Преходите бяха тежки. 

От Старосел до Скалните манастири близо до Русе. А от Малкия крайдунавски Париж като трета точка по настоящем гоним Кръстова Гора. Почти пристигаме. Говорим си общи неща около натрупаното като снимков материал и свършеното като цяло до момента. Същевременно коментираме къде е по-добре да нощуваме. Дали в село Борово или в хотелската част на самата Кръстова гора. Започва да се развиделява. Слънцето го няма но заревото му вече е в наличност. И докато бърборим след един от по-острите завои изниква параклисче. Живето ми се примолва да отидем до там, но настоява да си оставим умнофоните в колата. 

Времето като видимост е кристално ясно. 

Присядаме от към страната пред входа му. Зад нас е параклиса пред нас част от великата магията на Родопа планина малко след изгрев. Ммм… гледката от мястото на малката църквица е нещо средно между умопленителна фантазия и главозамайваща прекрасност. 

На целия този фон Живето ме хваща нежно за ръка слага я до сърцето си и започва да говори:

- Позволено ми беше да ти кажа това онова. Ето! Дори името на църквичката е подходящо – Възнесение Господне. Така че питай преди да е станало така че да сме се възнесли! Пък аз каквото знам или ми е възможно ще ти отговарям. Но имай в предвид още от начало че за неща, който не мога да говоря не искам да ми се сърдиш че на ти ги казвам.

- Добре няма да издребняваме – усмихвам и се успокоително аз -  С оглед на това да си изясня аз ли не съм наред или група хора се опитват да ме манипулира, като най-първо много ми се иска да знам - ти беше ли в кабриото или не?

- Бях – да! Но веднага след като се сбихте с онзи - слязох и се отдалечих.

- Значи това на снимката си ти?

- Да! 

- А мъжът до теб?

- Това е един от охраната.

- Охрана? Чия охрана?

- Моята?

- И защо ти е тя? 

- Защото съм мишена.

- Оп,оп! Ехааа…! Хайде бе!

- Хайде не хайде - питаш казвам ти, каквото знам – лаконично ми отговаря тя. 

- А двете мацки в колата? Дружки ли са ти? 

- Не точно…

- А те знаят ли, що за ходещ смъртник си ти? – прекъсвам я малко нетактично аз.

- Запознахме се преди две три седмици най-случайно във фитнеса. Засичахме се четири или пет пъти. Реших, че ако не са ми отдавнашни познати или приятели ще им се размине. Вече не съм сигурна в това. И да! Тогава към ония момент не знаеха. Но след това им се наложи да научат. Защото ако тиражират, че аз съм била в колата или са ми някакви приятелки - горят.

- Горят?!

- Да! И те стават мишени!

- Значи онзи в джипа трябва да е бил какво?

- Наемен убиец. Отлъчен служител от специалните служби на бивша Югославия. Понастоящем след разпада на федерацията силовак и изпълнител на мокри поръчки на свободна практика. Бошняк е! 

- И какво!? Искаше да те убие ли?

- Не е сигурно. Че точно в мен се е целил.

- В смисъл?

- Мен само се опитват да ме осакатяват. Издебват, осакатяват, тормозят и дори избиват приятелите ми. Или хората, с които по един или друг начин се сближавам.

- Ахаа за това ли каза оставането ми при теб е въпрос и на моята си сигурност?

- Да! 

- Те ли ти причиниха това на лицето?

- Аз съм сигурна че са те. Но болшинството занимаващи се със случая са на друго мнение. 

- И какво? Не успяха да те убият ли? И късмет или чиста случайност е че си още между живите?

- Не толкова просто за обяснение! Според мен точно те, които и каквито и да са запалиха пожар в едно заведение, в което бяхме с компания. Настана огромна паника. Пушек, пламъци, писъци, звучи от суркащи се маси и столове. Звън от трошаща се посуда. Всички бягаха през глава кой на къде завърне. В суматохата някакъв непознат дойде уж да ме спасява. Бях много изплашена. Той ми предложи да се скрием в тоалета. Твърдеше, как там било най-безопасно, понеже имало течаща вода. С нея сме щели да поливаме вратата и плоскостите с които се отделят сепаретата. Влязох вътре, а той след като ми обясни подробно, как мога да се спася излезе под предлог да провери има ли проход през огъня. След това някой залости вратата от вън и ливна запалителна течност под процепата отдолу… 

- Я бе това е лудост! Пожар в пожара. Тоз да не е някой изкукал пироман? Сигурна ли си, че така е било?

- Виждаш ли в какво положение съм?

- В какво?

- Ето и ти започваш като другите да не ми вярваш. А аз съм сигурна съм, че имаше нещо такова, защото вътре всичко пламна. Но понеже времето между двете събития както ти ги нарече пожар в пожара бе много кратко. Точно и за това си мисля, че този който направи това е точно същия човек. 

- Оп, оп! Тук нещо не ми е точно много логично…

- Кое по точно?!

- Казал ти е как да можеш се спасиш, а после те е затворил… Това да не е някакво платено тестово реалити за оцеляване – тип скрита камера? 

- Може да се нарече режисирано реалити и със сигурност е платено, но не и за директна медийна консумация. Може би всичко бе сторено, за да изглеждам сега така както изглеждам – посочи тя към лицето си.

- Звучи ми малко невероятно но….  

- Като чуеш как се развиха нещата, ще ти те се струва дори още по-невероятно. 

- Добре разказвай.

- Вътре взе да става много горещо. Пуснах чешмите и започнах да пръскам от чешмите по посока на пламъка лумнал от течността. Но колкото повече го поливах толкова повече се разгаряше. Да но и чешмите са на фотоклетка и не течаха постоянно. За това си намокрих дрехите. Както ми каза онзи човек. После пак по неговите съвети с тоалетна хартия запуших каналите на мивките, пуснах водата на крановете и се опитах да наводня пода. Стичащата се по теракота вода донякъде отми лумналата запалителната течност в едно с пламъците. Намерих найлонова торбичка в чантата си. Поставих я в капелата. Започнах да я пълня с вода и да поливам входната врата и плоскостите на сепаретата. Така за известно време удържах фронта. Сега не мога да кажа дали е въпрос на преднамерена човешка намеса или просто горещия въздух се събра в по-високото на помещението, но изведнъж пламна окачения таван. Всъщност той ме докара до това положение…

- Окачения таван ли?

- Да. Не знам от какъв материал бе направен, но се разгоря като факла. А димът му бе много задушлив. О температурата конструкцията му взе да се руши и върху ми започнаха да падат горящи отломки. Проблема е че те бяха със съдържание на някакъв полиетилен. И където падне върху кожата ти залепва и гори на място. Можеш да го отлепиш ако там си съдереш кожата. Отлепих едно две но болката бе неописуема. След това съм загубила съзнание и съм паднала на мокрия под. Пожарникарите казват, че това донякъде ме е спасило, защото в това ми състояние на несвят ми бил необходим по малко кислород. Но явно е имало и други парчета от тавана които са паднали по лицето ми и за това съм такава красавица сега. Естетичните хирурзи понаправиха това онова но казаха, че раните са прекалено дълбоки. А най-интересното е че точно този мъж, който ме въведе в тоалетните той е довел пожарникарите. Казах това на следователите, но те ми отвърнаха, че се заблуждавам. Всички останали потърпевши и свидетели твърдят, как той е пристигнал вече когато пожара се бил разгорял. Отгоре на всичко е спасил трима човека пред очите на събралата се тълпа. Но аз съм абсолютно сигурна, че точно той ме завря в тоалетната. Дори някак си имам вътрешното усещане, че дори и той стои зад целия пожар. Ако не пряко физически то като организация. А това че той ливна запалителната течност под вратата съм напълно убедена.

