Лятна любов със Смъртта

 

                                                                                               Част 1

 

Карам си колелото по велоалеята. Явява се успоредна от дясната страна на улица която по-принцип не е много оживена. Паралелно с мен с тежкарска скорост се движи някакво наточено BMW - кабрио. Че и с три мацки в него. Две от пред и една на задната седалка. Няма как да не ги забележи човек. За задностоящата нищо не мога да кажа. С широкопола шапка е. Но за предните двенките – охааа! Мнооого свежа плът. Само от един поглед и тестостеронните акции на борсата за мъжки мераци скачат одма поне с двадесет пункта. И така гиламе си успоредничко. Но по протежения на трасето имаме няколко светофара и два стопа. За това и няколко пъти да ги настигам. А така както са спрели в тази откритата кола мога да ги поогледам. Предноседящте са ми ясни. Тази на задната седалка на първо четене ми се струва някак си странничка. Особено с тая широкополата капела. Плюс това е и с воалетка – малко ала от времето Елвис Пресли с бяло сладко. Иначе си е трафик като трафик. Този върви насам ония бърза на нам къде си. На пета или шеста пресечка пак чакаме заедно. Те са първа кола аз първо колело. На перпендикуляра към то тяхното насрещно платно завива бус. Явно си гони зеленото и минава покрай кабриото с малко по-височка скорост. От течението шапката на задното маце хвръква. Тя изписква, но реагира светкавично и хваща капелината във въздуха. Тогава за пръв път я оглеждам. Ужас! Физионмията и е абсолютно обезобразено. За разлика от самата лицева линия, която е изключително красива, кожата и е отвратително сбръчквана. Младата жена се оглежда уплашено и на мига си слага шапката. Пуска воалетката и ме поглежда с толкова обострено притеснение ще каже човек, че съм я видял чисто гола че и ракрачена. Ами няма как такава гледка и реакция да не ти се забие за известно време в мозъка. Малко по-късно следва друг светофар, на който чакаме по-дълго. Тайничко хвърлям по едно око и си мисля от какво ли може да е така. Ако трябва да кажа на прима виста много ми прилича на изгоряло. И почти наистина изтръпвам. Дори само при мисълта колко много може да я е боляло. Второто което ме щраква е съжалението, че толкова млада жена е с така съсипано лице…

Леле мале.

Зелено!

И за тях и за мен!

Аз потеглям.

Те обаче остават защото някаква бабка пресича много бавно и трябва да я изчакат.

По мое мнение това зелено ще го изтърват.

Въртя си педалите и си мисля какво ли може да му се е случило на това момиче. След някое време застигам жена с колело, а до нея малко момченце на тротинетка. Звънвам им. Явно са майка и син. Жената намалява и минава зад детето. Дамата са облечени в унисон. Той е голям сладур. Минавам покрай него и го подкачам иска ли да се състезаваме. В началото клати отрицателно глава. Но после майка му му позволява и малчугана натиска здраво с краче.

Задава се ново кръстовище.

Особено е.

Няма светофар

Нашия път е с предимство

Пресечката е със стоп.

От улицата, която е в ляво от мен има дъговидна лента водеща към пресечката. След което има зонално островче тип сегмент, отделящо входящата дъга от лента за направо. Следва самата пресечка и нещата се повтарят с едно подобно островче отново отделящо второ дъговидно платно само, че изходящо от пресечката към ту за надясно.

Нали съм в двуколесно уязвимата група МПС обикновено съм внимателен. Винаги си се опитвам да предугадя реакцията на шофьорите. В настоящия случай първо поглеждам назад. Колко му е на някое айфоноговорящо блонди да ме подсече по дъгата влизаща в пресечката. Мацките с кабриото обаче са изостанали – след бабчето и на следващото кръстовище имаше някаква неразбория. Аз минах на косъм и след мен светна червеното.

Така че за потока от ляво съм малко по-спокоен. Поглеждам в дясно от мен. В пресечката пъпли някакъв очукан Нисан Патрул превърнат на Offroad вседеход. Не е подал никакъв мигач. Пък и се държи така сякаш ще продължава направо. Отново поглеждам назад - кабриото все още е далеч. Дори и да рече да завива по входящата лента, която ми предстои да пресека - имам време да мина. Обръщам се към малчугана. Вдигам ръце, как се предавам в знак че той е спечелил състезанието. После му подвиквам: „Изчакай мама! Не пресичай без нея!” Но докато си комуникираме с малкия, чувам как в дясно от мен някой форсира двигател.

И от тук на сетне всичко ми е като на забавен декаданс.

Чисто рефлекторно въртя глава, за да се ориентирам в моментната обстановка. На десния оборот сякаш ми се сторва, че точно Нисана набира устрем и евентуално ще ме наближи в дясно зад гърба ми. Мозъкът ми чисто механично се опитва да прецени дали ще мога да го изпреваря. Но ако настъпя педали трябва да съм сигурен, че от ляво няма никой. Мятам поглед плътно в ляво и с учудване мярвам широко отворените очи на жената с грозното лице от наближаващото кабрио. Връщайки главата си по посока на шума от двигателя на Нисана за миг ниско в ляво от мен изникват усмихнатите бузи на малчугана с тротинетката. Вторачвам се в Нисана, както си правя, за да отгатна намеренията на шофьора и виждам, че той без да е подал мигач се насочва да навлезе в дъгата, която на практика е част от платното по което се движи кабриото. На момента схващам, как ако той продължи по този начин ще влети в насрещното движение. Нямам дори цяла секунда за мислене. Първо което правя е - набивам спирачките. Но веднага си представям, как по този начин Вседехода ще влезе челно срещу кабриото. Съответно светкавично преценявам, как с това колело съм безсилен да сторя каквото и да било срещу връхлитащите тон и нещо желязо с гуми на малък трактор. Но в същия този миг съзнанието ми бива жилнато и от друга мисъл. От тази си позиция шофьорът от джипа няма как да вижда хлапето, което се движи от лявата ми страна, защото аз го скривам. Получава се така, че ако спра рязко ще се спася, но има опасност джипа да премаже малчугана. За това отново настъпвам педалите и повторно, вторачвайки се в стъклото на вседехода правя последен опит да разбера – що за маневра прави този малоумник. Тогава най-сетне попадам в концентрирания му взор. Веднагически установявам, как той гледа не в мен а право през мен. При това буквално като през стъкло. Явно се е фиксирал в нещо някъде си зад лявото ми рамо. И понеже при последната проверка там на където гледа беше само кабриото, на мига схващам, че гледа точно в него. Светкавично стискам спирачките и със силен наклон на тялото присурквам гуми, поднасяйки колелото на ляво, изнасяйки задната си гума точно по евентуалната линия по която той ще мине. Да но по този начин с тялото си изцяло препречвам пътя на малчугана. Детето вижда това опитва се да стъпи върху контрата на задната гума, но не е достатъчно бърз. И макар и с не голяма скорост се очертава да се блъсне в мен. Аз обаче навеждам още малко рамо пресрещам го с лявата си ръка. Подхващам го някъде от към крачетата и буквално го катапултирам на страни, към тревната площ, между велоалеята и улицата. Може би две секунди по късно Нисана ме връхлита. В момента на удара сякаш схващам, че при този радиус на завиване той няма как да навлезе в насрещната дъга. Първото което ми идва на ум е, че може би е искал да се прави на джигит. Да мине косо през лентата на насрещното и да изпревари идващите по пътя с предимство от дясната му страна. Но виждайки кабриото сигурно е загубил контрол и за да избегне удара с него е решил като за по-безопасно да се мушне във велоалеята. Така или иначе колелото ми попада под огромните грайферни гуми на Offroad – чудовището.

