нейния възлюбен. Разбирах, че е много щастлива и се опитвах да се радвам за нея, но в същото време страдах. Това си беше елиминация. Ако Криси беше просто приятелка, дори и най-добра, а не кумир, за какъвто я бях обявила, без самата – тя да знае, нямаше така болезнено да изживея тази елиминация от първото място, което до тогава заемах в живота й. Преди да се появи този, въпросният, в когото беше за пръв път истински влюбена, Криси имаше някакви връзки с момчета, но те не бяха сериозни. Тя споделяше с мен какво ли не и често дори предпочиташе моята компания пред тази на съответния ухажор. Сега за пръв път, откакто  я познавах се почувствах сама. Много сама! Има една мъдрост, според която „Удавникът се хваща за сламка”.  Когато човек усеща, че е много сам, като корабокрушенец в океана на живота и е изморен от самотно плуване, той  търси сламка, за да се залови за нея, та да не потъне. Удавникът се хваща за сламка, но ако междувременно не се научи да плува – задължително потъва. На дъното! Онова момче, което бях срещнала, изглежда изпълняваше ролята на сламката. Това не беше истинска и сериозна любов, а игра на любов. Всеки се опитваше да подчини другия и се страхуваше да не бъде подчинен. Всеки излъчваше послание към другия в смисъл: „Да не си мислиш, че съм много влюбен в теб? Глупости, просто те харесвам засега! Изобщо не ми пука за теб!” – Липсваше ми Криси. Колкото и безсмислена и в същото време опустошителна да беше връзката ми с въпросното момче, именно чрез нея започнах да разбирам, че никога не ми е достигало истинско самочувствие. И това най-вероятно се дължеше на липсата на истинска обич в семейството ми. Родителите ми осигуряваха дом, храна и дрехи, за което им бях благодарна и от своя страна изискваха и очакваха от мен отлични оценки и висок успех в училище, (спортът не ги интересуваше изобщо) защото така беше прието: „Който се учи – той ще сполучи.“, както и „С постоянство и труд всичко се постига!” – Беше ми омръзнало и постоянството и труда. И амбицията за отлични оценки и висок успех. И всичко... Това беше депресия. Не ме интересуваха оценките в училище и медалите в спорта. Те никому не даваха обич. Депресията е болест, от която всеки може да се разболее. Тя е болест на душата, а душата няма нужда от високи оценки и медали. Те са необходими единствено на егото, за да приглася на обществото с неговите измислени критерии за успех.

     Един юлски ден дойде и кулминацията на провала. Намирах се в училищния двор. Бях тук, за да проверя датите за поправителния изпит по математика. Не бях казала за поправителния на родителите си. Отлагах и отлагах... И пак отлагах. Беше ми ясно разбира се, че рано или късно, те ще научат от някъде. И тогава, докато се мотаех в училищния двор най-неочаквано видях баща си да излиза от главния вход на училището. Сигурно е бил при директора. Слизаше по външната, парадна стълба, както я наричаха, защото на нея се строяваше училищния хор по време на големи тържества и празници. Изглеждаше като човек, който е научил лоша истина, за която не е й подозирал дори и беше замаян от това. Слизаше по стълбите като в транс. Замреженият му поглед попадна върху момичето, което стоеше до училищната стена, вляво от стълбите. Взря се в него и... ме разпозна. Беше се подготвил да се върне на работа, така и така през деня не знаеше къде да ме намери, та щеше да се наложи да потисне гнева си до вечерта. А сега изведнъж... Аз стоях пред очите му. Някакво задоволство се изписа върху лицето му. Съвсем обяснимо. Като че ли току-що мишката се беше хванала сама в капана. Носеше папка и имаше вид на човек, който много държи на работата си. И който изкарва заплатата си с много труд. А сега му се бе наложило да излезе през работно време, за да посети училището. Може би някой му се беше обадил.Той тръгна към мен, а аз стоях като вкаменена. Не стигаше всичко друго, ами току що бях разбрала, че през юли е имало поправителна сесия, която бях пропуснала. Един провал, много често влече след себе си и друг провал. Наоколо се мотаеха ученици от други класове, не от моя. Учениците от моя клас, на така наречената литературна паралелка, която беше с най-висок успех в училището вече учеха за приемни изпити във висши учебни заведения. Стоях с празен, безизразен и безумен поглед. Като животно хванато в капан:

     – Да не ми се прибираш довечера в къщи! –  изсъска баща ми. –  Няма място в дома ми за такива като теб! Ни-що-жество такова! Двой-каджийка! – Прихвана папката с лявата си ръка и с дясната замахна. Последва шамар. Подпрях се на стената, за да не падна, не от шамара, а от ужаса на унижението, и изведнъж разбрах, че съзнанието ми като че ли спря да работи, така както камерата спира, когато на снимачната площадка се случват неща, които със сигурност ще бъдат изхвърлени при монтажа на филма. Абсурдни неща! Беше ми трудно да приема, че току що случилото се – се беше случило на мен.

     – Да не ми се прибираш повече в къщи! – Крещеше срещу мен баща ми, сочейки ме назидателно с показалец. – Не искам да те виждам! Калпазанка такава! Двойкаджийка! – След като се накрещя той забърза към изхода на училищния двор, без да се обръща. Беше му поолекнало. Беше се разтоварил от гнева. И като че ли наистина не го интересуваше „нищожеството”, което беше негова дъщеря.

     Учениците, които се мотаеха наоколо, бяха толкова стъписани, че не посмяха да се доближат до мен. Пръснаха се наоколо шушукайки си. Знаеха много добре коя съм. Онази от „а” клас, която преди време показваха в „Спортен екран” по телевизията. Онази, за която във вестник „Спорт” журналистите бяха писали: „Тя е едно приятно настояще – една утрешна величина!“ Останах подпряна на стената. Не, не ми беше лошо. Правех се, че така просто съм се облегнала. Не исках да привличам вниманието на околните. Чаках да се отдалечат. Беше обедно време и може би всички те щяха да се насочат към лавката за закуски в другия край на двора. Изчаках пространството около мен да стане съвсем безлюдно и тогава с бърза крачка, опитвайки се да не тичам, напуснах училищния двор. Една мисъл напираше в замаяната ми глава и нахлуваше безпрепятствено в душата ми, изпълвайки я с непоколебима самоувереност и спокойствие. Да сложа край на всичко! Завинаги! Спасителна мисъл! И аз се почувствах като човек, който след като е изпаднал зад борда на кораба внезапно е съзрял хвърлен в морето спасителен пояс. Изведнъж усетих сила  и енергия. Затичах се към къщи. Изкачих на един дъх четирите етажа на блока, в който живеех. Отключих бързо вратата и се насочих право към един кухненски шкаф, на който имаше надпис „Аптечка”. Измъкнах всичко, каквото имаше там. Всякакви лекарства. Успокоителни, против грип, антибиотици. Когато бях вече изгълтала от всяко поне по десетина таблетки, реших, че ще е по-сигурно да глътна и още нещо, допълнително отровно като главичките на клечки за кибрит. Намерих една пълна кутийка с кибритени клечки. Извадих десетина от тях, отрязах главичките им с готварския нож, много старателно, да не би да стане зян някоя и ги глътнах с чаша вода. Беше много гадно! Но на мен като че ли ми беше добре точно защото ми беше много гадно. Страхувах се само да не повърна. Всичкият ми труд щеше да отиде на вятъра. Когато извърших всичко, каквото според мен трябваше да извърша си помислих, че не можеше да остана повече в къщи. Някак си не можех да седя в къщи и да чакам онова, което исках да се случи... А й не исках то да се случи в къщи. Главата ми започна да бучи. Погледнах се неволно в огледалото на банята и се уплаших от това, което видях. Бях мъртвешки бледа, а очите ми – с разширени блуждаещи зеници, поради което и образа, който виждах в огледалото беше напълно размазан. Гледката беше страшна! Трябваше да изляза от къщи, но къде да отида? Никой, никъде не ме чакаше. Хрумна ми да върна едни книги в кварталната библиотека на читалището. Срокът за връщане на книгите бе изтекъл отдавна, подобно на всички срокове в живота ми. Взех книгите, заключих апартамента и заслизах по стълбището. Опитвах се да слизам бързо, защото нямаше асансьор, а аз не исках да ме срещне някой. Но ми беше много трудно. Струваше ми се, че всеки момент може да се свлека на стълбите. Надявах се онова нещо да ме застигне на път, извън жилищния блок, все едно, че съм получила слънчев удар. Единствената ясна мисъл, която изпълваше съзнанието ми, беше по-скоро да има край. Всичко изглеждаше безсмислено! Какъв смисъл имаше живота? Вече нищо не ме интересуваше. Нищо. И никой! Освен може би? Дали ако видеше некролога ми онова надменно копеле, с което уж имах връзка, щеше да си помисли, че нещо му пука... за мен! Но дори и да си помислеше, че му пука, защото съм умряла, щеше да бъде много късно! Аз просто щях да съм умряла. И нищо не би могло да се поправи!