- И защо всичкото това, ако няма да те убиват?

- Явно идеята е била или да ме сплашат или да съм жива, но да страдам. Защото си мисля че ако толкова държат да ме убият, биха могли да го направят. И това сякаш е част от мъчението да знаеш, че си ходещ мъртвец и да си в неизвестност кога ще ти бъде изпълнена присъдата. Мисля и сега никой не обръща внимание, че и той както и твоя нападател също е от Босна.

- Е как така няма да обръщат внимание? Ти не им ли го каза?

- Казах им го.

- А те?! 

- Първо нали трябва да сме дискретни, че аз съм била в кабриото. И второ това е било инцидент или катастрофа или каквото и да е, но е между вас двамата. И най-много ако имало злонамереност то тя би могла да бъде срещу майката на момченцето от велоалеята. Ние от кабриото по никакъв начин не можем да бъдем вписани като участници в картината. Вашето е пътен инцидент породен от агресивност под давление на нарковещества. При което ние сме само свидетели. По-скоро само двете мацки. А моето с пожара било съвсем друг случай. Всичко им изглежда толкова далечно като събития, че спецовете дори в ДАНС не искат на този момент да обединят разследването. Само детективската фирма към която съм се обърнала е на мнение, че събитията са свързани.

- Добре нека е така както казваш ти! Но все пак защо е всичко това?

- Заради един проект на баща ми. Но тук мога само това да ти кажа. И да те помоля за това да не ме разпитваш. Защото колкото по малко знаеш в тази насока толкова шансовете ти да оцелееш са по-големи. 

- Много обнадеждаващо! И в края на краищата ония с джипа, какво искаш да направи?

- Най-вероятно или да ме рани или да убие някое от двете момичета. Нали споменах - убиват хората, с които се сближавам. 

- Да, да – каза го това. И защо?

- Така искат да всеят страх и да ме поставят в пълна изолация. И определено започват да го постигат. В средите на моите познати вече тайничко помежду си са ме кръстили Ходещата смърт. И определено започнаха отявлено да странят от мен. А от това аз страдам, а на баща ми му се къса сърцето.

- А какво искат от него?

- Да им предаде едни свои изследвания.

- Предполагам без да му платят? 

- Не e въпрос на пари!

- Ами?

- Той много държи освен пари, неговото откритие да е едновременно и равно притежание на двете от най-велики сили. Предложението му е по една трета за всеки. 

- За кой всеки?

- За едната сила за нейната противосила и една трета за него. И не отстъпва от позицията си около това, че е необходим баланс, на който той като притежател на Know How да бъде гарант за това. 

- Яснооо! Значи сега и аз съм мишена защото съм в интимен контакт с теб!

- За това, че сме интимни едва ли се знае със сигурност . Защото трябват неопровержими доказателства. А така като се местим и те не знаят къде ще сме в следващите три дни нямат възможност да ни открият и да се подготвят. Но до някъде ти сам се постави в това положение?

- Сам ли? Защо сам?

- Защото спря силовака. 

- Но то си беше чиста случайност. И то не точно аз! Самото колело се заглави между калника и гумата, а разкривената рамата му разпра и гумата. За това и джипа спря. 

- До колкото съм информирана те не мислят така. 

- А как?

- Те са на мнение, че ти си елитен бодигард под дълбоко прикритие. Всички са впечатлени, как самопожертвователно но изключително находчиво с някакво си пикливо колело си се хвърлил под джипа. Казват, че твоят случай е за учебниците. Били сте нещо като Давид и Голиат! С колело тежащо пет килограма да противодействащ на вседеход с маса тон и нещо…

- Я бе. Че какво пък толкова!?

- Ами спецовете твърдят, че да спреш джип по този начин било уникално авангардна техника в охраната на жив субект. И понеже предполагат, че имаш специални умения, първо трябва да ликвидират теб. А после да правят с мен какво ще правят.

- Добре, но нали ти и твоите хора знаете, че аз съм обикновен човек. 

- Така е! Ние знаем, но не и те! Но ми се струва, как само аз си мисля че си обикновен. Защото се оказва, че за най-дълбокото законсперираните агенти знаел само по един пряк началник и никой друг. Така че дори хората от службите не са уверени, че си чак толкова обикновен… А това което от информатор стана ясно е че ония много се страхуват от теб…  

- От мен ли? – почти възкликвам аз – Оп, оп, оп!

- Да и още стана ясно, че искат, когато ни открият да са добре подготвени…

- За какво? – прекъсвам я аз.

- За да могат да преодолеят твоята изобретателна съпротива.

- Моята ли!? Лелеее… Ама то по този начин аз май ме превръщам в много по-приоритетна мишена от колкото си самата ти!

- Бинго! Това се опитвах да ти намекна. Че ако сега веднага се покажеш на светло няма, как да се знае какво ще се случи с теб. 

- А мамааа… Казваш някакво страховито страшилища съм аз за тях – а?

- Може да се каже… - усмихва ми се топло тя и продължава – Виц има даже вече за теб. 

- Оп, оп - чак виц?! Аз да не съм Цацаров или Доган! 

- Не си ама има го вече…

- Я да чуя!

- Американецът и българинът се напили и започнали да се хвалят кои бойци са по героични. И американеца казал че те имат един Чък Норис, който с пръдня свалял стратегически бомбардировач. А българина отговорил: Ние пък си имаме един Колоездач, който като си свали веригата на колелото от нея може да си направи прашка. А после с това велоустройство да свали дори балестична ракета.  

- Ехааа… Нещо като Капитан Америка с онзи полифункционалния щит…   

- Абсолютно! Но пък страхувайки се по този начин от теб за да ме похитят или да организират покушение ще им трябва доста по-сериозна подготовка. 

- Подготовка ли?

- Да! Повече хора. Повече организация. Което се надяваме като реални действия да бъде своевременно забелязано, с цел нашите хора да могат да противодействат ефективно на заплахата. Но аз до някъде се самоуспокоявам с това което са ми казвали… 

- Което е?

- Че за да бъде хирургия и всичко да им е чисто - това като подготовка не би могло да стане за ден два. Необходимо е поне пет дена, за да се изпипат нещата.

- За това ли се местим на три четири дена из цяла България? А на десетина петнадесет сменяме колата - заради някакви си хирургии?! И как и защо не могат да се домогнат до евентуалните изпълнители?

- Защото може би най важния от тях поне според мен е награден с орден за храброст, че е спасил трима човека, плюс един много важен човек - самата жертва в мое лице. 

- За ония човек – твоя спаситело-душманин ли намекваш?!

- Абсолютно! Но помисли! Брилянтно алиби има той – нали?! Поне тридесетина свидетели говорят в негова полза. А петима конкретно са му благодарни до гроб, че ги е спасил от пожара. Двама от тях е изнесъл на ръце защото са били в безсъзнание. И мисля само аз съм уверена, че не го е направил от добро сърце, а просто да ситуацията да му е под контрол като същевременно си осигурява желязно алиби. Което поне за мен си е една гадна форма на ултра цинична перверзия. Да спасяваш хора от пожара, който самия ти прецизно си подготвил.