И с мисленето съм до тук.

Но пък най-учудващо за мен може би чисто рефлекторно с левия си крак успявам да се оттласна от земята. Превъртам се през гръб и тупвам малко странично върху капака на двигателя - точно до предното стъкло на шофьора му. Тогава и виждам, как ония на волана ме гледа право в очите, но вместо да се опитва да спре – точно на обратното. С някакъв нескрит яд натиска газта. Тази констатация отново привежда част от логическите процеси в мозъка ми в някаква осъзната динамика. На мига ме стрелва мисълта, че всъщност действията на този с Нисана са изцяло умишлени. Че даже и преднамерено планирани. А като цяло нещо ми подсказва, как цялата тази ситуация много рязко ми намирисва на някакъв злонамерен гнилоч, в който аз към момента съм затънал до уши. Може би тези ми мисли привеждат инстинктът ми за самосъхранение в нива достигащи до деветия му вал. При което със сетни сили успявам да се задържа с дясната си ръка, за единия от вентилационните отвори пред предното стъкло. Понечвам да се хвана и с лявата ръка, но разбирам, че в нея все още стискам ръчката на спирачката от която виси скъсаното и жило.

Може от би самото осъзнаване, че съм попаднал в нелепа ситуация, в която някой е умишлено агресивен към мен кара кръвта ми шупне и с шум на отприщен язовир да нахлуе в главата ми. В следващия момент с мощен ляв прав, използвайки острото на дръжката, удрям с все сила два три пъти по предното стъкло. От всеки мой удар в точката на контакт мигом се появяват дълбоки пукнатини приличащи на паяжини. А от последния удар и самото стъкло подава и излиза от рамката си и се огъвайки се навътре. Но дори и въпреки това ония образ зад волана не прави никакви опити да спре.

Даже на обратно.

Продължава да подава газ.

Повече от явно е че е нагло злонамерен.

Тук вече не мога да кажа кое, къде и защо от последващите събития е породено от какво, как и кога… Още по-малко имам памет пък кое след кое следваше. Но помня няколко неща - дивия рев на двигателя в акомпанимент на гадното режещо стържене на метал в метал. И болезненото хъркане на метал в асфалт отдолу под мен. Миг след това проехтява възсилния писък на жена. Предполагам, че е на майката защото извика някого на умалително име – сигурно на детето. След това от ляво на мен прозвучава силно натиснат клаксон последвам от групов женски крясък. Опитвам се да се издърпам по-нагоре към купето. При което глава ми се извръща назад. А там моя уплашен поглед кръстосва лъчи с не по-малко ужасения на жената с грозното лице. Тогава чувам, как ония идиот блъска по стъклото от вътре. Успява да го избуши и то пада от горе ми. Въпреки стреса от изненадата махвам с лявата си ръка и отмятам стъклото, което полита някъде към предния десен калник и после се свлича на земята. Все пак успявам още малко да се попридърпам по на горе. Извръщам глава към шофьора на джипа и правя втори опит да замахна. В този момент обаче усещам, как стърженето се забавя, а едното от колелата на джипа започва да боксува. Явно рамата на потрошения ми велосипед се е заглавила между гумата и калника. От рязкото намаляване на скоростта аз политам напред, което осуетява замисъла ми за нов удар.

Малко след което вседехода окончателно спира.

Здравенягата изругава на някакъв славянски език различен от българския. Засилва се назад в купето и ме дарява с едни бомбен десен прав точно в челото. Крушето е повече от зашеметяването и аз се изсипвам като стокилограмова торба на земята. Явно е че ще се млатим. Опитвам се да се изправя преди ония да е излезнал от колата. Дори за кратко от легнало положение успявам с крака го приклещя между вратата и рамата на купето. Явно съм му прискрипал нещо защото на лицето му се изписва болка и той лекичко се прегъва навътре към седалките. Това ми осигурява времево предимство. Рязко се изправям опитвайки се да го ударя с дръжката от спирачката, но срещам стъклото на шофьорската врата. Което става на сол и се посипва между него и мен. Той обаче е много як. Избутва ме в едно с вратата. Излиза и се изправя пред мен в цял ръст. Почти една глава е по-висок. И къде двайсетина килца свише моите ми се струва, че има. Все пак съумявам да му нанеса няколко никак не слаби удара – мисля два попадат в корпуса и един в лицето.

И тук отново всичко ми се завърта около главата.

Чувам нови женски писъци. Детски плач. Мъже, които ни овикват. Ония обаче много го бива в ръкопашния бой. Майсторски минава зад мен. С някакъв отработен ключ ме блокира и започва да ме души. Нещата стават драматични. Въздухът започва да не ми достига. В един момент дори усещам, че още пет десет секунди така и ще загубя съзнание. И тогава хватката лекичко започва да охлабва. След което малко ми просветва, а като от далечината чувам, как някаква жена неистово крещи:

„Пусни го бе кретен смотан! Пусни го веднага! Ще ти счупя глава бе говедо!”

Като в мъгла виждам майката на момчето да замахва с някакъв жълтеникав найлонов пакет и да млати здравенягата където завари. Той обаче поемайки ударите се извърта изтласква я с дясната си ръка и после ми шибва едно яко дясно право круше.

И аз съм до там.

После тъмнина.

Отварям очи – болнична стая

На веждата ми – аркада

Главата ми - сякаш е под наем.

А дясното рамо и лявото ми бедро в едно с брадичката ми тихичко си припяват ария на болката в домажор.

Всичко ми е като унесено.

Сигурно здравата са ме надрусали с разните му там транквиланти.

Спомените са ми размити като образи в есенна мъгла.

Следващото което ми излиза като памет е че нещата около мен се развъртат в нещо средно между полусън и полуреалност. Визитации. Усмихнати лица. Някакви сериозни мъже, които се опитват да ме разпитват. Нашите. Пак визитации. Отново няколко роднини. На една от сутрешните лекарски спявки някой си в бяла престилка най-учтиво ме осведомява, как съм имал комоцио. Схващам къде в просъница къде наистина, че като бонус на всичкото това имам три добре натъртени ребра и едно разтеглено сухожилие.

Ден - нощ.

Медицинска сестра.

Някой ме бърше с влажни кърпички.

Ден – нощ.

Медицинска сестра сменя банка на статива до мен.

