Лястовици по Възкресение

Запролети се.  Стръковете  запробиваха земята  с челца.  А небето се  свиваше в яката на облаците. Събираше  неизплаканата  от зимата тъга.  Неломими като  необработени диаманти, сълзите му тупаха  в сивкавата пръст. Градоносно. Късовете лед, големи като мъжка шепа, поваляха  неизкласилите. 

А чичо Кръстьо  току разперваше ръце, сякаш  птица. Накланяше  се над  стръковете, за да ги спаси от  унищожителния допир  на студа. Крехките трепереха предсмъртно, затиснати. Една надежда е също толкова крехка, колкото  неосъществен живот.

Дали от  пробилата в сърцето му тъга, или от умора, Кръстьо се свлече там, дето ледът бе  набраздил земята, сякаш морена.  Голям леден къс изряза  небесната шевица от очите му. Ослепя. Зъзнеше душата му. Не разпозна посоката, която му сочеха стръковете, нито  отде се чуваше размах на  птичи крила. Туптенето по земята му напомни  на разтревожено сърце. Прекръсти се, слепешката. Потърси ръцете си за молитва. Не виждаше трона на Бога и не знаеше кога ще се усмихне, но душата му записа, брайлово.

- Искам да отгледам децата си, Божичко! Те ми останаха...

Но Бог, затиснал ушите си с длани, го изпрати нямо с поглед. И така си тръгва човекът, с глухото „Върви!”, по неведоми пътеки, опипом, запъвайки се в едрите буци пръст. Стане ли, затуля  с пръсти изранените си колене  и продължава, влачейки торба  с пепел от надежди, пищящи страхове, виещи се болки и  тъжна самота. И колко пролетно слънце ти е нужно, за да препълниш чашата на душата с  простичката вяра за утрото.

А Кръстьо отдавна не чакаше   светлото. Единачеството след смъртта на старицата му го научи да живее за днешния ден. Не се надяваше на новото слънце, на човешкото идване. Децата му се разпръснаха  като семена по вятъра.

Старецът преглъщаше  забравата  им, скътваше  я в най-дълбоките  недра на сърцето си, там, където само коренищата на спомените за дадените усмивки бяха още топли.

Когато човек се научи да върви, забравя, че е бил крехък като стрък трева. И двете човешки ръце забравя. Тези,  дето са стояли между него и вятъра, между него и Бог. Забравиш ли кой те е вдигнал, забравяш  и кой ще склопи очите ти...

Люлееха се църковните камбани, празнично. Божият син  се дигаше от гроба. Писани яйца  червяха бузките на децата. Човешки обръчи виеха хора по  площада на селото.

С  поглед,  ненабразден като мъртва вода,  Кръстьо се взираше   в   неродилата земя.  Залюляваше се  в дървения стол, докато вятърът  ровеше като немирник в книгата на старческите колене. Някои  думи  ги прочиташ  и без да са написани, други  ги пъдиш от себе си,  предвкусващ прорезните им рани... Четеше за хората по веселието, което съществуваше извън него. Но себе си чувстваше като овлажнял и сбръчкан ръкопис. А сърцето му се пукаше като  сухо дърво,  на което липсват птиците. Мислите му  ги глозгаха дървояди.

Сепна го   птича врява. Развълнува се. Стори му се, че гости идат, с червено яйце в шепи.  С опашки двойка лястовици срязаха небето. Оттам се посипа светлина. Като прашец покапа по книгата. Невидимото стана разбираемо. Скоро през портичката мина момченце. В шепи стискаше дървено чаталче  с опънато ластиче. Замери срещу  птиците.Кръстьо се изправи. На канара стана тялото му. Разпери ръце, сякаш каменен кръст, за да предпази  гнездото на пернатите.

- Какво правиш, бе дете? – попита с болка старикът.

- Бия лястовиците, дядо. Крадат ни  от пръста в двора...

- Дядо Боже ги  праща да натъкмят  кътче за  душата на сина му... Грях е! Удари  тук, сине! - старецът  посочи към сърцето си, с болка.

По Възкресение лястовици се завръщат да нагледат гнездата си, но човеците  все забравят  пътя за натам... С неидването умира по един стрък от живота.