*   *   *

     Линейката се движеше с максимална скорост към болницата за спешна медицинска помощ. Зловещият звук, който раздираше въздуха на дребни парцали и караше колите да спират, а хората да замръзват там, където са, този звук отвътре, където се намирах изобщо не беше зловещ. Макар че зрението ми беше замъглено, а съзнанието – блуждаещо, разбирах, че съм в някаква малка болница на колела. Вътре беше обзаведено с всичко, необходимо за спасяването на човека. Не мислех за това дали ще ме спасят. Не можех да мисля за нищо. По някакъв начин се бях и докоснала и като че ли разминала със смъртта, но и това не беше сигурно. Малко преди да загубя съзнание бях натиснала звънеца на вратата на Веска, съседката, която живееше на първия етаж. В два часа след обяд в делничен ден трудно можеше да се намери жива душа в целия жилищен блок, но Веска по случайност си беше в къщи. Тя бе повикала „Бърза помощ” и сега пътуваше в линейката заедно с мен. Самоубийството не е проста работа. Страхът от смъртта е най-силната защита срещу самата смърт. В последния момент като че ли инстинктът ми за живот се бе опомнил. Бях  натиснала звънеца  на вратата на Вескини, защото се бях уплашила да посрещна онова нещо сама, на стълбището на входа.

*   *   *

      В болницата останах една седмица. В отделението за отравяния се запознах с някои момичета, които се бяха отровили от нещо, без да искат. От гъби например. Запознах се и с други, които се бяха отровили нарочно. С лекарства. Учудих се, че не съм единствена и че повечето самоотровителки бяха на възраст около моята. Лекарите като че ли приемаха за съвсем нормално нещо факта да има толкова много самоубийки в отделението за отравяния на възраст между осемнадесет и двадесет. Към отделението нямаше нито психиатър, нито психолог. Тук спасяваха живота на човека по спешност, а не неговата психика.

     През тази седмица в болницата се научих да пуша. В малкото общество на шест момичета от отделението за отравяния, създадено по реда на естествените симпатии помежду ни, всеки ден събирахме стотинки и си купувахме ментови цигари за общо пушене от павилиона в двора на болницата. Цигарите носеха странното търговско наименование „Свежест“. Веднага след сутрешната визитация на докторите се измъквахме от сградата на болницата. Бяхме си харесали една пейка под голямо орехово дърво  в двора.  Приличаше ми на онова орехово дърво до бунгалата на спортния лагер в Ахтопол. Сядахме върху перваза на облегалката на пейката с крака върху седалката. Знаехме, че не е редно и че е просташко, но си въобразявахме, че може би така приличаме повече на хипарки и бунтарки. И пушехме... Мълчахме и пушехме. Говорехме и пушехме... Пушенето ни сближи. Когато цигарите намаляваха, а нямахме пари за нова доза „Свежест“, пушехме общо по една цигара, като я подавахме от човек на човек, като лулата на мира. Лека-полека като че ли успяхме да направим група за психотерапия без психотерапевт. Група за самолечение. Всяка от нас разказваше историята, която я бе довела до тук. Някои бяха искрени. Други предпочитаха да съчинят нещо много различно от истината. Неправдоподобно и наивно, което веднага проличаваше. Но всеки имаше необходимост да разказва и да разказва... Струваше ни се, че се познаваме отдавна, много отдавна. Имаше и такива, които разказваха своята история като „историята на една моя приятелка”. Имаше една Павлина, казваше, че на галено й викат Пуфи. И ние така й викахме. Пуфи имаше елегантна фигура, големи синьо-зелени очи и дълга коса с бадемов цвят. Беше красавица! Отначало обясняваше, че е тук, защото се е отровила със салам. Салам през лятото? Най-добре да не се консумира! Често говореше за някакъв Пепо, неин интимен приятел. Наричаше го „моят Пепо“. Говореше напевно, артистично, глезейки се самовлюбено.