Отварям очи.

Явно е след обяд.

А това е било следобедната ми дрямка.

След нея сякаш съм по-добре.

Дори забелязвам, че съм в самостоятелна стая.

Поглеждам масичката до мен.

Ваза с цветя.

Плодове.

Сухи и влажни кърпички.

Телефона ми.

Кутия със сок и чаша.

Вземам умнофонния си приятел и преглеждам новините. Явно това ми е трети или четвърти ден тук. Чета вестите за катастрофата. Учудващо няма чак толкова много информация. Разбирам, че ония юнак още е в болничния арест със спукан и отстранен далак. Разглеждам снимките. Има интервюта с майката на момченцето. Със самото момченце - голям сладур. Ахааа ето ги и двете жени от кабриото. Но тогава нещо ме жегва. Никъде не виждам снимка на Жената с грозното лице. Странно. Връщам назад. Виж ти. Пише че в кабриото са били две жени. А аз сякаш помня, че бяха три. Защото нали онази грозната като смъртта беше от дясната страна на задната седалка. А аз движейки се с колелото на две ръце разстояние от нея добре я огледах. Беше с шапка с воалетка. Ама сега като си мисляяяя…:

„Може ли пък в предварение да съм видял образа на самата си моя Смърт. А после тя по незнайни причини да ме е пощадила? Но ако пак включа мисленето си на по-така режим струва ми се, че нещо с Оная с черния плащ и наточената косаааа… Май май - нещо не бе наред. Защото то нали истинската Смърт е бабушкера, която ходи с наметало и черна качулка, а не с капела с воалетка. Е! Може пък да е било халюцинация от комоцито. Защото ей ги на! И двете хубавици на много места ги има снимани в близък план. Много важат. Според интервюто - отивали моля ви се на фитнес. Всички от медиите се възхищават на смелата мама, която с двукилограмов пакет пълен със замръзени бланширани картофи дала достоен отпор на отвратягата от джипа. Пак връщам назад. Ами да! И мамата на детенцето говори за две жени от открита колата, които веднага се обадили 112. А после и те и се притекли на помощ, с което забавили злосторника да не избяга на далече. Своевременно пристигналите патрулки го сгащили две пресечки по-надолу в един вход. Преглеждам поне пет таблоида - никъде не се споменава за трета жена в кабриото. Поне на десет свидетели има коментари, но и жена грозна като смъртта или поне такава с капела и воалетка не фигурира. Явно здрава ме е фраснал ония.

Щом пък чак и подобие на Смъртта под формата на жена да съм видял!

Ехаа!

Още по, че не е била с качулка-черна, а с фръцкава капела!

Че и с воалетка като за капак.

Ехаа!

Най-изненадващо идват да ме видят майката и момченцето. Малкия ми е нарисувал рисунка. Благодари ми, че съм го предпазил от лошия чичко. Голям сладур! А аз на свой ред благодаря на мамчето, че ми помогна ония да не ме удуши. А още по по най от изненадващо за мен е че ден по-късно със свиждане ме удостояват и двете хубавици. Канят ме след като ме изпишат да сме се видели. И те твърдят, че съм ги спасил защото не било изключено оня идиот както е бил тръгнал да влезе в насрещното и да ги блъсне челно.

Минават още три дена.

Изписват ме.

От болницата ми дават месец болнични.

Казвам си поне нещо хубаво да се случи след този ад който преживях. Виждаме се на кафе с двете хубавици. Питам ги колко са били в колата. Те почти в двугласов дует ми съобщават:

„Само двенките си бяхме – защо?!”

Не ми се иска да се излагам, че съм почнал да халюцинирам и си замълчавам. Има обаче и не до там естествени неща във срещата. В един момент те предлагат в знак на благодарност да ми осигурят адвокат. Щели да ми покрият началните вноски и съдебните такси. А после кантората щяла да си удържи само 10% материален интерес от това което успеят да ми отвоюват. Не им отказвам по принцип, но ги моля да ми оставят три дена да се консултирам с някой на който имам доверие.

Тъй като си мисля, ако си призная честно стресът по време на самото събитие май е нищо в сравнение с последващия когато започнеш ясно да осмисляш през какво си преминал. Примерно как си бил на косъм от оная грозната баба с черната качулка... Наистина някакъв неописуем ужас е! Особено пък когато ти се е явила пред очите в някакъв реален човешки образ.

Та така връщайки се от последната си разходка из парка си вървя и си ги мисля всичките тези неща. Разминавам се с жена с бебешка количка след която пъплейки пристъпят двама младежи. И както си му е съвсем естествено за сегашното време те до един тъпо са заболи рошавите си глави в умнофоните . Криввам зад ъгъла. А от там насреща ми вървят двама мъже, които носят голям шперплат. Отстъпвам им, за да могат да завият. Точно до ъгъла стои жена и гледа надолу в някакви луксозни найлонови торби. И тогава става нещо странно. Ясно усещам как нечия ръка или тяло ме блъска в гръб. Първо си помислям, че някой от младежите минали покрай мен си прави шега. А аз нали все още не съм точно на себе си политам напред спъвам се и се блъскам в жената. Тя изпуска торбите. Миг по късно проехтява трясък на счупени стъкларии. Първо се стъписвам, че отново съм попаднал в някаква рискова ситуация. Обръщам се - а то зад мен няма никой. Ъгълът е на двадесетина сантима разстояние. Буквално заднишком правя крачка в обратна посока. Навеждам тяло назад. Поглеждам зад ръба на сградата, но там по посоката от която дойдох се движи само жената с количка. Двамата мъже са спрели на три крачки от ъгъла. Подпрели са шперплата на стената. Задния който е най-близо до мен е клекнал и си връзва обувката. Няма как от три крачки разстояние някой от тях да ме блъсне. А младежи изобщо няма. Ни едни ни двама.

Не разбирам какво става. Търкам очи. Масажирам си слепоочията. Правя крачка напред по посоката в която вървях и виждам жената. Все още си стои там. Свила се е на кълбо и не спира да се вайка, чак на плач отиват нещата. Отивам до нея и й се извинявам. Питам какво се е счупило и защо е чак толкова разстроена. Отговаря ми, че съм и потрошил комплект кристални купи за плодова салата. Една голяма и шест персонални. Само две малки са оцелели. И без да спре да хлипа ми показва руините през рамо си. Било някакъв специален сервиз. Не ги продавали на парче нещата му. Питам колко струва. Отговора е сто и осемдесет лева. Веднага след това започва да ми се жалва, че довечера е на рожден ден, а няма повече пари. Обещавам да и възстановя щетата, но обяснявам, че нямам толкова кеш. И трябва заедно да отидем до банка или автомат. Праз цялото това кратко време на контакта ни обаче тя стои с гръб към мен. Нормално. Жените ако не театралничат никак не обичат да ги виждат когато са изтерзани. Пък може и да се срамува защо най-вероятно гримът и вече се е размазал. Иначе поне от това което виждам е с приличен тоалет. С копринено фишу увито около раменете и главата. Всичкото това елегантно е затиснато от красива дамска шапка с лентичка в унисон с фишуто.

