Запролети се. Стръковете запробиваха земята с челца. А небето се свиваше в яката на облаците. Събираше неизплаканата от зимата тъга. Неломими като необработени диаманти, сълзите му тупаха в сивкавата пръст. Градоносно. Късовете лед, големи като мъжка шепа, поваляха неизкласилите.
А чичо Кръстьо току разперваше ръце, сякаш птица. Накланяше се над стръковете, за да ги спаси от унищожителния допир на студа. Крехките трепереха предсмъртно, затиснати. Една надежда е също толкова крехка, колкото неосъществен живот.
Дали от пробилата в сърцето му тъга, или от умора, Кръстьо се свлече там, дето ледът бе набраздил земята, сякаш морена. Голям леден къс изряза небесната шевица от очите му. Ослепя. Зъзнеше душата му. Не разпозна посоката, която му сочеха стръковете, нито отде се чуваше размах на птичи крила. Туптенето по земята му напомни на разтревожено сърце. Прекръсти се, слепешката. Потърси ръцете си за молитва. Не виждаше трона на Бога и не знаеше кога ще се усмихне, но душата му записа, брай ...