     – Моят Пепо искаше да си направя френска прическа „Сасон”. Направих си. Един ден сложих мини пола, облякох макси шлифер, гримирах се като модел и отидох в „Ялта”. Нашата тайфа се събираше там. Доближих се до масата, на която беше Пепо: „О-о-о Пуфи! – каза той, – Страхотен шлифер! – Аз запазих мълчание. – О-о-о! – каза той – Ама ти си и със страхотна мини поличка!“ – Е, тогава му извъртях един страшен шамар. Пред всички! Врътнах се на високите си токове и си тръгнах, без да се обръщам.

     – Ама верно ли го зашлеви?

     – Пред всички?

     – Да. Пред всички.

    – Е що? Стоял си е кротко на масата човекът и те е чакал, нали така? Дай запалката насам, че ще я развалиш от щракане!

     – Не ме чакаше. Беше с друга мацка. На ти запалката. Моят Пепо обича да кръшка. Такъв си е. – издуха на малки кръгчета дима от цигарата си Пуфи.

     – Абе я го разкарай! Да си кръшка, колкото си  ще! Що трябва на теб да ти кръшка?

     – Ебаси. Аз никога не бих търпяла такъв помияр!

     – Що го търпиш?

     – Щото го обичам! И щото дойде с мен на моя абитуриентски бал и не отиде на бала на оная мацка. Ами-и, такъв си е моят Пепо!

     Колкото и да ми беше симпатична тая Пуфи, на моменти ми изглеждаше тъпа, но не можех да разбера все още дали беше тъпа или просто си беше избрала да се прави на тъпа. Може би така я харесваха повече. Хубава и тъпа мацка си вървеше много добре като комбинация. За комплексираните типове  естествено, но те не бяха никак малко.

     В един от следващите дни, по време на една от редовните ни сбирки за пушене под ореховото дърво Пуфи разказа как една нейна приятелка била изнасилена на един купон, на който била и тя и нейния Пепо. Разказваше така, като че ли знаеше нещата от първа ръка. Момчето, с което била нейната приятелка допуснало да се случи това ужасно нещо. Не се противопоставило на насилниците, които изглежда били негови приятели дори.

     – Ужас! Не искам да си го представям! – изкрещя невъздържано една от нас, забравяйки, че сме в двора на болницата. – Подала ли е жалба? Момичето, пострадалото момиче, оплака ли се в прокуратурата?

     – Не. – отвърна с блуждаещ поглед Пуфи.

     – А какво направи?

    – Не каза на никого. И на майка си не каза! Не можеше да й каже.

    – Жива ли е?

    – Отрови се с лекарства... но я спасиха.

    – Добре, че са я спасили!

    – Не се знае дали е добре...

    –  К’ъв е тоя, неин приятел, бе?

    – Изрод!

    – Дано да си получи заслуженото!

    – Ебаси мъжете! Ебаси изродите! Това може ли да се нарече мъж, въобще? Да остави приятелите му да изнасилят  гаджето му!

     – А приятелите му? А? Ужас! Ако момичето беше подало жалба, щяха да ги натикат в затвора за едно десет години барем и там вече щяха да видят звезди по сред бял ден, разбираш ли... Тя, нямаше ли близки да я заведат в прокуратурата?

     –  Ти, що не я заведе?

     Пуфи дълго мълча... Дърпаше нервно ментовата цигара „Свежест“, която отдавна беше вече фас и пареше пръстите й, гледайки втренчено прегазената и омачкана трева пред пейката.

     – Не можах. Не я заведох. – най-сетне отрони тя. – Стават такива неща! Тя взимаше хапчета, противозачатъчни хапчета, та поне не забременя... Добре, че поне не забременя...