Минавам отпред с идеята да и помогна.

Поглеждам я в анфас и замръзвам на място.

Та това е онази същата жена…

Ми да! Точно онази с грозното като Смъртта лице.

Оная от задната седалка на Кабриото.

Не мога да повярвам.

Направо съм като гръмнат.

Дори започвам да заеквам.

Опитвам се обаче да се владея.

Признавам си голям зор.

Трудно ми се отдава.

Но въпреки това докато и помагам да изхвърлим натрошената стъклария мисля трескаво какво всъщност се случва и я моля тя да се успокои. Но ако съм честен всъщност това го казвам и на самия себе си. Много ми става притеснено. Дали пък ми няма нещо по-сериозно от това комоцио. Дали пък наистина безконтролно не халюцинирам!? Даже веднъж дваж лекичко се поущипвам тук таме. После сякаш малко идвам на мене си. Дори започвам да я уверявам, че ето сега ще отидем до някой банкомат и ще и възстановя сумата.

Отиваме.

Оказва се че според лимита към момента мога да дръпна само сто. Ми да нали плащах ток и вода. Тегля остатъка от лимита и предлагам два варианта. Или сега да отидем да пием кафе и аз да звънна на някой познат да ми донесе осемдесет лева. Или ако тя има възможност да ги намери за довечера, а утре да се срещнем по обяд. А на следващия ден да и дръпна осемдесет лева от карата си. Тя избира втория вариант. Разменяме си номерата на телефоните. Уговаряме си място и час и се разделяме.

На другия ден се срещаме към единадесет в едно кафе. Давам и парите, като отново и се извинявам за причинените неприятности. Този път беше е без фишу. Но пък е с майсторски пусната коса като прическата малко ала’Гео Милев при което лицето и е максимално закрито. Поръча си някакъв много завъртян плодов коктейл. Правиха и го повече от двадесет минути. Казахме си някоя и друга приказка. Тя отпива две три глътки и даже ми предлага ако не бързам да обядваме. Учудващо за мен ми прави комплимент, как видите ли аз по необясним за нея начин съм я карал да се чувства много спокойна.

Поласкан съм от казаното.

Пък и нямам друга работа – приемам за обяда.

Отиваме в един близък ресторант.

Поръчваме.

Оказва се завършила история на изкуствата в университет наследник на Сорбоната. Имала консултантска фирма, занимаваща се с подреждането на експонатите в музеите. Прави и експертизи за произведения на изкуството и артефакти с висока историческа стойност. Притежавала международен лиценз за този род дейност. Обядът пристига. Хапваме и си говорим. Личи си и, къде е завършила. Одухотворен човек. Много приятен събеседник. Умее да се шегува, а и поема шега без проблем. Казвам и на свой ред къде работя. Съответно тя със строг тон ме пита защо не съм на работа в делничен ден. Обяснявам за катастрофата. После ми се налага да и се извинявам няколко пъти защото то телефонът ми почти не спира да звъни. Кой ли не ме търси. Като започнеш от разследващият дознател от следствието, че стигнеш до някакъв нахален застраховател, силно настояващ да ми обяснява, как след като съм преживял такъв кошмар колко много важно е да се застраховам. При това точно при него. След което почва някаква необяснима за мен канонада от покани да давам интервюта за всякакви там вестници и агенции. Накрая съм принуден да го изключа и същевременно се жалвам:

- От както излязох от болницата е някакъв ужас. Не мога да схвана какво чак толкова интересно има в една катастрофа след която двамата участници в нея са си изпуснали нервите.

- Еее може би е заради това, че и малкото момченце е било под риск да пострада. Или защото няма никакви други интересни новини. И аз с интерес четох за това събитие.

- Не знам! Но сякаш ми се иска някъде да се заключа в къщи. Да не излизам никъде и да оставя на гласовата поща съобщение, че месец няма да ме има.

- Ами направете го.

- Да но те от някъде са ми намерили адреса. И дори вкъщи нямам мира. Наистина какво чак толкова се е случило не мога да разбера…

- Може ли вече да минем на ти

- Разбира се.

- Ако наистина имаш месец отпуска мога да предложа вариант.

- Не възразявам. Слушам.

- По един европроект подготвям каталог за пътна карта на музеите и археологическите обекти в България. Със снимки и кратки презентации ще бъде. Но ще ми дойде множко да шофирам и да работя. Ако имаш книжка и желание мога за месец и половина да те наема нещо като момче за всичко. Защото и фототехниката, триножници и всякакви там помагала доста тежат. Пък нали знаеш, как е по тези проекти…

- Не! Не знам. Никога не съм се занимавам с подобни неща.

- Ами през разни консултантски еквилибристики източват част от парите и крайният изпълнител е доста попроскубан от къмто финанси. За това и от щат четири човек едва, едва ще мога да се вместя в двама. С две думи аз и още най-много един.

- Ами не знам. В това моето състояние в което съм… Няма идея дали ще успея… Какво ще включва това „Момче за всичко”, като условия и ангажимент от моя страна?

- Спане в скромен хотел. Ако се държиш прилично за да спестим някой лев можем да спим в една стая но на различни легла. Така ще мога да ти поема изцяло храната. Иначе счетоводството са ми калкулирали като полупансион. А като надник да речем двйсетак на ден, ако ти го давам без документ. Иначе е десет.

- Ехаа! Колкото за документа – не ми трябва. Няма на кого да се отчитам. Така че двайсетак е прилична сума като за нещо странично. Амаа нещо друго ме смущава…

- Кое?

- Ами погледнато към момента и в личен план ми е много съмнителна тази оферата…

- Защо?

- Не е ли много смело за една жена да направи такова предложение към човек-мъж, който виждаш за втори път в живота си?

- Може би! А може би не.

- В смисъл?!

- Може би проявата на смелост ще да е от твоя страна…

- От моя ли?

- Ами да! Ще спиш в една стая с жена с лице грозно като смъртта… Знаеш ли от както съм с тази Хелоин физиономия никой не ми е подсвирквал по улицата. Да не говорим да ми пускал ръка в някой бар - усмихва се тя разтегляйки сбръчканите части от лицето си… - И ако съм без фишуто или не съм се прикрила по някакъв начин съм много спокойна. Мъжагите не само че не ме заглеждат – обратното. Зърнат ли ме и извръщат глава на страна. Една приятелка каза, че лицето ми било нещо като безкомпромисен тестостероноубиец.

- Еее по време на следването съм спал в една стая с какви ли не колежки.

- Ахаа… С колежки казваш… А със Смъртта в една стая нощувал ли си?

- Ааа не, не, не! – смея се на глас – Опазил ме Бог.

- Ето! Сега ти се отдава случай за нещо подобно – поглежда ме тя с хитър блясък в очите и с галантен жест гали с длани набръчканото си лице, после малко превзето казва – За което като причинен стрес, както разбра ще си плащам разбира се.

