И лудницата започна ... и веднага ме изядоха.

         Тромавите ми пръсти трескаво обикаляха клавиатурата и докато налучкам нужния клавиш  пак ме изядоха. Първата игра, която ме погълна за дълго време беше Lode Runner. Написах си на клавишите ‘нагоре’; ‘надолу’ ,. дупка в ляво’ , ‘дупка в дясно’ ... трудно беше да си залепя необходимите пръсти, ама най ме мъчеше палецът на дясната дъка за ‘надолу’. Хеле наместих пръстите статично за да не ги търся с поглед и ... ме хапнаха на третия път ! Постепенно започнах да се вписвам и с периферното си зрение улавях глупаците и – потръгна! Даже вече и с лекота копаех дупки от по шест нива! По – късно разбрах, че глупаците глупави се ръководеха от някаква логика и аз спокойно си копаех гевречетата, като ги събирах накуп, и като предварително изкопавах ямички за по-нафуканите бързаци ... Ама най ме кефеше, когато изкопавах дупка, глупакът хлътваше в нея и аз спокойно му се качвах на главата ! Онзи се гърчеше под мене и неизбежно стената го поглъщаше ... Впоследствие изминах всичките нива, че и даже всеки следващ опит го правех по – успешно, за по – кратко време. Утрепах неимоверно много време , ама тръпката си заслужаваше – накрая ме налягаше страхотен глад и след филия с лютеница спокойно можех да поритам топка или да целя плочките с гудата си.

          После от някъде се пръкна DOOM ! … Там беше жестоко! Цопваш в лабиринта и с пет очи следиш за чудовищата. От начало си бях просто като пушечно месо и ме ядяха постоянно. С труд намерих клавишите за избор на оръжие и за насочването му и след многократни опити спокойно си ги стрелях, режех, ,,, е , не много успешно, зашото мунициите ми свършвана доста бързо. Най си обичах резачката – особено за пипалатите. В същност така и никога не намерих време да разгледам чудовищата, защото бяха доста бързи и ... както си седиш – хоп – искача нещо иззад ъгъла и реакцията трябва да се изключително бърза и живото спасяваща / унищожаваща. Бластер, пушка помпа, пищов, граната, резачка .. ме спасяваха за кратко време, след което разбрах, че в лабиринта има скртити муниции, допълнителни животи и всякакви други сладости. Ама най се накефих, когато приятелче ми даде листче с тайните кодове – вече не беше толкова разочароващо и си ги трепех наволя .И времето си трепех също. И стана разочароващо.

          Бях се насмукал с каква ли не научна фантастика и два разказа пасваха ужасно точно – ‘Пикник край пътя’ (*) и ... май ‘Тера Нова’ (**) се казваше. Първият го знаете до болка, вторият описваше как заселници на чужда планета били яростно нападани от всякакви летящи , пълзящи и какви ли не други твари. Появявали се на рояци съвсем неочаквано и земляните използвали механизъм, прикрепян към ръката – само с едно движение той поставял пистолета в дланта с показалеца върху спусъка ... След време открили, че всички тези твари били сътворени от самата планета, като притежавали само зъби, крила или крака, без абсолютно никакви вътрешности – биороботи само с цел изтребление. Хм, хм , този DOOM явно беше пълен с такива твари и се налагаше да ги унищожавам докато ми писне и не загася компа.

          Сега отчитам, че последствията от моите битки бяха доста осезаеми ... освен загубеното време предполагам спокойно можех да чаткам по клавиатурата със скорост 210 знака в минута, както това го правят професионалистките машинописки , ... да не говорим за изключителните ми постижения в боевете с фунийки. Предполагам, че щях да мога и на пиано да свиря, но слава богу нямах органичната нагласа към класическата музика.

И лудницата започна ... лабиринтът ...и там ме изядоха ... 

      Лятото дойде. Ей тъй, както се бях задълбал в SimCity, дочух подвеждащия въпрос:

                              -А не ви ли се хапва сладко от сливи ... ? !!!!