     На другия ден след като свърши часа за сутрешната визитация на докторите, чухме как под прозореца на нашата стая някой изсвири с уста припева на популярна песен. Стаята се намираше на първия етаж на болницата и близките на момичетата можеха да идват и в дни, които не бяха определени за свиждане, защото в двора на лечебното заведение се влизаше съвсем свободно. Като чу свиренето Пуфи се зарадва.

     – Това сигурно е моят Пепо. – съобщи почти тържествено тя. – Аз измислих този сигнал. Нашият сигнал. Като в онази песен на Емил Димитров. – Тя отвори широко прозореца. Седна грациозно на перваза, сгушена с прибрани към гърдите си колене. Разтърси артистично дългата си коса и запали ментова цигара „Свежест“, нарушавайки брутално забраната за пушене в болничната стая. Изглеждаше като леко превъртяла.

     – Как си, Пепо? – попита тя, някак си доста театрално момчето, което се мотаеше под прозореца.

     Аз и още едно от момичетата надникнахме откъм съседния, затворен прозорец, за да видим Пепо. Той имаше вид на гамен, какъвто и всъщност се оказа, че е. Зададе няколко въпроса на Пуфи, които ние, които бяхме вътре в стаята, не чухме добре, но всички чухме и разбрахме ясния отговор на Пуфи:

     – Не, Пепо! Можеш да бъдеш спокоен, няма да подавам никакви оплаквания! Не съм оплаквачка! Можеш да бъдеш спокоен! – вече не беше театрална Пуфи. Гласът й трепереше, а сълзите й я задушаваха.

     – Да! Това е моят живот... – изрече със сподавен глас, когато захлопна прозореца и се свлече на стола до леглото си. –  Вече знаете всичко!

     В отделението имаше и една Мария, двадесет и четиригодишна, най-възрастната между нас, която не беше тук заради опит за самоубийство и това някак си беше ясно от самото начало. Тя беше съобщила, че е тук, защото се е отровила с гъби и в последствие това не се опроверга. Беше казала, че завършва английска филология, имаше приятел, който идваше под прозореца всеки ден и за разлика от другите момичета, тя не беше в депресия. С други думи – един съвсем нормален човек. Рядко се среща. Даже изглеждаше щастлива. Тогава, след като Пепо си отиде, Мария прегърна Пуфи, а тя се разрида като малко дете.

    – Трябва да изоставиш тоя Пепо! Ще си намериш своя път. Родителите ти сигурно са те предупреждавали за него, да внимаваш, защото е ясно, че не е читав човек. Ясно е нали?

    – Родителите ми не се интересуват много от мен. Разведени са.... Всеки си има свой личен живот. Баща ми си живее с приятелката си. Майка ми, при която трябва да живея, също си има приятел. Аз само им преча! И на двамата. На никого не трябвам! Искате ли да...? Да ви прочета мои стихове? Когато ми е много мъчно за нещо пиша стихове. Не са кой знае какво, но са си мои. И аз ги обичам... моите стихове! –  тя извади от джоба на болничното си облекло някакви сгънати листове хартия. После се разколеба. – Може би довечера. По-добре е довечера да ви ги прочета. На спокойствие.

    – Довечера ще е най-добре. – потвърди авторитетно Мария. – А сега, дай да се разходим само двете. Хайде, дай ръка!

     Пуфи послушно тръгна с Мария бършейки с ръкав сълзите си, които още се стичаха по пребледнелите й бузи.

     Вечерта едва дочакахме да приключи вечерната визитация на докторите и бързо се изнизахме през нелегалния изход. Събрахме се под нашето орехово дърво и Пуфи веднага зачете стиховете си, както ни беше обещала. Мислех си, че сигурно ги знае наизуст, но явно предпочиташе да гледа текстовете, докато ги рецитира, все едно, че ги чете. Може би си представяше, че е истинска поетеса, която чете стиховете си от издадена стихосбирка. Бяха хубави стихове и разкриваха една напълно непозната Пуфи, за която никой и не предполагаше, че живее в сърцето на тази, която си мислехме, че познаваме. Когато четенето приключи, повечето от нас бършеха сълзите си. Беше ми много мъчно за Пуфи, за тази истинската, която беше преживяла ужасни неща и въпреки това пишеше стихове. Струваше ми се, че започвам да я обиквам.