- Идеята е интересна. А в кои градове смяташ да ходиш?

- Във всички, в които има музей, или някакви археологически паметници от голямо историческо значение за България.

- Ама то това е много работа.

- Много е. За това ми е необходим човек, който да ми помага почти във всичко. Сака с дрехи сама ще си го нося. Но с другите неща няма да ми е леко. А ти ако наистина искаш да те оставят на спокойствие прехвърли си листинга с номерата от сим картата в телефона. Аз ще ти осигуря предплатена сим карта на друго име - така ще изчезнеш яко дим за четиридесет и пет дена от медийния хоризонт. И ако не постваш селфита и си изключиш опцията за позициониране на местопложение ще си като Дим Никодим Невидимия.

- Ехааа да изчезнеш за месец и половина. Направо крими сюжетче ми спретна ти сега.

- Може да се каже. Но ако искаш филмът да е по-истински… Пък и понеже ония от медиите понякога ползват не до там законни методи за да открият обекта, който искат да интервюират ще ти препоръчам още нещо…

- Какво

- Ако приемеш и дойдеш с мен да си проверяваш пощата или съобщенията по другите платформи през Wi Fi на бензиностанциите покрай които ще минаваме. Така може и да получават моментна информация къде си, но няма да знаят на къде отиваш.

- Лелеее май си много на ти с конспирациите – а?

- Налага ми се. Като правя проучвания понякога другите консултантски фирми ползват всякакви средства за да ме засекат.

- Струва ми се малко по параноично му пресилено е всичкото това, което твърдиш…

- Това че имаш параноични притеснения съвсем, не означава че когато иде реч за пари търговско име или пазарен дял, конкуренцията не е постоянно на един дъх разстояние зад врата ти.

- Възможно е! Не знам нищо за този тип работа… Иии… Няма как да имам обективно мнение. Знаеш ли, това което предлагаш обаче е много интересна идея. Особено в онази част, в която ще се махна за месец от този Свят без да ми се налага да се възнасям в Ония Задгробния…

- Плюс това има още едно предимство… - пак така хитричко ми се усмихва тя.

- Я да чуя!

- Няма да плащаш за скривалището… Обратното! Скривалището ще ти плаща – и отново ми пуска страховитата си до смъртоносност усмивка тя.

- Дааа… Наистина интересна оферта. И няма да ми е излишно. Нито изчезването, нито надника. Пък и икономията от храна и консумативи за жилището не са малко перо. Онзи якия бандюга едва ли без бой ще ми плати колелото. А едно свястно текерлече в наши дни за по-малко от шестстотин лева трудно можеш да си купиш. Пък това което предлагаш за храната и спането - горе долу точно ще ми стигне да си взема едно ново.

- Ааа… Ще те храня само ако спим в една стая! Нооо… Както казах това може да се случи при условие, че си много, много послушен – отново дяволито ми се усмихва Жената с лице като смъртта.

- Ден за размисъл ще имам ли? – почесвам се аз там където не ме сърби…

- Разбира се. Има време. Планирала съм го тръгването за началото на другата седмица. Но е хубаво най-късно в други ден да ми кажеш, че ако отговорът ти е отрицателен да имам време да си търся друго Момче за всичко.

- Еее най-късно утре вечер ще ти звънна. Че болничния ми е само месец. Пък ти нали каза четирдесет и пет дена. Че ще трябва да питам ДЖИ ПИ-то дали ще ми пусне още месец…

- Доообре разбрахме се Колоездачо.

- Ааа аз как мога да ти казвам?

- Еее… кака Смърт няма да ми е приятно… Пък от Севдалина Калоянова Димитрова, не знам кое става за кратко обръщение. Севде ми е много простакеещо. Така че помисли за друго.

- А може ли да е нещо съвсем различно от имената ти?

- Какво предлагаш?

- Кака Живка?!

- Ха! Живка? И защо пък Живка?

- Защото е точно обратното на Кака Смърт! А имам усещането, че си му фен на това чудо - живота. При това в дълбочина и в цялата му цветна гама която можеш да го видиш…

- Хареса ми! Мис Кака Живка изкуствоведката. Простичко, но ефектно.

- Еее ако ти се струва простовато може и на Госпожице Началник с главни букви да се обръщам – нали ще си ми работодател.

- Еее и това не е зле. Но ще го използваш евентуално при по - официални случаи

- А ще има ли такива…

- Знам ли. Ще видим. Първо трябва да ми отговориш обаче съгласен ли си или не?

- Ясно! Като краен срок утре привечер!? Късно ли ще е?

- Добре Колоездачо!

Делим си сметката от обяда по равно и я изпращам донякъде.

На сутринта се събуждам в добро настроение.

Травмите ме болят по-малко.

Решавам да приема офертата.

Привечер се обаждам.

Усещам как дамата остана доста доволна от отговора ми. Но като превант към цялата ситуация изказвам и едно друго мое чисто служебно опасение:

- Само не знам уж съм в болничен пък името и егенето ми ще фигурира по сума ти хотелски регистрации… Може би по някакъв трябва да съм малко по-дискретен. Щото докторчето ме предупреди, че ми дава още месец болнични, но да не го дъня и да ме хванат в някоя чалготека да фъргам гибека. Или пък да ме издебнат как опъвам кълки някъде по басейните в някой СПА комплекс.

- Ами тогава ще се постараем да бъдем максимално дискретни – доста въодушевено ми отговаря тя – Ще се придържаме към по-невзрачните хотелчета. А ако си послушен ще се регистрираме с моята карта. Даже съм купила палатка, спални чували и рогозки. Изобщо пълен къмпинг екип. Може пък около някой археологически красоти да се наложи да нощуваме и под открито небе.

- Къде това като на например?

- Ами на Кръстова Гора е почти препоръчително. Но там е високо и е доста хладно. Така че си вземи и яке да си имаш.

- Еее там поне няма да ни искат лична карта. А това дето казваш, че с твоята карта ще се регистрираме – вярно! Също ми върши работа. Никой няма как да научи къде съм пренощувал.

- Значи договорено!? – някак весело пита началничката Живка.

- Абсолютно договорено – отговарям и после се уточняваме от къде и кога точно ще стартираме с гмуркането в нашата лятна нелегалност.

Набелязваме като първа точка най - югозападния ъгъл на България.

Петрич, Сандански, Мелник, Роженския манастир, Златолист, Църквата на Преподобна Стойна.

Тръгваме.

Пътуваме.

Стигаме.

Лелеее!