- Ама това твое мнение ли е или и други мислят така?

- По-скоро само мое. Не ми повярваха дори за това, че той може би умишлено си остави пардесюто в тоалетната. А миг преди да ме залости вътре ми обясни, как да го използвам за да оживея, запушвайки отвора между вратата и пода. И как ако стане напечено и гъстия дим се събере долу да се кача на някое клекало и да дишам на вентилационното прозорче. Ама иди го докажи, че е така, ако си нямаш работа. Всички ме убеждават, че говоря така заради шока от тогава. И заради вътрешния си гняв за обезобразеното си лице. Търсела съм била изкупителна жертва. А никой не знае колко болезнено може да бъде чувството за несправедливост. Със собствените си очи виждаш, този който е направил така, че да бъдеш обезобразен… И същия този да ти идва с щастлива усмивка на свиждане. И мълчаливо да ти се подиграва насреща, явявайки се пред обществеността като твой спасител. А като ти се хили по този ехиден начин ти си знаеш какво всъщност иска да ти каже: „Виждаш нали!? Аз съм толкова добър в това което правя, че винаги мога да убия всеки - включая и теб. При това по начин който е безнаказан. А защо не и глупаците около теб да не ме и наградят – а?!” От медиите не можеха да си обяснят що за глезена неблагодарница съм…

- А защо пък точно неблагодарница?

- Понеже им отказвах както да участвам в предавания с него, както и да коментирам случката в студиото дори да съм сама. Ама ха кажи?! Как да им обясня, че съм една нещастница в много странно състояние. Или че без върху мен да има упражнено пряко сексуално насилие се чувствам с поругано от нараняванията си тяло и изнасилена от всичката тази несправедливост душа. 

- Дааа това е гадно – наистина.

- Гадно е и именно поради това не мога да си намеря място, как всички са слепи за истината. Но признавам от Тяхна страна – на изпълнителите на този пъклен проект навсякъде се пипа много професионално.

- В смисъл?

- Ами имаше един експерт химик, който беше открил в една от незасегнатите от пожара част от мъжката тоалетна, наличие на някакъв фенол ли беше бензол ли беше… Вече не помня. Следи от същото вещество откри и в някакво оцеляло вентилационно разклонение. Това вещество или съединение било много лесно запалимо. Известно е като съставка от гръцкия огън. И водата вместо да го гаси го разгорявала. Всъщност точно това се случи пред очите ми. Но в тоалетната нали няма прахообразни пожарогасители и аз се опитвах да гася с вода. Да ама не. Почти нищо не изгасих. Та този човек бе вещо лице в процеса образуван между пожарната и застрахователите, които искаха да докажат, че пожарът е по вина и поради немарливост на наемателите. 

- И какво от това…? Щом има събитие разрушаващо застрахована собственост се дължи обезщетение.

- Да! Но явно имат някаква клауза за пожароопасна добросъвестност. А ако докажат че наемателите не са я спазили застрахователя ще плати по-малко. Интересното е и друго, че същото вещо лице бе призован по делото и от прокуратурата повдигнато срещу евентуален неизвестен извършител. Най-неочаквано съдиите нещо не му харесаха експертизата и изискаха тройна такава. И познай?

- Какво да позная?

- Прокурорът много се ядоса и каза, че ще поиска петорна. От пожарната също твърдяха, че има умишлен палеж, а не че техния инспектор извършват перманентния мониторинг на заведението не си е свършил работата. Но между двете съдебни заседания човекът-вещо лице почина. Познай как? 

- Оп, оп! Тук май стана интереснооо. Чакай да позная! Може би се е напил от мъка, че съдът не е удовлетворен от експертизата му. Напил се е от мъка и най-случайно разхождайки се из автопарка на една строителна фирма е паднал в бетоновоз. Заспал там. А  на другата сутрин когато напълнили камиона с бетон бедния експертен страдалец се удавил малко преди машината да потегли за обекта? Така ли?

- Нещо подобно. Когато правил анализи и химически проби за някакво дело не си измил ръцете и погълнал цианит. 

- Нещастен случай - а?

- Да бе човек с тридесет годишен стаж в химията няма да си измие ръцете когато работи с реактиви, съдържащи цианит. Тралала и глупости на търкала. За мен те просто го убиха. За да изглежда пожара като инцидент от късо съединение. На следователите не им се работи надълбоко. Или някой им плаща да не се преуморяват много с работа. Това е изгодно за застрахователите защото ако е немарливост, а не преднамерен и плануван палеж те ще платят по-малка сума. И така всички са доволни. Изключая потърпевшите хора клиенти на заведението и наемателите на помещението. 

- Да но това може да си е естествен институционален дефект в процеса. И какво пречи да си се случва без някой да прави каквото и да е било.

- Може и така да е. Но може да има подавки на точните хора в точния момент, за да може всичко да зацикли. Което вече е гадно.           

- Вярно че много гадна работа е да виждаш някаква истина и заради нея да те мислят за луд. Ахааа… Сега се сещам. Може би за това от преходи оверлог минахме на Брауново движение – нали?

- Абсолютно! Получиха се някакви индикации, че ония, които и да са те са разгадали оверлога. А така с Брауновия принцип разстояния понякога са много по-големи. Крайните точки много трудно предсказуеми. И твърде отдалечени една от друга за да се подготвят нещата. Дори и да изтече вътрешна информация пак няма да им е лесно.   

- Казваш за това сме на умнофонната система и не се знае къде ще сме вдругиден. 

- Точно казано.

- Съгласен! Трудно се проследява такъв тип придвижване. Пък и много скъпа занимавка А те имат ли проблем да финансират една такава сериозна подготовка.

- С парите нямат проблем, но имат проблем с времето.

- С времето ли?

- Да! Ако великите сили се договорят тези понеже са някакъв международен сговор от нахъсани милиардери, но въпреки това остават на сухо. За това искат както се изразява един от охраната всичко да бъде хирургия. Според анализа ония с Нисана е искал да се мушне по велоалеята и от там най-вероятно да стреля.

- Да стреля ли?

- Да на седалката до него е имало пистолет със заглушител.

- Нямаше такова нещо в новините. Навсякъде пишеше, че шофьорът побойник на джипа е бил със съдържание на наркотик в кръвта и поради това е бил дезориентиран, за това е навлязъл във велоалеята.

- Еее… Няма как да е по друг начин. Нали се сещаш, че ако обществения интерес бива заострен в посока покушение - ония ще пришпорят хирурзите…

- Няколко пъти споменаваш това за хирургията и за тези хирурзи! Какво значи това на по-популярен език?

- Убийство или инцидент което, да изглежда като нещастен случай. Или ако не се получи то поне да няма някаква възможност да бъде свързано с по-горните нива на поръчителите на деянието. Както ти казах моята случка в дискотеката е класически пример за хирургия.

- Ама ти много си се изучила.

- Може да се каже. За три години треперене след като ме обезобразиха и убиха двама мои познати за да оцелея или да предпазя хора на които държа се наложи да науча това. 

- А защо казваш, че и времето им е някакъв критерий?

- Защото преговорите с други инвеститор са в много напреднала фаза. И ако там има успех  всичко за въпросните поръчители на тормоза спрямо мен и баща ми пропада.

- Значи може би не са искали да те убият, а да те отвлекат?

- Това никой не го знае!

- Ама чакай тук нещо не ми е ясно…

- Кое по-точно?