        Последва пълно с размисли мълчание, след което мигновенно се заформи поредния партиен конгрес, докладчикът (майка ми) дръпна вдъхновенна реч, организира моно – дискусия и след моно - гласуване беше приет поредния петилетен план, благодарение на пълното мълчаливо единодушие и поради отсъствието на ентусиазъм. Очертаваше се мързеливо безпаметно лято, поради което никой не протестира (явно). Е, мене лично ме забаламосаха с разрешението да си взема компа и обещанията, че ще ме пускат с тайфата за риба на реката или да се плацикаме до жабясване на басиена (ако намирате превописна грешка, то тя е ваша , ... там местните си имаха басиен).

        Е, замъкнаха ме на село. Мало Црвенчево.Нищо вълнуващо, освен чуденката какво правят там по улиците коли с десен волан, дълга беличка (някога)  ръждясала липузина и тир със северноирландска регистрация. Спомените ми оттам се изчерпваха с шишенце мляко до детската количка под асмата. Е , и с няколко игри на улицата с градските внучета.

         Десантът започна с моето тромаво прескачане на стена, защото бабата се беше заключила и недочуваше. Това беше и моето първо съприкосновение с войнстващата флора, защото тя се беше грижливо подготвила с еднометрови израстъци от коприва там, където услях несръчно да се бухна. И тогава – БАМ .. DOOM  се възвърна в централната ми мисъл, и не само заради неочакваните си изненади, но предимно с разочарованието си от реалната реалност. Флората – иди доди, но и фауната се разбръмча и разлетя ...

         Хеле – асмата си беше там, нямаше детска количка, а в замяна наоколо бяха строени редици саксии с цветя, а отстрани бяха наредени бойните оръжия – лопатки, метли, мотика и наръч пръчки. Някак си не бях много въодушевен, грабнах компа и се пренесох във виртуалната реалност, игнорирайки реалната реалност в някаква стаичка.

        Тук ще пропусна много конкретни неща като гозбите на баба, ракията, от която тате беше много въодушевен, ентусиазмът на мама да прави нещо всред цветята, тишината, нощните звезди на фона на свирните на щурците... Странно, тук никой не беше чувал за някакви си страхотни вируси, разхождаха си кравите по улиците и киснеха на сладки приказки на столчетата пред заведенийцата, младежите се разхождаха вечер... Моята тайфа я нямаше, или не я намерих, та се съсредоточих върху Лабиринта.

 И, изненадите започнаха да валят отвсякъде.

Оказа се, че словосъчетанието ‘сладко от сливи’ не е това, което си слагаш на палачинката, а една дълга процедура която включваше освен всичко друго и ..... съчки! Набедиха ме, че като неразбиращ от това свещенодействие бях единствено способен да събера от двора необходимият материал за изваряването му.

Това изглеждаше ужасно досадно, ... но ... това ме напъха в Лабиринта !

      Оказа се, че бях попаднал в реалити шоу, където ‘Пикник край пътя (*) и ‘Тера Нова’ (**) , а също и DOOM (***)  ...  бяха съвсем реални! За последните петдесетина години флората беше настъпвала със скорост един метър на година, осигурявайки плацдарм на фауната. Самият двор имаше две – три петна със следи от човешка дейност, където обикновенно се садяха домати, картофи, чушки и тикви. Спомням си, че една година имаше бостан с грамадни дини (дините ги помня, ама как се бяха появили – не ) . Извън тези петна всичко беше обрасло с дървета и високи по метър – два стебла на какво ли не. Оградата естествено не се виждаше, която кой знае защо ме ентусиазира. Някак си рефективно от (***) реших, че там има заровено съкровище или боеприпаси (Ха, което се оказа истина, ама за това – накрая J ) Та – две трети от двора вече бяха моя територия, чудесен лабиринт в който понякога пробягваше нещо голямо.  Първоначално помислих, че са мишки, ама впоследствие изневиделица посред бял ден в обитаемата част се появи малко черно бездомно куче. Естествено , най приятелски му обясних, че в нашата територия не се допускат зверове от неговия ранг, то май погледна умно и си отиде. На следващия ден обаче същото пале цъфна насред доматите, като си водеше приятелче и вероятно му се хвалеше с чудесното място и гостоприемните стопани ... обясних им по – осезателно те вероятно май пак ме полу – разбраха. Капак на историята беше един черен котарак, който вече редовно проверяваше кофата с боклуците от кухнята .... сетих се за (**)  и ... запретнах ръкави.