На човек свят да му се завие от красота и историческа дълбочина. Кака Живка си носи професионален апарат. Цял ден обикаляме. Тя снима на поразия. Вечер подрежда снимки. А аз си почивам. Така я караме с три четири нощувки някъде до шест дена, максимум. Но там района нали е много благодатен. Като си помисля само в Роженския манастир отидоха два дена. В Мелник и Златолист още два. По времето когато се храним си говорим. Много начетена жена. До сега не бях срещал представител на нежния пол с толкова широк спектър на познания в сферата на изкуствата. Не си е губила времето в Париж. Най-интересното е че с течение на времето грозотията в лицето сякаш започнах да не я забелязвам. И това със сигурност ми е проличало защото Живето стана доста по-мека като поведение спрямо мен. Ама то и аз съм много послушен докато спинкахме в стаята. Но не знам защо все ми се струваше, че като цяло в нея има някакво напрежение. Започнах да я наблюдавам и открих, че се понякога се вторачва в мъже минаващи близо до нас. Или такива стоящи бездейно някъде наоколо. Реших обаче да не се филмирам в нещата, които не можех да си докажа.

Приключихме в Рупите.

Обядваме си в някакво малко заведение.

Тя ме поглежда и казва:

- Хрумна ми една нова транспорта идея.

- Казвайте Госпожице Началник.

- Искаш ли от утре малко да се позасучим на оверлог по западната граница?

- Какво значи това - оверлог?

- Ами първо работим в една точка в пограничния район после една на около стотина километра на вътре. После пак в пограничния и пак навътре. После на около четиридесет във вътрешността. Че така докато стигнем във Видин.

- Видин?! Че там какво има?

- Е как какво? Единствената изцяло запазена крепост на последната българска държава – Баба Вида. Венецианските складове. Втората по големина православна църква след Александър Невски в България.

- Добре! Ти си знаеш! Колоездачев е само едно Момче за Всичко - МзВ. Ама и защо изобщо ме питаш? Каквото каже Госпожицата Началник това ще да е!

- Защото така ще навъртим повече километри. А ти още не си укрепнал.

- Еее поласкан съм! Ще пусна за теб благодарствено писмо до Мая Манолова. Няма проблем оверлог - оверлог. Харесаха ми местата на които ходихме до тук. Впечатлен съм от ония чинар в село Златолист дето е на хиляда и триста години. И на люлката която е на клона му се полюлях. Най-голямата възрожденска къща на балканския полуостров в Мелник също видях. Изобщо с това мероприятие съм на места на които до сега не съм стъпвал. Разказваш ми неща, за които даже малко ме е срам че не ги знам. Нека приемем, че това по-дългото каране ще е жест на добра воля към теб Госпожице Живот. А може ли с това мъжко име да те назовавам понякога?

- Може. Нали говорихме – смее се от сърце Севдалина – И на мен ми хареса. Както и сам ти каза. Обичам живота. И обичам да му се отдавам. Но по ред стечения на обстоятелствата не винаги ми се получава.

- И защо? – питам аз, а тя ми сочи лицето си и добавя:

- Нали се сещаш, че няма жена на земята на която да и допада, че изглежда като Смъртта…

- Ееее… Предполагам. Аз дето съм мъж трудно бих го понесъл. Повярвай ми мога да предположа какво ти е. Но да ти призная природата или съдбата ти е оставила нещичко.

- Какво например?

- Възхитен съм от широчината и дълбочината на познанията ти по изкуствата. Че и около историческите паметници в България си много веща. А едва ли точно това е точния хорариум при подготовката ти в Париж. Май доста си се позаглеждала и по-встрани от учебните програми.

- Благодаря! Това ми беше дипломната работа. После направих по нея и докторантура. Така че правилно си забелязал - наистина поназнайвам това онова. Но все пак ми се иска да съм не само капацитет или учен, а и жена. При това желана жена… - навежда надолу глава тя и сякаш за първи път усетих лекичко да и трепери гласа, но после се съвзема и добавя - Или с тази си визия, ако не мога да бъда желана, то да съм поне по нормално приемана, а не безцеремонно отхвърляна.

- Ето за последното ако ми е позволено като на подчинен мога да кажа, че лично от мен няма да бъдеш безцеремонно отхвърлена. И пак ако ми позволиш или ако имаш желание мога да те прегърна по приятелски.

- Не възразявам. Точно в момента имам нужда от една много, много откровена приятелска прегръдка.

- Имаш я! – усмихвам и се аз, прегръщам я и усещам как тя леко отпуска глава на рамото ми.

Може и да си внушавам, но от този момент някак си започнахме да се сближаваме. Тя ми разказа за много неща от следването си в Париж. За трудностите и неразбирането, които е срещнала от ръководителя на дипломната и работа. Както и със защитата на доктората. По неизвестни причини академичните среди не са искали да я оставят да развие темата за древността на българското изкуство. Тя предполага, че французите по някакъв начин са били засегнати от факта в първичните данни от които ставало ясно за наличие на култура и изкуство по нашите земи датирали като времена далеч, далеч преди Франция да я е имало. Пък било дори и като племенна структура на съществуване върху картата на света. Едно обаче ми се губеше в разказа и. И то кой и как е повлиял на академичната общност да отстъпят. Подпитах едни два пъти. Уви! Въпросите бяха много деликатно заобиколени с някакви странични разяснения. Но така или иначе всичкото това някак си ме мотивира с каквото мога да и бъда полезен в настояща и инициатива.

Както бяхме решили или по скоро както тя си реши приложихме оверлога в пътуването. Интересното ми беше, че след като се съгласих и на оверлога имаше още една степен отпускане. След което тя малко по малко започна да ми обяснява много от детайлите на работата си, насочвайки ме, как мога да и бъда по-полезен. Примерно как да позиционирам прожекторите за нещата които снима. Или къде и как да поставя светлинните отражатели. Показваше ми по какъв начин да подреждам в папки събрания снимков или словесен материал. Понякога може би за развлечение правеше нещо като рекламни колажи за местата от където бяхме минали. Тогава се обръщаше към мен за мнение. Не че разбирам кой знае какво от фотография или колажиране. Но тя казваше, че моето опосредствено мнение е много важно за нея. Основната и идейна парадигма е че рекламният модул не бива де е предназначен само за елитарни или финансово състоятелни потребители. Точно обратното. Щяла да се радва, ако по някакъв начин неща и докосват всички, дори и най-обикновения незаинтересован човек. Защото според всички в специалисти по маркетинг в края на краищата там бил най-масовият потребител.

Е сега вечеее…

Най-интересно стана когато сближаването достигна до нивата на интимност.

Прегръдките преминаха в целувки…

Целувките в по така плътни близости…

И така нататък.

Та някъде в едно от тези „И така нататък” - сега не знам! Дали аз по навик се протегнах и изгасих нощната лампа. Дали бе моментно хрумване, но така или иначе точно когато бяхме някъде насред предверните обладателни ласки… И аз вече съм на прага на трепетното очаквне да потъна в топлата същност на влажната и глъбина тя елегантно отклонява моя устрем. Извърта се лекичко в страни и без да прекъсва любовната ни плътност - протяга ръка. Светва лампата… И ми прошепва в ухото:

- Ще искаш ли преди да ме обладаеш първо да ме погледнеш в очите, а после да ме целунеш по клепачите…

- Щом така ти харесва – отвръщам аз.