- За каква потайност говорим, когато ние непрекъснато се регистрираме с твоята лична карта? 

- Защо? Ти държиш да е с твоята ли? 

- А каква е разликата по чия лична карта ще открият някой от нас двамата след като знаят, че най-вероятно сме заедно.  

- Разликата е че моята лична карта е малко по-особена…

- И какво толкова и е особеното?

- Ами само снимката е една и съща. Пластините, имената и ЕГН-тата са малко повече от доста на брой. 

- Оп, оп - как, как?

- Ето така – отговаря ми Живка бърка в чантата си и вади поне дузина лични карти – Но умната!

- Я дай да погледна – прекъсвам я аз защото това беше едно от първите веществени доказателства за нейните твърдения.  

- Може – дърпа си превантивно ръцете настрани тя – Нооо… После искам да си гроб.

- Разбира се! Ако искам да не съм в гроб ще ми се наложи самия аз да съм гроб – вземам пластините, има по няколко с еднакви ЕГН, но всичките до една са с различни имена – И последно кое име е твое.

- Ето това е едно от нещата, които не мога да ти кажа точно сега… Защото до последно се съмняваме във всичко и във всички. 

- Искаш да кажеш, че и това Севдалина не е реално? 

- Севда е името, което най-често използвам от както ми направиха това – сочи тя към физиономията си и клати глава - То всъщност лицето е и моя най-голям издайник… Това единственото, по което най-често ме откриват. Грозотата му е покъртителна. Запомня се. И ако успеят да напипат района, в който съм била после им е по-лесно. Само питат за жена страшна като Смъртта и готово.  

- Но те ти знаят истинското име – нали?! 

- Естествено че го знаят. Даже и някой от фалшивите знаят. А разберем ли, че са се докопали до някое - изхвърляме личните карти за да не се издъня някъде.

- Добре, а сега защо след като ония се обеси ти позволиха да говориш с мен по тези въпроси. 

- Защото чрез баща ми знаят, че много яко съм хлътнала по теб. И се притесняват да не се издъня. Понеже всичко е към края си… Или поне не мен така ми се иска. Но още поне две три седмици трябва да сме в тази динамична нелегалност.

- Кое е към края си?

- Ами криеницата. И моя голям проблем. Но за съжаление и нашата връзка също!

- Какво!? Другото добре, но защо и това между нас да е към края си? 

- Защо нали ти казах. Не знам за теб, но аз потънах много на дълбоко. А вече май големите са се договорили по между си и с татко. Най-късно по следващата седмица подписват тристранния договор. Мен обаче за всеки случай много държат да ме отдалечат от теб. Искат още онези да си мислят, че си ми само бодигард, а не интимен приятел. 

- Това пък защо?

- За да не им хрумва да ме изнудват и чрез теб…

- Ахаа…! И какво следва?

- След като сметнат, че имам безопасен коридор ме изпращат нанякъде за четири години! 

- Четири години ли?

- Да! Ще уча за две магистратури по моите културни неща. Ще бъда под чужда самоличност. И едната страна участник в проекта е предложила да плати естетичната ми корекция на лицето. 

- Че то и сега мисля не си си със своята самоличност. А къде ще бъде това с магистратурите?

- Разбираш, че няма как да ти кажа. Но мога да подскажа - много на далече. Едното ще се случва на едно място другото на друго. По добре е да не знаеш.

- Значи след две три седмица – край с нас.

- Ако изпълняваме стриктно инструкциите на спецовете нашата физическа връзка се налага да бъде поне замразена. В смисъл само карай за сега на това да сме заедно. За другото какво ще оставиш в сърцето си ти си решаваш. Но наистина за сега се налага да е така. 

- Ясноо! Мисля всичко в мен много яко се бунтува срещу ситуацията, но предпочитам ти да си жива и здрава от колкото да се опитаме да поддържаме контакт и ти да пострадаш. Мисля че много трудно ще го преживея…

- И аз така. За това инструкциите са аз да изчезна от страната, а когато ти се появиш на „светло” всички се надяват ония да си направят някой друг по-така неубийствен извод. 

- Какво значи неубийствен?

- Ами да престанат да искат да тормозят и убиват приятелите ми. Примерно бих се радвала, ако стигнат до рационалния извод, че ти наистина беше случаен минувач. А дори и да си въобразят, че си човек на службите под прикритие, то поне да не се домогнат до информацията, че между нас е имало нещо толкова силно.

- Защо говориш в минало време?

- Да се надявам, че благодарение на това че то ще започнат да правят по точни анализи за нас двамата с теб това сегашното време наистина ще се превърне в наше дълбоко минало. Точно и поради тази причина минимум десет месеца до година няма да поддържаме никакъв контакт. Ама абсолютно никакъв. Пък за после като мине този карантинен период, ако във всеки от нас е останало нещо към другия… И най-вече, ако облаците около нас са се разотишли каквото сабя или умнофон покаже.  

- И какво може да покаже сабята и какво умнофонът?

- Ами ако както казах не си изстинал към мен и не възразяваш, може да се опитам да се опитам да те изтегля при мен. Някъде там където си карам магистратурата. Но това е само ако и ти го искаш. 

- Ахаа! Но това е само ако аз не съм изстинал към теб… Ама за себе си и за изстиване към мен нищо не каза като възможен вариант… - започнах да философствам аз, но тя ми запушва устата с целувка и после се отлепва от устните ми опира носа си в моя и започва да  ми шепти: 

- Ей! Колоездачо! Голям си наивитет. Което пък от друга страна навярно потвърждава собствените ти съмнения, че може би си хлътнал по мен. 

- Ами така си е… Азззз… То… Наистина би могло да се каже, че може би - опитвам се отново да се включа, но тя извива лице и така, както сме с опрени носове протяга език и пак ми запушва устата с мокра целувка и после пак ми шепне:

- Ти наясно ли си, че до този момент съм нямала такава връзка като тази с теб?

- Нямала ли си? Че какво толкова пък ни е на връзката? Единственото по така е че си играем на стражари и апаши със Смъртта! Или може би ме ласкаеш?

- Не Колоездачо. Само помисли! Почти всички мои връзки до сега са били, или заради парите, или положението на баща ми. 

- Само за това ли…? Еее това наистина е гадно…? Парично алчни са били влюбванията в теб… Ама той бащата винаги ли е бил толкова богат?

- Не! Даже доста посредствени си бяхме преди да продаде първото си изобретение…

- Ааа и казваш тогава никой не те забелязваше? Така ли?

- Напротив ухажваха ме защото бях хубавичка. Или с две думи ми е обръщано внимание все за неща външни и не пряко свързани с мен като душевна същност. А в тази лятна връзка с теб всичко си беше наистина много истински истинско. 

- Че кое пък толкова му чак истинско на куб?

- Ти не ме познаваше. Аз не те познавах. А имам визия, която би отблъснала много хора, особено държащи на външния вид. Поне що касае тези, с които би трябвало да контактуват в по-близък план. А ти това го преодоля. И беше достатъчно откровен с мен, за да спечелиш сърцето ми. 

- Откровен ли? 

- По-точно бих могла да кажа на моменти даже болезнено прям. И ето - признавам си! Толкова силни чувства съм изпитвала само към второто момче, в което се бях влюбила в ученическите си години. Но там не беше точно както бе при теб. Там се случи по-много по-различен начин.

- Защо? Как е при мен?

