Гарата все още пустееше. Беше хладно. Старият фенер примигваше от закапалия дъжд, защото влизаха капчици вода и даваше леко на късо. Още тъмнееше. Оставаше половин час до седем. Но влакът беше готов. Да, беше стар, изминал хиляди километри, пресичал безброй граници, но винаги беше готов за нови спомени, мечти и приключения.
Методи се беше облегнал на фенера. От десет години беше началник влак. Скоро му предстоеше и пенсия, но никак не му личеше. Беше жилав шейсет и малко годишен мъж. На всеки пет минути поглеждаше часовника си. В без десет, локомотивът „запали“. Той зае позицията си на перона и очакваше да му дадат сигнал. Влакът беше пълен. Свирката се чу и точно в този момент, той видя едно младо момче да тича към влака. Вдигна ръката си. Изчака го. Влакът потегли...
Измина около час от пътуването. Пътниците вече бяха с проверени билети. Младежът си търсеше все още място, но нямаше свободно такова. Началникът го видя и присви пръстите на ръката си няколко пъти, за да го извика. Момчето отиде при него.
- Младеж, как се казваш?- попита Методи.
- Огнян, господине!- отвърна той.
- Свестен ми се виждаш, та искаш ли да ми правиш компания? Или скоро ще слизаш?
- А не, аз съм до края!
- До края?... Добре, тъй да бъде. Аз съм Методи. Ще ти изкарам една таборетка да седнеш.
- Ами Вие?
- Тридесет и четири години съм по пътищата, от десет началник влак. Коленцата ми са отвикнали да се свиват.
- И на мен няма да ми натежи правостоежът, не се притеснявайте.
- Хайде, Оги, давай без официалности.
- Добре, Методи!
- На къде така? Дълъг път, а пък една торбичка?
- Не ми е нужно много, само да съм здрав. А и колко да е малка- тамбура и малко вода в дърво, малко пари и документи. Отивам в село погранично. Там ще пресека линията на родината и ще си опитам късмета като музикант и дърворезбар.
- Ще бягаш, а? Няма да заработваш хляба в твоята родна страна?
- Не!- заяви категорично- Но името ѝ ще се чуе с моята музика!
- И в село погранично, ще пресечеш границата, а? Звучи иронично.
- Ха, прав си Методи, така излиза. Знаеш ли- когато загубих родителите си, което се случи преди около три години, си обещах, че ще сбъдна мечтите си, въпреки трудностите и изпречилите се препядствия, които ще се опитат да ограничат душата ми?
- И успяваш ли?
- Не знам! Успявам ли? Надявам се, животът един ден да ми отговори положително, с усмивка и утвърдително кимване.
- Ще споделя малко опит с теб- каза Методи- Но за целта ще се поразходим. Съгласен ли си? А и така ще поразнесем малко разширените вени?- и се засмя.
- Разбира се, след теб!- и тръгнаха из между вагоните. Не мина много време и Методи изпуфтя.
- Какво има?- попита Огнян.
- Виж ги тия, глупаци! Запалили стърнището, за да преградят нивата. До огъня има борова гора и няма кой да варди огъня. Как може? Такава хубава природа имаме! Кажи ми, Оги, какво му се вика на това?
- Тесногръдие- граница в човешката душа, която сам зидаш тухла по тухла, докато стигне гърлото ти и започне да те души. И тогава избираш да си безочлив, защото така е по-леко, по-лесно се диша.
- Абе ти умник се извъди, харесваш ми. Има ли някоя девойка около теб?
- Още не!
- Е, как така? Млад си, па̀ и си убав...
- Патил съм си- въздъхна Оги.
- Оу, значи онази... специалната, ще ѝ трябва чук и длето, за да разбие остатъка от степаната кал, която държи в плен сърцето ти.
- Чак пък толко...
- Шшш, ела!- прекъсна го Методи- Ето нашата първа спирка- купе пет, място петдесет и пет. Погледни!
- Да, там стои една старица.
- Влез при нея и си поговорете. Аз ще се върна след малко...
- Но...аз... тя?- заекна момчето.
- Какво? Нали беше готов на всичко?
Огнян го изгледа учудено, но все пак плахо и бавно отвори вратата на купето. Прокашля се, жената извърна глава към него. Великолепната бяла права като водопад от сняг коса се разстилаше до под кръста ѝ. Очите се бяха поскрили там, зад бръчките, но силата с която говореха, беше категорична- мощен трепетен плам и отблясък, на туптящото сърце красивият израз в гърдите на трясък. Тя леко се усмихна и кимна.
- Добър ден, момче!
- Добър да е, бабо.
- От дека си?... Уфф, тъй де, от къде?- той леко се засмя.
- От декато и ти явно.
- Я бе, мо̀мче, от околията? Те сега си ме зарадва̀! Що правиш тука? На дека си тръгнал.
