Когато си млад, не обръщаш внимание на отлитащото време, но в един момент откриваш първия си бял косъм... осъзнаваш, че децата ти са вече в гимназията или в университета, а мисълта за следващия ти рожден ден те изпълва с тревога. Въпреки че остаряването е естествен процес, ние често не можем да се примирим с него.
Приех четиридесетия си рожден ден като началото на есента в живота си- с тъга по отминалото лято, но и мотивирана да направя близкото бъдеще красиво и пълноценно. По това време синът ми Пламен беше на четиринадесет и влезе в гимназията. В новия му клас имаше момиче на име Роза, което беше в инвалидна количка, и аз исках да помогна на него и на семейството му с всичко възможно. С родителите на някои съученици съставихме списък с начини, по които всички в училище можеха да помагат на Роза, и организирахме базари, на които продавахме книги, домашни сладки, картички и бижута. Никога няма да забравя грейналите лица на родителите ѝ, когато им дадохме събраните пари от първия базар. ...