- Ами ти направо с един поглед и ми отряза главата като с гилотина… А любовта само това и чакаше. Грабна я и я отнесе нейде си из розовите облаци на седмото небе.

- Оп,оп - смея се аз – Я пак! Значи клъц главицата като там на кралицата с пастите ли - Мария Антоанета ли?

- Смееш се ти, но наистина си беше така..

- Как беше - я разкажи! Това е интересно!

- Нали караше успоредно до нас по алеята… 

- Да! 

- Спирахме точно пет пъти един до друг.

- Може! Бяха няколко – но не съм ги броил!

- Ти не! Но аз още след първия започнах да ги броя. Даже помолих момичетата на шега да спират защото те изкоментирахме, че си готино парче със стегнат задник… 

- Задник ли? Хе хе хе! От задника ми ли започна всичко…

- Ами май да! И точно и за това и на мен ми е смешно, как сама си вземах беля на главата с тази си идея…

- В смисъл? 

- Ами след като първия път спря до нас и ни загледа, решихме да ти скроим номер. 

- Виж ти! Щото преди известно време май друго каза за първия момент на влюбването ти…

- Еее че то кой човек казва точната истина, когато е в такова напудрено състояние с толкова много бръмбари в главата си…

- Вярно, че е така! Та какво ми готвехте тринките?

- Решихме едновременно да те сваляме с поглед. 

- С поглед? И трите? Леле!

- Да!

- Бреййй… Че на толкова лека партия ли съм ви изглеждал… Бреййй… Явно наистина добре, че поне ми е било стегнато дупето…

- Еее те са мацки със самочувствие. Карат кабрио ти колело… Имаха се за доста над теб като класа… За това и се приготвихме да ти сготвим номер по женски…

- Охоо мацки с гадно чувство за хумор. Иии.. Какъв беше цялостният идеен замисъл?

- Те да те предизвикат с поведението си, давайки ти секс аванси. Ти да ни обърнеш по-така мъжко внимание, а когато приемеш предизвикателството, аз да си сваля фишуто и да ти кажа: „Бау! Бау!”. Дори започнахме да залагаме дали ще се задържиш на колелото като ми видиш лицето или ще политнеш нанякъде.

- Ехаа! Чак да политна. А може би сте очаквали и едва ли не да падна?!

- Да, да! Дори направихме бързи залози. Аз казах, че направо ще загубиш равновесие. Тази която кара твърдеше, че ще заковеш спирачките, оставайки на място в невъзможност да продължиш от шока. А другата дружка беше по-така скептична. Тя каза, че най-многото, което може да се случи е да спреш да ни зяпаш.

- И какво? Коя спечели!

- Ами нищо. Както знаеш нямаше печеливши. Впрочем не че нищо - ами точно обратното. Май аз съм най-печелившата от трите…

- Еййй това последното беше много мило и ми хареса… А я кажи за тогава… 

- След когато на третия път спряхме и аз бях на ред да те погледна в очите ти така по мъжки ми отвърна… При това с един такъв твърд поглед чеее…

- Чеее…

- Че сърцето ми направо изтръпна. 

- Изтръпна?

- Да!

- Сърцето? Хайде бе! Че то да не е крак?

- Ами знам, че в него има мускули по издръжливи от тези в краката ни. Обаче ти с този твой поглед сякаш направо грабна отмалялото ми от този моментен трепет сърце иии…

- Какво и!? Да не да си мислиш че го сготвих с лук и гъби…

- След време в къщи може и това да си направил… Но в ония момент най-невъзмутимо си продължи по велоалеята. А ние за най-голям мой ужас останахме на място - по пешеходната алея пред нас пъплеше някаква старица с бастун. Тогава там на седалката направо притръпнах затисната от мисълта, че ти ще ми отнесеш така важния орган в незнайна посока. И сякаш не ми бе толкова за самото сърце колкото за това че вече никога няма да те видя… 

- Чакай, чакай Живенце… Какви ми ги говориш ти? Че то ние дори не сме си намигнали… Как тогава ще съм ти откраднал сърчицето….  

- Е! Колоездачо ти сега какво? – прекъсва ме моята спътничка - За несподелена любов, от пръв поглед не си ли чувал? 

- Абе чувал съм… Съм и чел даже някъде по захаросаните романи… Амааа… Май не помня да съм имал такава. И за мен това са някакви такива сладникаво романизирани ситуации…

- И аз не бях имала. И аз не вярвах, че изобщо е възможно да съществува нещо такова като светкавично несподелено пропадане в любовните глъбини… Но като ти се случи и започваш да мислиш по друго му. А там на улицата в мен започна една вътрешна борба със самата мене си… Иии…

- Иии…?  

- Ами то аз не се предавам толкова лесно аз обачеее… - поглежда тя пак на другата страна.

- Обачеее…?

- За това почти на мига реших да проверя дали това наистина ми се случва илиии…

- Илиии…?

- Е!

- Какво да не би да е било някаква фалшива мозъчна новина ли?

- Нещо такова – да! И даже си помислих. Чеее…

- Чеее..

- Че просто така ми се струва. Но пък другите в колата нали те бяха определили като страхотно парче… И аз може би да съм проревнувала, нещо! И може биии…

- Може биии…

- Е стига ме апострофира по папагалски дее… 

- Добре няма вече и?

- И възприемайки те като лично мой си обект за съзерцание… Амии…

- Оп, оп… Чакай за секунда с това амиии - пак я прекъсвам аз – Аз си мисля, че за да ревнуваш някой трябва първо да си го обикнал?

- Не е задължително. Може да ревнуваш и по още две причини. Едната ако изпитваш сексуално влечение към някого, а другата както казах, ако си захранил собственическо отношение към него…

- И при теб кое от двете беше…?

- Точно тази мъка ми бе заседнала в гърлото я! 

- Коя?

- Че не знаех отговора на тази твоя питанка която в интерес на истината тогава и аз си зададох… Щото то нали вторите две все пак бяха някак си поправими…

- Оп, Оп! И как по-точно ги ремонтираш за да са поправими?

- Собственическото отношение се преодолява… Ако е сексуално ще си потърсиш друг дето се казва за единия секс. Ако трябва и ще си платиш… Но поне аз не знам начин по който да си платиш за човек, в който да си влюбен от пръв поглед… Мисля това е едно от най-неконтролируемите и непредсказуемите човешки състояния.

- И какво?

- За това и помолих момичетата след третото ни спиране само аз да те погледна още веднъж - без те да ми се пречкат.

- И?

- Ами на четвъртия път когато спряхме и те погледнах – ами да! Трепета или по скоро мощния трус по теб все още си го имаше. А другото, много интересно бе че бях сигурна как сърцето ми е просмукано в твоя поглед, но аз все още си имах пулс. И при това какъв. 

- Чудата работа казваш… Сърце си сигурна че нямаше, но пък имаш пулс.

- Да! И той доколкото помня беше някъде къде сто и петнадесет удара в минута. Пък аз си се инатях и все още си се колебаех: „Какво ли е това което ми става?”. 

- Оп, оп! Как пък определи точно колко ти е бил пулса?

- Ей Колоездачо! Как от къде?! Връщахме се от залата. Бях си все още с фитнес гривната на ръка. А на нея пишеше пулс сто и петандесет. 

- Ахаа – ясно! И какво нататък?! 

- Нататък стана това, че на петото спиране вече бях абсолютно сигурна… 

- В какво?