*   *   *

     Дали всички момичета, които се бяхме нагълтали с лекарства и се бяхме озовали в болницата, сме искали да умрем наистина? Или опитът за самоубийство е бил просто зов за помощ? Ако човек наистина иска да умре – той скача от дванадесетия етаж, обесва се или си прерязва вените. Не гълта лекарства, та да бъде евентуално спасен. Когато някое от момичетата беше изписвано от болницата, то оставяше адреса и телефонния си номер на другите и обещаваше, че ще ги чака да се обадят, веднага щом като и те излязат. И никой не се съмняваше в това, защото наистина се бяхме сближили много. Без да искаме бяхме сформирали нещо като клуб, така да се каже и всеки ден си обещавахме, че като излезем всички ще се съберем в „Бистрото“, едно софийско кафене до площад „Славейков“, в което ще се виждаме редовно, ако не всяка седмица, то поне всеки месец. Бяхме разбрали по някакъв неизказан начин какво беше онова нещо, което ни свързваше и правеше съдбите ни близки. Липсата на истинска обич беше това, което ни правеше близки. Но щом като не бяхме заслужили истинска обич от родители, приятелки или момчета, това можеше да означава и че нещо в самите нас може би не беше както трябва. Може би ни тежеше товара на собствената ни гордост и честолюбие. Може би бяхме някаква особена порода. Или-и... кой знае? Ние никога не се събрахме отново заедно.  След като се прибрахме по домовете си изглежда осъзнахме, че има нещо позорно в това да си направил опит за самоубийство. Ако опитът е бил сполучлив и човекът е умрял невъзвратимо, хората биха си казали нещо добро за него като за човек, „който си е отишъл без време“. По това време на запад имаше бум от самоубийства на филмови и рок звезди. И славата им нарастваше още повече след като слагаха край на живота си. Не се знаеше как западът гледа на опита за самоубийство, обаче у нас опитът за самоубийство се отъждествяваше със слабохарактерност и даже още по-лошо – с психично отклонение. Демек с лудост. Може би заради това ние никога не се престрашихме да се съберем, както си бяхме обещали и да се видим извън болницата, вече като нормални хора, както се казва. Не искахме да си спомняме за това, че някога сме се били докарали чак до там – до опит за самоубийство. Но дори и да си наложим да забравим нещо, това не означава, че ще успеем наистина да го забравим. Забравянето не е процес, който може да бъде разумно режисиран. Можем да не говорим за въпросното нещо, но не можем да го забравим. То продължава да живее някъде там в така нареченото подсъзнание, нелегално, един вид ъндърграунд, под нивото на официалния ни живот, където се спотайва, дебне и чака удобен момент, за да изскочи на повърхността и да ни напомни за себе си в най-неподходящия момент: „Ето ме! Аз също съм твое проявление, не се прави, че не ме познаваш! Не можеш така лесно да се отречеш от мен! И за да не се случва това. И за да не се живее раздвоено, най-добре е двете версии на личността, и официалната и нелегалната да се приемат една-друга и да спрат да враждуват. А това може да стане ако официалната версия допусне до себе си нелегалната. Може би, ако имаше само един човек на света, на когото да можем да разкажем всичко. И да сме сигурни, че няма да ни упрекне, а и няма да ни се присмее за нищо, животът щеше да бъде много по-лесен. Не, не става дума за психотерапевт, а за един човек като Алексей от братята Карамазови на Достоевски, който винаги разбира и никога не осъжда, който знае, че с всички хора трябва да се отнасяме като с деца, независимо от възрастта им, а с някои дори и като с болни деца. Може би такъв човек съществуваше и в реалността и може би определени хора бяха заслужили да го имат в обкръжението си. По онова време, аз съжаление, не бях сред тях. Не познавах такъв човек, на когото да разкажа всичко и да не ме е страх, че той ще ме упрекне с думи, с жест или с мълчание. А имах неистова необходимост да разкажа на някого, не като нещо, което се е случило с една моя приятелка. Да разкажа за пропастта от неразбиране, която ме „свързваше“ със семейството ми, за принудителната ми раздяла с балета, защото нямаше начин как да поискам пари от родителите си за „палци“ – вълшебните пантофки, с които балерините танцуват на пръсти, за естественото отдалечаване на Криси от мен след първото й истинско влюбване, което ме накара да се почувствам елиминирана от почетното първо място на приятелките й до тогава, за моята първа връзка с момче, несериозна, но за сметка на това опустошителна, и за загубата на смисъл, която последва... Във всичко. Налагаше се обаче, без да разказвам на някого да се опитам да разбера сама себе си. Да разбера, че медалите и отличните оценки, както и пълния провал, принадлежат на един и същи човек – в различни проявления. И да приема този човек. Да приема себе си. Започнах да пиша... и така да разказвам на себе си. И да разговарям със себе си.