       Ловният ми инстинкт от (***) се събуди, адреналина кипна, огледах се за подходящо оръжие, което се оказа само една лозарска ножица, и ей тъй, както си бях въоръжен навлязох в лабиринта ... веднага разсърдих фауната и на ята ме наобиколиха летящи твари. Мислейки си, че кожата ми е достатъчно дебела, не се уплаших, и метър по метър направих тясна просека до един чужд дувар, открих огромна гостоприемна дупка за навлеци и старателно и стоически употребих десеттина минути докато я запуша. Въодушевен от успеха притичах и грабнах косачката за да разширя прохода. Мммм, дааа, Косачката се задръстваше бързо, та тази цел просто махнах кошницата отзад, където културните косачи събираха окосената трева ... и – успех, всичко вървеше като по току – що окосена ливада. Е, косачката бълваше в краката ми какво ли не, дори и камъчета и пръст, обаче си я тиках много гордо. Ако отпред се показваше някакъв представител на фауната с височина под моите очи – кръц с лозарската ножица и – просто нахлупвах косачката отгоре! Работеше безотказно. Дали тогава стана много горещо или ентусиазмът ми започва да заглъхва – тръгнах да се връщам и успешно стъпих с двата крака в браздата за поливане на картофите, която беше пълна с вода ... е, употребих десеттина минути да се измъкна, и още десеттина да изкопая джапанките си от калта. ... Казах си – Край за днеска ! ... ама се оказа, че не е .  по принцип DOOM (***)  се играеше седнал в канапето и най – големият риск беше да си излееш колата върху панталонките ... този път употребих половин час да изваждам осилите, забили се в краката ми с любезното съдействие на косачката. Да не говорик за комарите, които се бяха постарали доста.

И лудницата продължи и на следния ден

       Този път ищакът ми за подвизи в борбата с чудовищата ме завладя напълно, още повече, че партийният конгрес ме беше изключил от текущата си дейност, вероятно преценявайки, че съм безобиден статист и за нищо не ставам. А и аз не хойках някъде из селото, а си играех мои игрички вътре в двора. Единствено бабата проявяваше любопитства и редовно идваше като Дядо Йоцо, без да каже дума.

        Машинално си потърсих листчето с кодовете от (***) , ... ха – намерих го, но на него пишеше ‘Викни Неволята’ ! Брррр . Явно (*) е било истина, когато извънземните са си направили гощавка по тези места и са си оставили боклука от чудноватите си джунджурийки. Денят започна с обстоен преглед на обекта – този път на къщата и сервизните постройки. Заключението беше същото - за петдесеттина години и те бяха загубили две трети от полезната си площ. Странното беше, че извънземните .. че аз ... амиии – родееме се вероятно – те са ентусиализирали земните писатели и геймъри  в общите си истории (*) , (**) , (***) , те и ме натикват в реалната им измислица ! Придобих странното чувство да чета техните послания и да съзирам техните подземни и надземни чудесии. Някак си погледът ми се проясни и започнах да гледам и слушам и да разбирам всичко живо и неживо. Обиколката ми започна от тавана, поговорих си с паяците, детски колички, акордеон, мандолина, кутии с кукли, шкафове, кашони, чували ... всички ми се оплакваха от липса на внимание и нечовешко отношение – стъклата на прозорците си бяха отишли отдавна, някои от керемидите – също, а и самото таванско помещение си беше ужасен ветрилник, където се бяха разхождали птици, вятър и сняг. Мазето плачеше за липсата на тристалитровите си бъчви, стъклени буркани, с количество достатъчно за една консервна фабрика, покриваха пода ... паяците знаех какво ще ми кажат. Поразходих се и до вратите на оградените в двора помещения – хамбара, местата, където на времето двама представители на фауната спокойно си грухтяха и другото място, където други представители снасяха яйца, а и всякакви други места с нахвърляни неща с особена вероятност за употреба ... Поради това, че косачката не обичаше твърди предмети се насилих и събрах разхвърляните тухли, керемиди и по-големи камъни