- Че ти си този мой първи случай в живота ми на тази толкова уникално необичайна любов от първи поглед. Към ония момент разбира се дори и несподелена. И за това помолих тази която шофира малко да изостанем, за да помисля как да постъпя. Ако съм честна в този момент бръмбарите в главата ми си спретнаха такава фиеста, че изобщо всички превантивни инструкции, около моята сигурност отлетяха на някъде. И когато на следващото кръстовище видях какво се случва с теб изкрещях на мацката да спре. Изскочих от колата без дори да отварям вратата при това с твърдата идеята и решимост да ти помагам. Но онзи мъж от охраната, който беше през една кола от нашата и който ти ми сочеше на снимката тогава показа изключителен професионализъм. Изведе по най-дискретния начин от конфликтната зона. Както видя почти никой не си спомняше, че в кабриото е имало трети човек. Но не си мисли, че му беше лесно. 

- Защо? 

- Ами от шока бях изпаднала в истерия и съм го одраскала и ухапала докато ме води към колата си. Но което бе и си остава истинската истина е че от този ти един единствен твой поглед ти остави гърдите ми абсолютно празни…

- Празни ли?

- Разбираш ли!? Останах и без дъх и без сърце бе човече…!  Не съм изпитвала такова нещо до сега… Как по иначе да ти го обясня?! – малко нервничко се обърна та към мен.

- Ехааа… И без двете ли? – усмихнах и се аз, погалих я по бузата и лекичко я целунах по устните.

- Знаеш ли имах странното усещане, че по някакъв начин ми беше всмукал дъха и сърцето с погледа си. Все едно със сто хиляди волта те поразяват в гърдите… Особено пък след като ти така мъжката се пребори за да спреш вседехода в твоята велоатака. И едно друго извън това ми любовно излияние трябва да знаеш.

- Какво?

- Беше му спукал далака. 

- Така ли?! Може би е защото го ударих с дръжката от спирачката.

- Нямам представа как и с какво си го ударил. Но спецовете казаха, че от силната болка, която си му причинил колкото и да е як не е бил във възможност да се отдалечи много. Че така Колоездачо! Изобщо не си мисли, че ми е лесно да приема тази раздяла. Без значение дали е временна или за винаги. Но се налага. И то в името на твоята и моята безопасност.  Защото когато научихме, че ти имаш частична амнезия от комоциото, знаеш ли колко много драпах точно ти да си с мен на тази потайна екскурзия. А и тя да е колкото се може по продължителна.

- Иначе…

- Иначе с мен щеше да е някой сухар от частната фирма наета от баща ми.  

- И как по-точно драпа? – смея се аз.

- Ами разказах на татко, как ти си ми първата в живота любов от пръв поглед. И ако е наистина съществува някой имащ много пари… Или имащ прекалено силен мотив…  Иии имащ необходимите техническата възможности да ме убие… То аз пък на пук на всичко искам да си изживея като за последно тази си лятна любов от пръв поглед. Защото нищо чудно това да ми е нещо като последно желание на осъден на смърт. Че така баща ми склони и плати цялата подготовка по маскарада. 

- Маскарада ли? Кой маскарад?

- Че как кой!? То нали срещата ни там на улицата трябваше да изглежда абсолютно спонтанна. И ти ни за миг да не се усъмниш в нищо. Как мислиш, че е много лесно без да ме познаваш и аз теб, да те поканя да си играем заедно на криеница от нещо, което ти нямаш представа, че те застрашава ли?. 

- Може би наистина не е лесно – да! 

- Никак даже! Но аз от една страна хем неистово исках да те предпазя, но знаех че ще е много трудна на практика защото пък от друга нямах и до сега нямам право да ти казвам пълната и цяла истина за себе си.

- Дааа… сложна ситуация – наистина! И какво сега! Искаш да каже, че всичко там при нашата среща на ония ъгъл със счупения сервиз беше нагласено ли?!

- О да! Абсолютно! Постановка си беше - определено. Онези с шперплата помниш ли ги? 

- Мисля да!

- А младежите?

- За младежи не си спомням!

- Имаше двама младежи. Единия от тях те блъсна. После двамата мъже с шперплата застанаха така уж, че единия си връзва обувката. Но всъщност по този начин те ти закриха хоризонта, за да не видиш, как младежите се скриват във входа, който има изход към другата страна на сградата. Това в случай, че се втурнеш да проверяваш входа.

- Ехаа… Каква памет. Аз помня само това, че се опитвах да те успокоявам за сервиза. Ама от къде знаеш какво се е случило зад ъгъла?

- Що за въпрос! Нали няколко поредни дни го репетирахме. Първо в един двор. После три пъти на место под предлог, че се снима филм…

- Ухааа! Толкова много труд. Че и средства. За да ти се угоди да имаш повод, или възможност да си с първата си любов от пръв поглед. Малко тини каприз на Живето на куб ми прилича

- Колоездачооо…

- Добре де! Добре! Нека не е каприз. Нека със смирение го приемем като последно лятно желание на осъдената на смърт млада жена. Много млада при това! 

- Дааа… От чието влюбване произлезе една пламенна лятна любов… 

- Любов с жената смърт. 

- Еее! Това вече не ми прозвуча много кавалерски. 

- Ами щом пък ти звучи некавалерски можем да го перифразираме… Да кажем малко по-така! Примерно пламенна лятна любов със Смъртта

- Ехааа… Така казваш се смъква отговорността от мен като жена – може би!?

- Нещо такова – казвам аз и започвам да се чеша многозначително – Това обаче което казваш коренно променя концепцията на нашето или по-скоро на моето бягане от медиите…

- Така е! Но все някога трябваше да узнаеш истината. И то преди да се разделим…

- Пак подхвана темата за раздялата… Я по-напред кажи какви са плановете за този летен отрязък от оставащото ни време заедно?

- Като първо мисля да пренощуваме в малкото параклисче на Кръстова гора. А ако искаш може на палатка до него. После да минем през Белица. Ще уважим мечките на Бреджит Бардо. После да изкараме по една нощ в Пампорово, Широка лъка или Девин… Защо май ми се е приискало и малко в по луксозна обстановка за някоя вечер да съм… А след това, следвайки приказно красивия каньон на поречието на Въча да се движим към следващата цел. 

- Това не е ли в разрез със Брауново двигателните ни принципи до сега.

- Именно ако са разбрали, че се движим по хаотични отсечки и се опитват да отгатнат кои места ни останаха за посещение малко вероятно е да очакват толкова стройна линия. 

- Доообре. Давай да запалим по свещичка в храма и да отиваме в Кръстова Гора.

Църквицата и отвътре е много уютна. 

Палим си вощениците и всеки се усамотява в мислите си!

После започваме осъществяването начертания от Живка тактически мини линеен план - част от голямата й Браунова стратегия.

Пристигаме в Кръстова Гора. 

Тя никога не беше ходила там. 

Красотата е не по-малко впечатлителна от тази при църквицата преди Борово.

Вярно след последните строежи комерсиалното на съвремието малко прозира през светско духовния замисъл, но явно няма друг начин да се отговори на повишения интерес. 

Там се отдаваме само на вяра в доброто и молитви. 

Но то самата обстановка пък и новото положение в което сме предразполагат към това.   

Спим на пейките в стария параклис. 

Тесни са! Легнали сме така, че сме опрели теме в теме.

Призори ни събужда пеенето на попа. 