     Половин година, след като излязох от болницата, се явих на зрелостни изпити в училище. Взех ги, получих хубава диплома и ме приеха в университет, в който пожелах да уча. По-късно срещнах човек, който по характер ми напомняше на Криси, за когото се омъжих. Роди ни се син. Когато синът ни стана на една година, за съжаление, баща му си отиде от този свят.

*   *   *

        – Мамо, трябва да ти кажа нещо!  – беше юлска вечер и двамата със седемнадесет годишния ми син вечеряхме на терасата в къщи. Имаше пълнолуние и от някъде долитаха началните акорди на „Лунната соната”. Бавно сякаш в ритъма на адажиото, Луната плуваше над вълнообразните хребети на Витоша. И тогава си спомних за онова нощно къпане с Криси, преди много години, в залива на Ахтопол.

         – Мамо, трябва да ти кажа нещо... – повтори сина ми и аз усетих напрежението в гласа му. – Може би няма да завърша колежа, мамо. Съжалявам! Знам какви усилия ти струваше да изкарваш пари за таксите. Може би една стотна няма да ми достигне, за да покрия изискванията за успех за втория семестър на тази, предпоследна година, въпреки че успехът ми е много добър. Знаеш колко са високи изискванията в този американски колеж. Може би ще загубим парите, които сме плащали за всичките тези години и ще трябва да продължа в друго училище.

        Бях стъписана, а той изглеждаше много виновен. В подобен момент наказание за самия човек е това, което вече му се е случило, ако го осъзнава. Мълчахме... Не знаех какво да кажа. Нямах думи. И тогава в съзнанието ми изплува споменът за онзи кошмарен юлски следобед в училищния двор на гимназията: шамара, с който ме наказа баща ми за двойката по математика и събитията, които последваха. Не! Нямаше да има шамар! Нито физически, нито словесен!

          – Искам да знаеш, – казах му с много уверен глас след като поех дълбоко въздух, – че дори и да се случи това, за което се притесняваш, аз ще те обичам, както до сега!

            – Сигурна ли си?

            – Напълно.

– Наистина ли?

– Съвсем!

– И няма да съжаляваш за загубените пари, които си платила за таксите за цели четири години?

– Не.

           – Ти си истински приятел, мамо! Благодаря ти! – и ние се прегърнахме. А после си поплакахме. За всичко!

         – Ще се оправиш! Знам, че ще се оправиш! –думите ми звучаха искрено. –  Аз, ако знаеш какви сериозни проблеми съм имала през последните две години на гимназията. Ама като ти казвам сериозни, значи наистина много сериозни! – И тогава му разказах за моя пълен провал, когато бях на неговата възраст. За пръв път, след толкова години, разказвах на някого всичко за провала и така, както се беше случил, без никакви съкращения и недомлъвки.

     На другия ден, най-изненадващо, от връчения ученическия бележник стана ясно, че учебната година в колежа е завърша успешно и че всичко е наред. Оказа се, че синът ми е допуснал грешка в предварителните изчисления на оценките си, вероятно от напрежение, причинено от представата за това, какво би станало, ако не покрие изискванията за успех на колежа, в който учеше. Беше неописуема радост, когато разбрахме, че благодарение на фалшивата тревога, сме издържали един съдбовен за нас изпит по приятелство, който беше много по-важен от дипломата на престижния колеж.