Но за да го направя ми се налага се вгледам в лицето и. Защото при така силно деформирната и кожа колкото и да звучи невероятно, но самите клепачи не са толкова лесно откриваеми.

Правя го.

Нооо може би губя ритъм.

Или не знам дали е точно от ритъма, но изненадващо за мен мъжествеността ми отстъпва една две идеи от референтната си експлоатационна твърдост. Пак затварям очи отново подгрявам турбините на самолета. И както си му е реда го извеждам на стартова полоса. И отново незнайно защо предполагам чисто рефлекторно се пресягам и изгасям осветлението. Не са минали и няколко секунди - може би даже да е било миг преди да проникна в нея усещам, как лампата ми светва право в очите, а тя отново лекичко извивайки се в страни притваря бедра прошепвайки ми:

- Много те моля… Още не съм готова ще ме целунеш ли и по веждите… Ама горещо… Да ми се стопли чак там много долу под сърцето…

Изпълнявам и това, но решавам да проверя дали наистина не съм успял да я възбудя. И дали това и странно поведение не са някакви превзетости изпълнено с женски капризи. Контролният пръстов сондаж обаче показва, че сякаш всичко си е наред. Но тъй като това си е строго специфично решавам за всеки случай да се „гмурна” и да подготвя подобаващо терена. А най-интересно ми става, че докато „изплувам” по обратни път и да речем да съм бил някъде на нивото на гърдите й - тя сама се протяга и загася лампата.

Като за първи интимен контакт ми се стори, че бе много добре. После си отваряме по една хладна Кока Количка от румбарчето. Тя вади пакетче с микрокроасанчета. Пийваме хапваме и си говорим общи нещица.

При дубъла нямахме никакъв проблем с въпросната лампа.

После така сме си заспали прегърнати.

На закуска както си му е нормално си правим комплименти за приятно прекараната нощ. И мен не знам защо, но нещо ме сръчква и питам:

- Нещо само не ми стана ясно там при увертюрата…

- Какво? – малко троснато ме прекъсва Госпожицата Началник.

- Това с лампата като хикс ли да го пиша, или като игрек в купищата неизвестности около теб?

- Ахаа… Казваш хвърлих те в някаква математическа мъгла - а? – пита тя и се усмихва повече от дяволито.

- Защо се смееш така? Може и направо да си кажеш! Нарочно ли го направи?

- Да! Парен каша духа. Но ти издържа теста.

- Как, как?! Защо да съм парен от каша

- Не ти глупчо - аз съм парената!

- И къде се налапа с тази гореща гозба…

- Никъде нищо не съм лапала. Искам да кажа, че с този кожения противогаз над раменете, колкото и един мъж да е загорял си е съвсем нормално види ли ме от близо ерекцията му да спадне.

- И ако бях удържал твърдостта на фронта какво? Нищо не схващам!

- Щях аз пък да се смачкам.

- Как, как?!

- Така! От три години и половина съм грознобойница в главата. Имах три четири неприятни случая. В единия останахме на светло и той се опита да бъде груб повече от допустимото. Когато го попитах защо той ми отговори, че се възбуждал когато бие такива страшилища като мен. А при другия се оказа, че той си имал такава филия…

- Каква?

- Към грозни, към изродени физически форми и ако не намерел такива като мен - осакатени при катастрофи също му вършели работа. А нали се сещаш, че това по един или друг начин като има такова изкривяване на психиката на едното му място, то неименуемо води и до други неприятни изненади в друго места по контактите.

- Казваш като се е случило това с лицето ти и малко си занижила критерия ли?

- Нищо подобно. То като ги гледаш на първо четене са си напълно нормални мъже от всякъде. И не са някои простакета. Все на добри позиции в служебен план. Ноо явно като те перне сачмата или ако си се родил чукнат, тогава тън-мън няма.

- Ами честно да си кажа - не знам за такива неща.

- Не ти и трябва. Но щом ти на светлото в такъв момент, виждайки кожения ми противогаз загуби мощ значи всичко в двете ти глави си е наред. Нормален мъж си.

- Благодаря! Това ще си го запомня. Значи на кратък светлинно психо - тест бях подложен преди малко?

- Така си беше. За което моля за извинение. Но както казах ще моля и за разбиране… По пистата - парен каша духа.

- Дообре! Извинена си Госпожице Началник - Живке. Това ще рече ли, че ако на светло започне да ми става хубаво с теб да тичам при психиатъра…

- Гадняр… - нацупва се тя и ми опъва едното ухо.

- Олелеее – започвам да се попровиквам аз – Ще се ожаля на Майчето Манолова, че шефката ми първо осъществява над мен сексуален тормоз, а после и физическа агресия.

- Няма как да хленчиш пред никого защото нямаш договор…

- Вярно беее… - започвам да се държа за главата аз.

Така минават няколко дни през които „тегелираме на оверлог” по западната ни граница. Накрая се озоваваме във Видин. Настаняваме се и веднага отиваме да снимаме. Купуваме си пици за дома. Прибираме се в стаята. Хапваме. Тя сяда на компа, за да подрежда папките със снимки. Разбираме се да вляза пръв в банята. Но след някоя минута тя нахлува при мен и ме атакува под душа. Всеки изкъпва другия. Започваме да се закачаме по така. В един момент тя ми ме хваща за носа и така както сме под душа пита:

- Искаш ли да играем на еротичен смартфон?

- Леле таз твоята торба с изненади дъно няма ли!? Това пък какво е?

- Ами нещо подобно на оная ретро игра на нашите баби и родители – бутилка! Не я ли знаеш?

- Ами ако ми кажеш, как се играе с този твоя умнофон-мераклиев може и да помисля? – после вдигам наивитено рамене и я поглеждам, имитирайки учуденост - До колкото си спомням нашите са ми разказвали, за това с бутилката... Някой я върти! И който е на ред да го прави целува другия към когото посочи гърлото. После на целунатия му се пада честа да върти. И той на свой ред целува друг. И така нататък. И така нататък. Но за умнофон - при това еротичен не съм чувал нищо до сега. Пък и то как ще стане като сме само двама?

- Ами първо ще играем кой да е от горе кой отдолу. Към когото телефона застане с камерата – значи той ще е от горе.

- Само това ли… Искаш да кажеш, че от днес ще я караме само калугерската?

- Еее не не. Късно ни е вече за замонашваме. Пък и толкова ми е хубаво с теб… Ще ти кажа нещо, но да не се възгордееш!

- Няма обещавам…

- Имаш интересно еро-въображение.

- И това какво отношение има към играта?

- Ами мисля, че за това ще ти е скучно само с две пози… Но добре де! Ако пък ти е чак толкова монашеско от горе ми - може и да разширим спектъра на играта.

- Охо! Жест на добра сексоволя от страна на Госпожицата Началник. И как ще стане това с новите еро-хоризонти?

- Ще напишем, който колкото пози се сеща на листчета. Ще ги подредим в кръг. После всеки ще врътне телефона И докато се любим най-често ще правим тези двете, към които преди това са посочили късите страни на мобилния. Така ще имаме минимум четири пози, които ще доминират над другите.