Не знам защо, но там има някаква литургия в шест часа сутринта. От плоската дървена прегръдка на пейките – целите сме схванати. Решаваме да се разтъпчем. По развиделяване тук е една голяма  Родопска приказка. Тъмно синкаво небе с преливащо се в него светло розово зарево което е пронизано от острите триъгълни форми на боровете. Усещането за красота пробива дори през слепналите от спане мигли.

Супер зареждащо.

Ноо все пак има нужда да си измиеш очите.

Та държейки се за ръце сме се запътили към близкото аязмо. Пристъпяме мудяново, присурквайки крака в някаква влюбена съненост се търтим към целта. Естествено правим го с идеята след като си измием очите да потърсим и от онези прословутите камъчета с кръстчета. Малко преди да стигнем до чешмата заварваме възрастна жена, която сумтейки недоволно рови с бастуна из листата. Питам я с какво мога да помогна, мислейки си че нещо е загубила, а тя ми отвръща:

- Мунчее… Мунчее… Късмеетяяя… Касметя ми са затри нейде си у годините - мунчеее. Че за туй е ма на дека съм дошла тъдява. Амаа ей къде гу на… Три деня веченка туканка го диря пустию му късмет и все гу нема. Па мноо ми са сака да го замола ‘а са върне поне за малко при меня, ка беше на младини. 

- Ахаааа. И как става това? Я кажи, че да може и ние да се опитаме да си потърсим нашия.

- Ами хората казуват, че ку туканка на това аязмо намериш три камичета… Ма не просто три да са… Ами требе тези твоите три да си ги пипнеш ино подир друго… Иии…. Ку на всеко и’но от них  има кръстче, начииик скоро, скоро и късметя възнак ша ти са яви. И до три желания ша моат да ти са случават по за кратко време. А не като на обикновено, като за цял живот. Че и ей ма на! И азе малко кат’ ония улавите – повервах на таз убаата казванка като на истината. Та сеги ей така по този си начин ми са сака, а си намера три камичета… Ма то пусто да опустее все не ми случава това – спира за секунда с тирада си лелчето, рови с бастуна, навежда се взема камъче, пак рови из листата, пак взема, докато станат три, вдига глава и казва - И гиди точно га ги докарам до две… А то третото е ядец работата. Ей ги сеги с тия па така е – показва нещо на две от камъчетата, отваря пръсти и те пропадат обратно в листата пред нея а тя продължава - Фъргам двете и почвам изотначало. Ама на - вече три деня съм тъдява призори да търса…Иии… Все на ядец ми е раб’тата. А то требва ей така – спира за момент тя и ни показва, вземайки три камъчета, а после пояснява – Мижваш! Хващаш! И на него ако има кръстче... И тъй три пъти поряд да са все с кръстчета… - Ама ей гу на па куцата клечка. Видите ли!? Видите ли?! Двете имат ма иното нема.  

- Ахаа… Ясно! И ако намерим от ряз три поред…? После какво? – питам аз.

- После тези три камичета ги омивате на тази вода… Посленка отваате на кръста на княгиня Евдокия. Тама ги допирате до него. И си намисляте желанията. После отваате на долното аязмо и тама да ги измиете тоже. И после па на кръста идвате и ги допирате и са молите да ви станат нещата. И той късметя де си е за вас … Той ша ви напрай тъй, че желанията ша да са видат… И още казуват ша ва чака и късметя и желанията нейде си наскоро. 

- Много ти благодаря лелче – покланя й се Живето, но от навеждането тмните и очила се изхлузват от носа, тя рефлекторно посяга да ги намести и закача неволно фишуто, а току що изгрялото слънце огрява набръчканото и лице.

- Еее па то за нищо – започва жената, но поглеждайки към Живка се стряска и от устата и излиза едно тройно „Въх! Въх! Въх!”, после обаче се окопитва – и заставайки сериозно добавя -  Ама знаете ли… Нещенко сега ми доде на ум! Ето ви моите двете последни камичета де найдох. Едно за теби – казва тя и ми подава бая едро камъче – Че то виж го к’во бабаджанесто е - мъжко е демек. А за моме ето ти и на тебенка ино. С по-така крехка снага като твоата.     

- Щом си рекла да ни надариш благодарим ти лелче – казвам аз.

- И аз ти благодаря – отвръща и Живето.

- Иии… Извиновам се миче сега за въпросина си, ама това на лицето ти от по рождение ли е… От зла съдбина ли си е… Или от зла ръка изот после е така станало?

- От зла ръка е лелче! Защо? 

- Ааа питам си за ей туйка на. Ама що па то нъл тук и двете язма са лековити… Че за туй си думам, що ли са не опиташ по три пъти на всяко едно от изворчетата да го измиеш това лице… Може па да помогне. И вода си вземете и от двете изворчета. 

- Щом си рекла ще опитам. А къде има друго аязмо?

- Ами ей тама покрай клозетника по нанадолното. Па после в краа на пъта требе на лево да са свърне. И после по питечката все на доле все на доле. И право тама отваате. Ма га стигете кръстопъта ша си питате! То всите думат ка’ си е видно, че тама има пътека. И нема ка’ да са затриете. Язе тама още съм не ‘одила. Че то па нали са трепа за тези три пусти камичета. Ама то на долното язмо и за очите е добра водата па и за пиене ста’ала. Дума’а ми завчера е’ни ‘ора, че некаква царска особа съ и била излекувала от болест от дофторите де е нелечима.

- Добре лелче така ще направим – пак я уверявам аз.

После Живито се навежда и започва да си търси камъчета. Взема едно. Търси, търси, търси… Взема второ. Но дори не свежда очи към тях. Пак търси, търси, търси и след като си избра и третото започва да ги разглежда.  Вдига поглед и клати отрицателно глава. Аз съответно вдигам рамене. Лелката ни вижда, че си кимаме и пита:

- К’во стана? Има ли?

- Ами май няма!

- Айде бе! Такива убаи ‘ора и да нема. Ни мой да го бъде туй!

- Ето гледам, но и аз не виждам – потвърждавам казаното от Живето. 

- Е деее! И на ни ено ли пусто да опустее па нема пукнато кръстче?

- Ами май на ни едно – прави кисела физиономия Жената с лице като на Смъртта. 

- Я и язе да ги зърна – взема ги в ръце лелчето и започва да ги върти почти до очите си, после вдига глава и казва – Е ка’ бре м’иче! Ми чи то и трите си имат кръстчета!

- Ааа имат ли? – пита недоверчиво Живка.

- Ми да! Ей ги и на – сочи с пръст и показва на всяко едно къде е Божия знак – Даже на иното има две кръстчета. Има големжко и ай туканка го на! И ино по-мининко ай го туканка. Еее… браво браво.. Радвам се че сколасахте на таа раб’та с Късметя. И сполай ви млади ‘ора. Тичайте сеги и двамцата горе на кръста за желанията. Па после доле на аязмото. Че Късметя да не ви варне и да не побегне при другиго. Па язе юще малко ша потърса. Белким и на мен ми са явят три броя - като светата тройца да са. 

Отиваме и правим където и каквото ни каза лелката. Спускаме се надолу към аязмото. А то нали още е рано пък и делничен ден… И там се явява горска безлюдна пустош – някаква. Но през дърветата виждам един човек да стои на нещо до самата чешма. И нали сме малко наплашени помолвам Живка да остане по назад на пътеката. Разбираме се да не идва преди да я повикам. А аз да се опитам да разбера този какъв е и какво прави там. В смисъл да не е някаква постановка.  