       Беше ми много интересно, как всяко нещо ми обясняваше своята история – кога, къде, кой, защо. Виж – на последното обърнах най – голямо вниманние. Причините да са там не бяха особено много , например – ‘много ценна безполезност’ , много безполезна ценност’, ‘да има’ , амиии – не знам’ , ‘домързя ме да го изхвърля’ , ‘нека си седи, не пречи’ , ‘може да потрябва, ама надали’ , ‘жалко ми е да го изхвърля’ ..... Примерно – намерих истинска паламарка, гребен за отваряне на пчелни пити, три нафтови печки, две пернишки, три ‘циганска радост’ , котлони, ярмомелка, ... мелка (нзк), лагери невъобразимо количество, ремъци, .... Набедих ги за паметници на културата и ги подредих старателно на минимално пространство.

Обаче това, което намерих ме хвърли в екстаз – чифт високи ботуши и един неразтворен кашон с якркочервена дразнеща снимка ! Ловната пушка знаех, че отдавна я няма, но сега имах оръжие !!!  И то не какво да е, ами любимото ми от (***) !!!. (DOOM . де) .Внимателно извадих съдържимото – беше ужасно възбуждащо – ярко червено, изключително гладко, с превъзходни форми и имаше доста дълъг и остър език , хич не си поплюваше! Извадих я с треперещи ръце, адреналинът ми удари тавана ... все едно че разопаковах младо девойче от лъскавият й червен бански ! Поставих я на масата и дълго и скришом й се любувах. Прекарах пръсти по съблазнителните й извивки и .... ме хвана шубето.

Беше Звяр !

И беше истински !!!

          В (***) я бях размахвал многократно, служеше ми вярно в нарязването на чудовищата на хиляди парченца. Особено се кефех с нея върху пипалати, многооки или многоръки ! Вадиш я и ... хряс – хряс – грр - – на парченца! Изискваше се набито око и здрава ръка за да го направиш точно по хирургически !

Тази тук беше истинска, тежеше четири килограма и пиеше много масло. Обикновенно беше мълчалива и само когато я питаха размахваше език и ръмжеше със стотина децибела! За разлика от другите си посестрими не пърпореше постоянно, не умирисваше всичко наоколо и само един клавиш я разяряваше до 15 метра в секунда !

          Писах вече – шубето ме налегна и както никога отворих упътването !!!! Очепрекарах го внимателно и това което ми остана като ръководно начало – пишеше – Никога Не Работете С Нея Без Да Сте Нащрек ! Ей тъй – трябва да се надъхаш преди да се качиш на ринга, да си направиш стратегия, да прецениш, дали порязаното чудовище няма да ти падне на главата и ...!!! и - ...

           Неволно си направих сравнението й с мацката с червения бански. Хм , мацките обикновенно идваха без упътване за употреба, а и следите от тях обикновенно бързо изчезваха. Тая красавица тук ако не я държиш здраво ... абе – шубе си е, не е както да изключиш компа и да кажеш – не ми се играе, писна ми от тебе. Реже всичко (освен желязо и камък) ... и въобще – можеш да се оплачеш от реалните последствия само на себе си.

И лудницата се оказа на съвсем друго място

          Следващите дни бяха голяма еуфория . Екипиран с бойния си скафандър успях да отвоювам поне една трета от завладяната територия. (последната трета ще я мисля следващото лято). Едно от най – големите предизвикателства беше дивата лоза. Никнеше навсякъде и пълзейки по клоните направо удушаваше дърветата със своите десетметрови лиани.Трупаха се едно върху друго, преплитаха се и с листата си покриваха абсолютно всичко – дървета, огради, покриви... Вероятно през зимата израстъците й изсъхваха и следващата година инвазията им нагоре се повтаряше, покривайки и предишните си изсъхнали слоеве.