- Интересен умнофоно-лимит за секс. Добре нека опитаме тази ероквартетна игра. Но първо мисля си трябва да приготвим листчетата.

- Давай да не губим време, че много съм ти зажадняла днес.

- Охоо… Щом пък е за да напоим със сласт. Давай да действаме възможно най-експедитивно.

Правим и справка с Кама Сутра в нета. Имаше нещо като заглавие „Стоте пози които трябва на всяка цена да опитате”. Учудвам се защото в оригиналната Сутра бройката е шестдесет и четири. Като по така реални имена намираме само „Вълшебна планина” „Жаба”, „Нидра”, „Водопад”, „Преплетени бамбуци”и „Чапла”. В повечето случаи обаче явно има трудност за превода от индийски. И след като виждаме абсурдните имена като – „Витло” и „Патрондаш” ни става ясно, че от шестдесет и четири до сто някой своеволно си е допълвал и като позиция и като име. Може би и за това в тия стоте има само номера и картинки. След тази констатация решаваме да си измисляме наши си имена. Докато ги пишем по листчетата се смеем от сърце. То кажи речи повечето от нощта отиде в писане и смях. Така и не изиграхме ни една игра. Любихме се без ред и порядък ей така, импровизирайки сред купчина от късчетата хартийки с невероятни имената на позите.

Заспали сме дето се казва на ход между отдаването, писането и смеха!

Събуждам се!

Поглеждам към Началничката и едвам се сдържам да не прихна.

Тя обаче усеща приглушеното ми пръхтене и лееекичко отваря едно око

- Каквоо? – пита със сънена дрезгавост в гласа.

- Нищо важно! Но виж какво имаш на бузата!

- Какво имам – попипва се, взема листчето което е залепнало там, поглежда го и прихва – Само камила не съм била до сега в хорските усти – след което бърчи вежди или по-точно това, което е останало от тях и чете на глас – Камила и камилар загорели за хладен полъх и топъл секс – вдига неглижиращо рамене, отмества погледа си малко в страни и отново прихва, сочейки към моето рамо.

- Амааа… И ти хииич… Хич не лъжеш – едва си си оформя изречението тя, не спирайки да ме сочи - Виж се!

Поглеждам.

Дааа!

На рамото ми стои бележка на която пише „Самовлюбен в рога си носорог”. И казвам:

- Това вече го забравих как изглеждаше и как се правеше…

- За това ако искаме да сме уважителни към книгата на плътската източна любов ще е най-добре да ги разпечатим като картинки. И така да играем – усмихва ми се закачливо тя.

Ставаме теглим си душ и отиваме да закусим, а после и да побачкаме. Деня протича почти по същия начин, но е доста горещо и сме много скапани. Тази нощ решаваме да се наспим. Всеки си работи нещичко по лаптопите. В един момент тя затваря нейния. Издърпва моя и ме събаря в леглото. А аз питам лукаво:

- Какво сега?! Да не би почивката да се отлага? Или камилата си иска вечерната порция еротичен хлад?

- Не! Ще почиваме от еротиката, но пък друго ми дойде на ум…

- Какво? Да си купим телескоп и да търсим маршрути за оверлог пътувания по луната ли?

- Не! Знаеш ли омръзна ми от този оверлог.

- И аз с какво мога да помогна срещу това ти омръзване?

- Искаш ли да сменим оверлог пътуването с Брауново придвижване по обектите.

- Какво, какво придвижване?

- Брауново!

- Брауново!? Товаааа - нещо кафяво ли имаш предвид да правим? Я де. Да не би да имаш идеята подобно на Малечко Палечко да оставяме следа но не от камъчета а от кафави акита подир нас?

- Глупости! Първо не е кафяво като цвят. Това е име на човек. А движението е такова едно дето е с чисто случайна промяна на посоката и дължината на прехода.

- И от къде пък точно това ти дойде на ум?

- Докато днес разпечатвах позите на Кама Сутра ми хрумна, че и ние можем да приложим някаква такава хаотичност в движението си от обект до обект. А и картинките за еро-умнофона са готови. Ще трябва само да ги нарежем за утре

- И едното какво общо има с другото… - почесвам се аз и после клатя глава - Ама ти за това ли толкова се бави в оная книжарница?

- Да! Ама книжарката знаеш ли колко смешно се черви докато ги разпечатва. Ще кажеш, че едва ли не самата тя прави секс.

- Еее може би не е толкова разкрепостена. Все пак сме в малък град

- Ама не само за това се забавих..

- И за какво друго?

- Хрумна ми и една друга идеята…

- Още една ли? Млаеее ти си Живка идеофога някаква…

- И си викам така и така съм в книжарницата… - пропуска може би умишлено закачката ми тя и продължава - Че за това и разпечатих всички, обекти които трябва да посетим от тук, че до самия край на експедицията.

- И какво? Какво е този път естеството на идейния ти стимулатор?

- Ами идеята ми е същата.

- Каква? На всяка дестинация да правим определена поза ли…

- Неее! Ти пък само за секс мислиш… - усмихва ми се тя гънейки предизвикателно рамо.

- Кой аз ли…!? Еее това твоето сега си е точно политическо говорене. Струва ми се никак не съм сам в тези си мисли…

- Добре деее! Хубаво ми е с теееб! Но сега говорим за работа.

- Да беее - той и секса ли мина към работата?

- Не ставай гаден… Друго имам предвид.

- Какво?

- Пръскаме лисчетата и към където сочи камерата на там пътуваме в следващия ден или нощ. А като изпълнение според посоката и разстоянието ще планираме оптимално и импровизирайки.

- А това не означава ли че от тук на сетне ще кръстосваме из цяла България на длъж и шир.

- Ееее да! Но ние нали западна почти я минахме. Остава Средна, Северна и Източна България

- А Южна?

- Добре де и Южна.

- Ами ако днес ни се падне Резово а утре Лом… няма ли да влезем в преразход… Пък и е много път?

- Преразхода аз ще го оправям… А това за многото път си прав. Но ако се съгласиш на това от днес нататък ще получиш двоен надник

- По четиридесет лева на ден?

- Да!

- Виж ти! Съблазняваш ме. Но това да не е нещо като възмездие за секса?

- Колоездачо ти май от време на време изпитваш голямо желание да ме ядосаш…

- Не нооо..

- Какво но?! Ако искам да си купя Жиголо ще го направя. Питам те като човек. Защото наистина е уморително да минаваш такива разстояния през нощта, а през деня след някой час почивка да носиш техника на гръб. А ако съм ти писнала в леглото направо си кажи…

- Не се сърди… Извинявай не исках така да прозвучи!

- Да но точно така прозвуча…

- Добре извинявай! Вземам си думите назад. Прощавай! – прехапвам виновно устни аз и я прегръщам – Нямах намерение да те нараня. Идеята ти е интересна. Наистина ще бъде едно транспортно предизвикателство.