- Късмето ке си дирим, бабо. Огнян ми викат.
- Язе Пирина се зова.
- Е, па убаво име, на убава жѐна.
- Ти да не би да си перописец бре- на благи слова?
- Не съм, бабо, музикант съм и връз дръво рисувам.
- Ааа, ама и душата ти убава е, така да знаеш. Като на моя дедо.
- При него ли ойдуваш?
- Не, юнако, не съм го видувала от половина век и седем лета, а язе съм със триесе отгоре на тия. А колко имам до дека лимитът ми свърши, оногова отгоре ки каже. Аз писмо му донаждам. Влака ки съпре след около половина час. И там на пейката ки го оставя, декато последно го видувах. Всеки месец по едно оставям, белким нявга отговори. Ама язе па и се не отказувам. До дето дишам, ки му пиша. Тая моята луда гла̀ва и отка̀чено обичащо съ̀рце, все се надяват. Запас ми го взеха, хвана гората и очите му изгубих от тогаз. Дъщеря има, син също, ама ро̀ден не го виде. А унуците... па за тях не ща и да думам. Както ще да е- такава любов да те споходи мо̀мче, такава ти желая- трудна е, ама предели нема. И най-високиот планински великан, ще клекне пред нея, стига да си вярвате-ти на нея и тя на тебе. Заедно не сме отдавна, ама ако не на тоя свет, на другия ки се съберем па. Тъй че това тука сине- сложи ръка на сърцето му- ай, че огин е твойто, силно е... Тъй де- вериги можеш да му туриш само ти, а оногова, който може да ги отключи, па си ти. Само тая дето ги пръсне, га те погледне из вътре, ки биде със сила на твоята равна. Дивей кога умът ти слага пранги, а̀ко че съ̀рцето ки се дѐре, ако мозъко прав е бил за лъжата на отсрещния.
- Искам да изсвиря нещо, само за тебе, позволи ми, ти вдъхнови ме!
- Поруменях, бре мо̀мче, развълнува ме. Дай да се изправя, по-убаво да ме виждаш!
- Недей, аз ще коленича. Убава си и прозореца по-светъл правиш с черните си о̀чи- всяка струна ми се предава на мене в ръцете, а за теб Пирина, металните струни на тамбура ще погаля- и засвири. Тя се развълнува, явно много, защото потрепери. Ръцете ѝ се намокриха от потеклите сълзи- в този момент вратата се отвори.
- Представих си я, сине, видях през тебе планината. Пресечи я, отвъд те чака тебе момата, да знаеш...
- Пирина, здравей!- вмъкна се началникът.
- Здрасти бе, Методи. Неска не си ме видувал, не си минава̀л- изви глава и изтри набързо лицето си.
- За това него ти пратих и виждам спогодили сте се.
- Злато е той, да знаеш!
- Третата пейка на първи перон, нали.
- Запомнил си чаровнико. Арно, арно.
- С години се възхищавам на моята красавица и късметлия е тоя, дето писма му пращаш. Дай ми ръка и да слизаме. До там, аз кавалер ще ти бъда. Хайде, Пирина моя- и влакът спря. Дъжд заваля. Методи държеше чадър над главата ѝ. Огнян гледаше през прозореца. И все още не вярваше, че такива хора има. Трудно се намират, ама в най-точния момент. Дори очите му се напълниха.
Влакът потегли. Началникът отиде при него. Държеше се за гърлото.
- Какво има, Методи?
- А, нищо, Оги, не се притеснявай. От време на време така ме затяга и ме души, ама бързо ми минава.
- Обърни си внимание, не се оставяй.
-Спокойноооо, не е за първи път!- и го потупа по рамото. В този момент влакът рязко наби спирачки- Какво пък сега?- възмути се Методи и отиде при машиниста.
Навън времето беснееше. Светкавици раздираха небето, а дъждът набиваше силно в земята. Гръм удари и локомотива. И нещо се случи, защото влакът тръгна назад. Още по-странното бе, че засили. Започнаха да се подават главички и да се прокрадват питащи и леко уплашени шушукания. Последва силен трясък и влакът пак спря. Толкова силен бе, че тамбурата и бъкличката с вода се счупиха. Двете лица- млади мъж и жена, може би родителите му, бяха изографисани с такова старание- се разделиха през средата. Зави му се свят. Загуби равновесие. „Какво става с мен?“ Забеляза обаче, че всичко се клати. Започна да скърца и да се тресе, сякаш земята щеше да ги отнесе. Силен и страшен земетръс... и утихна- скри се сякаш в същата онази пръст. Прозорецът над главата му се беше пукнал. Методи се върна.
- Добре ли си?
- Да, но какво стана?
- Как какво, земята искаше да ни глътне.