Приближавам го - на вид обикновен човек.

Седнал на рибарско столче.

Натопил краката в коритото на чешмата.

Гледа в една точка и клати глава.

 Поздравявам. 

Той ми отвръща. 

Започвам лек неформален разговор. Но много бързо стигаме до същината. И той заразказва:

- При мен са пръкнаха е’ни припадъци. Лошава работа. Па докторите ми викат че случайно са били отключили… Па то аз съм си имал един прачичо с такива. За туй и рекоха ‘начи е по наследство. После обаче като започнаха да ме изследват друго си наумиха. И нечена’а да им  викат психосниматично  или идеоатични. 

- Какво ще рече това? 

- Ами че тия пущини стъпват на психиката отгор.

- Чичи да не е психосоматични и идеопатични - а?

- Че то знам ли и аз. Сложни думи беа некакви. Па то онова де скенера му казват – според него всичко си ми е на таман в мозък. Ноо… Те кат си немат обяснение що тъй са метам кат’ риба на сухо гледат май си от уйдурма да го докарат. Па най-интересното и за докторите па и за мен е, че га наоколо са навърта човек, де го гони некое си силно шубе и аз тутакси получавам припадък. Пък иначе искаха да ма водат здрав. 

- До колкото съм чувал има някакви лекарства за епилепсията, ама те са малко афиф работа! – правя се на компетентко аз.

- Тъй! Тъй! – кима с глава човека. 

- Лошава работа казваш.

- Така си е - лошава е! Лекарите и до ден днешен не мо’ат ни да обяснат, как е и защо ми е така. Ни па знаат, ка’ да го лекуват тава! За туй одих на врачка. Че тя ми рече, ка’ т’ва моето е нещо като наказание, но със смекчаващи греховината обстоятелства. Е па я и те и за туй сме си тука сеги. 

- Оп, оп? Как го каза това за смекчаващите нещата обстоятелства?

- Нали ти рекох ка припадам само га къде мен некой го тресе шубето от нещо си? 

- Така – каза! И?

- Ами било наказание това за некакъв си грях голем на некой от прадедовците ми. И сега требва азе да го плащам този му грозен дълг! 

- Как това? Пак не ми е баш ясно..

- Оказва се, че требва ‘а пома’ам на ‘ората като им казвам от къде им идат страховете. Че и отгор  на всичко ка’ мо’ат ‘а си помагат да ги немат.

- Ха така! Не съм чувал за такова нещо… - казвам аз, но започвам подозрително да се оглеждам да не би да е някой постановка, от тези, които искат да ни светят маслото и за да си дам някакъв кураж питам -  А ти откъде ще да го знаеш всичкото това, че да им го кажеш на ония със страховете. Защото то всеки човек си има някакви си страхове.

- Е па то си е ясно ка’ всеки си има свои си шубета. Нооо нявга те улизат най-горе в мислите ни. Или па са толкова силни че ча мислите ни се губат в ей тикива тонинки грамадански талази от страх – прави един голяма кръг с ръце човекът - И тогава аз припадам. А по време га са гърча и подмятам и тогива точно подфащам и да вида кат’ на живо това онова…

- Ахаа…  Разбрах! Казваш ти си нещо като ясновидец но с гърчове…

- Не знам ‘къв съм. Знам, че вида само нещата де са около шубетата на човека де е къде мен. Друго нищо почти не мо’а да ти кажа. 

- А можеш ли да ми опишеш, как по-точно ги виждаш тези неща? Че ми стана много интересно – опитвам се да събера още подробности аз. 

- Начи га некой около мен мно’о го е шубе или разказва за страховете си на мененка изотпърво ми прималява. После ми стаа тъй що все едно пропадам в е’на тръба…

- Тръба ли?

- Да! Ма ина е такава от тъмно стъкло. Тъмно ма и прозрачно. Такова ка са тъмне шишеата на убаата бира. Или Кат оно’а на задните джамове на колите на мутрите.

- А самата тръба тя каква е?

- Тя е така’а дето ги има таки’а в някой детски паркове. И като загубя съзнание сякаш някой ме спуска у неа. А отстрани на тръбата ми се явяват самите страхове на тоз човек де е до мен. 

- А как така се появяват тези страхове? Или искаш да кажеш това са събитията, които са го изплашили ли?

- Най-често да. 

- Ама как ти се появяват? Като мисъл или някой нещо ти казва?

- Как да ти го река я? Все едно вър’иш покрай витрина с телевизори. И на всеки екран в момента тече некакъв си филм. Но то я знаем че т’ва  де се вижда не е филм, а самото шубе на човек. 

- Ама само един телевизор или са няколко?

- Ооо… даже са цели редички. Га гледам у лево там е телвизора със самия страх кат’ случка. Горе над тръбата е екрана де се виде това де го прави този страх. А на десния екран от мен е това или начина, по който моиш го поправи това… Ама така да го сториш, че да не те гони шубелъка. Фатката на пунитката е обаче че требва ‘а гле’аш и да умуваш много бърже. Което никак не е лека раб’та. Но за некой неща се сещам ча’ след неколко деня.

- Ахаа казваш дарба си имаш. Ми то значи на всички близки можеш да помагаш… 

- Тъй Тъй! Ама проблемата е че тези припадъци моат ‘а ми са яват и на улицата от съвсем непознати хора. Нооо явно моата чутора не подбира. Има ли некой де мно’о, ‘а го е страх и язе са гътвам и наче’ам ‘а са подмятам и то на всекъде. Падал съм у магазина, на гарата, у автобуса… Че за туй ми се ще точно те това да престане. 

- А има ли случай да разказваш това което виждаш на хората?

- Е па да! Га ма помолат.

- И ако аз те помоля да кажеш нещо за мои страхове ще го направиш ли?  

- На драго сърце. Ма да си знаеш то тава на ужким не ста’а. Требва да си имаш некаква си твоя си уплаха… Ама да е истинска като сериозна. Че да моим а’ припаднем. Ма ти га ма видиш ка са метаме да са не ошашкаш – ей! Я нема ‘а умрем. Само де ша са поподфъргам нагор-надол.  

- Виждал съм два пъти такива епилептични припадъци. А как мислиш – това лековитото място на теб ще ти помогне ли?

- Надам си се язе на това па и на другото. И то май само тия двете ми остана’а. 

- Що другата освен това мястото коя е като надежда?

- Ами врачката рече: „Или с наказанието си помагаш на деветстотин деветдесет и девет човека да разберат, как да си помогнат срещу страховете в тях си… Или търсиш лечебно място, което да ти помогне” Па га чух бройката и то като направо ми са и стъжни. Ча ми причерне. За това па и я питам онаа гадателката: „Па то има ли место де да ми помогне?” А тя ми дума: „Има! Има! Но трябва да разбереш кое е. Но ако не правиш ни едното ни другото епилепсията сама от самосебеси няма да престане!” И те на за туй и двете неща ги праим сеги. Па ха дано от некое и да стане това, че да се оздравим. 

- Кои две неща правиш?

- Е ка де? Ей на! И на ората са опитвам  ‘а помагам ка’ да са отърват от шубетата… Пък и да търсим това лековитото место де може и то да ми помогне - и не съм спрел! А ти не знаеш ли, преди да додеш тук, че това място е лековито?

- Чувал съм това онова, но мисля че са празни приказки. Разкажи Ако не е проблем – усмихвам му се аз, но не спирам да се оглеждам да не би да е някаква засада.