Гарата все още пустееше. Беше хладно. Старият фенер примигваше от закапалия дъжд, защото влизаха капчици вода и даваше леко на късо. Още тъмнееше. Оставаше половин час до седем. Но влакът беше готов. Да, беше стар, изминал хиляди километри, пресичал безброй граници, но винаги беше готов за нови спомени, мечти и приключения.
Методи се беше облегнал на фенера. От десет години беше началник влак. Скоро му предстоеше и пенсия, но никак не му личеше. Беше жилав шейсет и малко годишен мъж. На всеки пет минути поглеждаше часовника си. В без десет, локомотивът „запали“. Той зае позицията си на перона и очакваше да му дадат сигнал. Влакът беше пълен. Свирката се чу и точно в този момент, той видя едно младо момче да тича към влака. Вдигна ръката си. Изчака го. Влакът потегли...
Измина около час от пътуването. Пътниците вече бяха с проверени билети. Младежът си търсеше все още място, но нямаше свободно такова. Началникът го видя и присви пръстите на ръката си няколко пъти, за да го извика. Момче ...