- Или да ни посплаши, хубавичко да ни напомни за себе си и за това, колко сме нищожни спрямо нея, а се опитваме да я контролираме и владеем. Всеки ден и тровим малко по малко... жалко, колко жалко. Ето тези граници трябва да спрем да прекрачваме, ако искаме да живеем разбира се.
- Оги, ти за философ си бе, така да знаеш, пробвай се!
- Ха- засмя се той- пак се отплеснах май, а? Я, ама ти си се навел?- пошегува се той.
- Е за да те видя как си.
- Ще тръгне ли влака?
- Абе ще тръгне той, ама ще потрака.
- И ще го бутам, ако трябва.
- Отивам при машиниста да го видя накъде е- Методи се изправи, но се вцепени.
- Ей, какво има?- опита се да му каже нещо, но само успя да се хване за врата и ръката му се вдърви и падна на земята- Ей, приятел, не така. Човече, кажи ми нещо- Методи беше изцъклил очи и изплезил език. Задушаваше се. Огнян се изправи и от яд заби ръката си в стъклото на прозореца. На него толкова му и трябваше и се счупи. Някакво странно усещане обзе Огнян. Почувства увереност, която не бе изпитвал до сега, Взе едно парче стъкло в ръката си.
- Някой има ли запалка?- изкрещя той. Едно момиче изтича отиде до него сред вцепенените от страх пътници.
- Ето, вземи!
- Дръж я, ще ми трябва след малко!
- От бъкличката взе мундщука. Беше се посплескал от удара. Издърпа струна от тамбурата и я нави ситно и стегнато. Вкара я в него, за да му възвърне формата.
- Някой носи ли ракия?- мълчание- Хора съвземете се, той се нуждае от помощ!- един дядо се подаде от съседното купе.
- Ето, беше за внука за сватбата, ама сега е по-нужна- Огнян я взе, отвори я и поля гърлото на Методи, като преди това с много усилия махна ръката му. Поля и стъклото.
- Нагрей го!- каза тойна момичето, тя го направи бързо- Е сега вече идва най-трудното! Хайде молете се с мен!- отпи яка глътка от шишето, взе обгорялото спиртосано стъкло и доближи до гърлото на Методи. Миг колебание и една дълга секунда внимание. Тънка струйка кръв и малка цепнатина, Огнян леко я рашири и сложи вече преправения мундщук- и последва глътка въздух пръв. Тялото малко по малко взе да се отпуска, а синият цвят на лицето му да го пуска. Методи беше спасен. Момичето до него интуитивно се хвърли на врата му, а някой в дъното на вагона започно да събира звучно в ритъм ръце, а останалите го последваха. Някой извади възглавница и я сложи под главата на началника.
- Виждаш ли, Методи, казах ти! Здравето е граница, която не трябва да прекрачваш. Нишка, която за един миг се къса и не е ясно новият възел дали ще издържи- той надигна леко глава и каза.
- То е от земетресението, от магнетизма на земята.
-Ей, шегаджия си ти!- потупа го Огнян. Опасността премина, но сега той потрепери. Тя го подхвана през лакът.
- Ела насам да ти кажа нещо!- той се доближи.
- Ти сбъдна мечтата си! Нямаш нужда да търсиш своето място под Слънцето, нямаш нужда от торбички и раници... Бъди лекар без граници!- този път Огнян се разплака.
- Изправи се и извика пред всички:
- За тоя човек- кой ще бута с мене влака? И този път никой не се поколеба- всички дружно казаха „ДА“- душите им безлимитни останаха и се сляха в една. Не се наложи, вярно е, защото след няколко минути влакът потегли. Сякаш и той усещаше, че трябва да помогне на своя приятел, а и с кой щеше да си прави компания?...
- Ей, дядо! Кажи на внука си, че ракията ти животи спасява и кураж дава! Вълшебна е, да знаеш, така му кажи!
- Аз за тебе момче ще му кажа, а ракията... сама истината ще си покаже!...
Влакът стигна благополучно следващата гара. Там вече ги чакаше линейка за Методи и автобуси за пътниците. Никой нямаше да забрави какво се случи този ден, само онзи, който вече беше слязъл на предната гара... И този път за началника на влака, семафорът светна зелен!
Изминаха три години. Огнян пътуваше във влака с жена си и децата си- бяха близначета- момиче и момче. Наближаваха една малка гара и той стана.
- Къде отиваш?
- Да проверя нещо!- и застана на прозореца в коридора- тя отиде до него. След малко железницата спря. Третата пейка на първи перон- една баба с дълга бяла перлена коса и не беше сама, той беше до нея...
- Познаваш ли я?
- Казва се Пирина...Знаеш ли?- обърна се той към жена си- Не ми е трябвало да пресичам граница и да прескачам планина, за да си намеря жена... била ми е нужна само тя- запалката от съседното купе...
© Каролина Колева All rights reserved.