       Стратегията беше – лозарска ножица за ниските чудовища, косачка за смилане на всичко, що е по земята, резачката за всичко дето е по – дебело. След това се повтаря цикъла – ножицата за по – тънките клони, резачката за всичко що дебелее, косачката – за фризирането на отвоюваната територия в чудесна (горска) полянка. Бабата за пръв път отрони хвалебствие – бил съм разчистил всичко под грамадния орех и тя с удоволствие щяла да си събира орехчетата. Също така се оказа, че съм й събрал съчки и дърва за цялата зима. Е – и за сладкото от сливи ! ( с което изпълних партийната повеля и бях оставен вече по собствена програма ! )

          Адреналинът и успехите ми замаяха главата и реших, че трябва все пак да сигна до края на земята (оградата де) . Запретнах ръкави и режех чудовищата наляво и надясно , вероятно опиянен от реалната реалност на (***). Свалих от дърветата натрупаните шапки от лианите на дивата лоза, и се оказа, че имало кретащи живи дървета – ябълка, круша и слива! Може би следващата година ще ми благодарят с плодовете си, но .... но ... Междувременно фауната запротестира като в (**), ята от комари и мушички съпровождаха победния ми ход. Даже се появиха и стършели и оси ... добре, че те бяха забравили какво точно трябва да се атакува ... или просто им бях безинтересен. Чудех се също тези комари как бяха преживели тези години без да се хранят.

И ... стигнах до края на земята ! На точното място !

          Приближавайки към оградата, през гората от стъбла видях чудесната зелена поляна на съседите, изящните мраморни пътеки и беседки и .......... и една червена резачка, излегнала се грациозно върху шезлонга си, топнала едното краче в басейна. Криеше се под огромен чадър, държеше пластмасова кутийка. Черните очила закриваха очите й, а в ушите си имаше слушалки. Пръстите на ръцете й понякога бързо шаваха. Друг път изчакваше лениво нещо. Смееше се и се мръщеше. Понякога се караше на някого или нещо .... 

          Може и да не съм спец по резачките ...........уфффффффффф , момичетата по яркочервени бански - за тях винаги няма упътване, топваш се в реалността и с огромна вероятност можеш да получиш в отговор (*) , (**) или (***), или нещо по - твърдо като шамар, ...  чист невероятен шанс е да уцелиш момент на слабост, когато отговорът ще е нещо от сорта .. ZdrKoPr .. или нещо още по мило ... Както и да е ,за сега от нейна гледна точка аз бях само око скрито в тръстиката на съседния двор и подсъзнателно (може и моите извънземни да са помогнали) разбрах, че тя или играе на (***) , или чете нещо като (**) или (*) !!!!  Изведнъж тя радостно подскочи, размаха ръце и чух едно ‘Yesssssssssss’ .... сигурно е утрепала чудовището.

Кофти ... геройствата ми отидоха на вятъра, желанието също , отчаянието от липсата на упътване ме смазваше, когато проблесна едно ..

Но

         Мигом ми се роди план – затичах се да си пусна дрона .. По пътя прехвърлях възможните варианти на новия лабиринт със среща на непознатото, набелязах си няколко основни вариантите - например 'Моят кон е зелен' ... или 'Аз съм нов тука, това ли е басиена на Мало Црвенчево?' , 'Аз ... (гледаш в очите и импровизираш) .. '  .. в случай на фронтална атака. Алтернативата да си пусна бръмчилото беше доста неочаквана и затова вероятно работеща - Сваляше пренебрежението с 30%, възбуждаше любопитството и фантазията с 50% .. Та  - с дрона я обикалям бавно отвсякъде и ако тя не го смачка като муха, тържествено се появявам, впрягам извънземния си нюх, които регистрира нивото на нервност и баланса кокетност / агресия ... Най вероятната ми приказка ще да е индулгенцията ми – 'Трябваше да разгледам колко керемиди са счупени на покрива и къде е най – подходящото място за соларна инсталация ... ама с този дрон съм като слон в стъкларница ..' .  Може пък и да си призная :

Е .. да де ... и да разгледам резачките – те са моята мания ...