Когато си млад, не обръщаш внимание на отлитащото време, но в един момент откриваш първия си бял косъм... осъзнаваш, че децата ти са вече в гимназията или в университета, а мисълта за  следващия ти рожден ден те изпълва с тревога. Въпреки че остаряването е естествен процес, ние често не можем да се примирим с него.

          Приех четиридесетия си рожден ден като началото на есента в живота си- с тъга по отминалото лято, но и мотивирана да направя близкото бъдеще красиво и пълноценно. По това време синът ми Пламен беше на четиринадесет и влезе в гимназията. В новия му клас имаше момиче на име Роза, което беше в инвалидна количка, и аз исках да помогна на него и на семейството му с всичко възможно. С родителите на някои съученици съставихме списък с начини, по които всички в училище можеха да помагат на Роза, и организирахме базари, на които продавахме книги, домашни сладки, картички и бижута. Никога няма да забравя грейналите лица на родителите ѝ, когато им дадохме събраните пари от първия базар. Това внесе в душата ми едно ново, прекрасно чувство. Всички се радвахме, когато момичето отново проходи и стана също толкова слънчево, колкото е било преди катастрофата.

         Това обаче беше само началото. В годините преди това моята главна мисия беше да бъда най- добрата домакиня, съпруга и майка, но след като помогнахме на съученичката на Пламен, аз разбрах, че искам да бъда и добър човек- такъв, който не дава пари назаем само защото се чувства длъжен и иначе ще се срамува, а който наистина прави живота на хората около себе си по- лек и щастлив. Така започнах да се занимавам с благотворителност. Напук на посребряващата ми коса и многото скъсани листи от календара аз се чувствах млада.

       През тези години Любов доста работеше, но за нея бе по- важно да има сплотено и щастливо семейство. Макар че роди на тридесет и можеше да се сдобие с още едно дете в близките няколко години, с Атанас решиха да не правят опити за второ дете. Твърдяха, че Светлин им е достатъчен, и се опитваха да бъдат най- добрите родители.

- Не искам да вечеряме заедно само когато имаме гости, нито пък да му липсват внимание и грижа. - казваше приятелката ми. – За мен той не е просто бележник, пълен с шестици. 

         Като ученик Светлин поддържаше много добър среден успех и имаше много приятели, но понякога ми се струваше, че Любов грешеше в подхода си към него. Когато той беше още дете, тя правеше повечето неща вместо него, за да не изпитва трудности или негативни емоции.

        Имаше и друго, което ме тревожеше. Не знам как родителите ѝ са избрали това име за нея ( тя никога не беше питала), но то сякаш идеално ѝ пасваше. Така и не разбрах какво са си казали онзи път, когато я бях посъветвала да говори открито с тях, но се страхувах, че преживяното в детството още ѝ влияе, сякаш се стремеше да е колкото се може по- далеч от образа на родителите си. Трудно ѝ беше да забранява на сина си каквото и да е и не му се скара нито веднъж, за да не го направи нещастен. Опитваше се да бъда най- добрата възможна майка, но любовта ѝ, макар и дълбока, понякога ми изглеждаше изкривена.

      Когато дъщеря ми си изкълчи глезена, лекарят ми обясни, че ако кракът не се обездвижи, сухожилието ще зарастне, но по грешен начин. Случваше ми се да си мисля, че същото се е случило и с приятелката ми, че е простила на родителите си или поне си мислеше така, но в нея все още имаше дупка, за която беше прекалено късно да се запълни. 

      Понякога сгълчавах този вътрешен глас. Съпругът ми често подмяташе, че е трябвало да стана психолог, защото живо се интересувам от човешкото поведение и душевност. Все пак не бях специалист, а и виждах, че семейството на Любов е щастливо, затова си казвах, че се заблуждавам и всъщност всичко е наред. Днес си мисля, че съм била права, но се питам какво ли съм можела да сторя, за да променя обстоятелствата.

       Когато бяхме на 48, здравето на Атанас се влоши и се наложи да му правят най-различни изследвания, посредством които му откриха рак на стомаха. Оказа се, че болестта е хваната твърде късно и шансът му за живот е малък. Тогава Любов сякаш се преобрази- загуби интерес към работата си и започна постоянно да ходи на църква и да се моли за него, въпреки че преди това не беше религиозна. Надеждата ѝ не угасваше, повтаряше си колко напреднала е медицината, хващаше се за думите на хората, които твърдяха, че все пак има някаква  вероятност човек да се пребори с рака в напреднал стадий. Един ден по телефона приятелката ми ми сподели:

- Гледам го Наско и се плаша. Стана блед и слаб като църковна свещ, апетитът му се изпари и често повръща, но от нищо не се оплаква. Непоклатим е както винаги,  усмихва се и ми благодари за всички грижи.

     Когато Светлин започна последната година в гимназията, майка му ми рече:

- Светльо има много за учене, за да изпълни мечтата си да влезе право, но бърза да се върне от училище и веднага сяда до баща си. Опитва се да бъде силен, но виждам колко му е трудно. Разгръща учебниците, пише неуморно, но от време на време вдига поглед към татко си и скача на мига, ако трябва да му занесе нещо.

          Дойде и отмина Рождество Христово, а Любов се молеше само за едно- Новата година да им донесе здравето на Атанас. Щом дойде първи януари, аз ѝ звъннах да я поздравя за празника и да питам как са, а тя  промълви:

- Как да сме? Както обикновено. Не ни трябват големи празненства. Защо да готвя и да отрупвам цяла маса, като Наско с мъка яде, а и на нас със Светльо не ни е до това? Хората гледат фойерверки, децата играят в снега, а аз искам просто да остана вкъщи със семейството си и всичко да бъде наред. Виждам колко уморен е съпругът ми, колко се мъчи, но все още намира сили да се усмихва. Казва ми, че химиотерапията го облекчавала, че бил безкрайно благодарен за прекрасните си жена и дете. Ох, само се моля всичко да се оправи!

         Една февруарска сутрин тя станала от леглото и се опитала да го събуди, защото трябвало да ходят на преглед, но той не отварял очи. 

- Не мога да повярвам. - обясни ми тя по телефона същия ден. Гласът ѝ звучеше, като че ли беше вцепенена. - Вечерта си легнахме, той стисна ръката ми и прошепна, че ме обича. Щом заспа, аз се притиснах към него. Усещах дишането му, пулса му. Успокоих се и затворих очи, а броени часове след това вече го нямаше. Щом усетих, че неговото сърце не тупти, моето се разби. 

     Помня погребението на Атанас ясно като картина, която съм виждала безброй пъти. Виждам отстрани неподвижните черни фигури, около които летят снежинки. Любов и Светлин дори не можеха да плачат, бяха бледи като призраци. Изглежда, че и на новия живот, и на смъртта реагираме по начин, който не може да се опише така, както се усеща, защото точно тези моменти са най- истински. Когато почине някой далечен познат, ние се плъзгаме по повърхността, четейки некролога и предлагайки своите съболезнования, но това не може да се случи, когато си отиде един от най- близките ни. Тогава скръбта се просмуква толкова надълбоко, че не можем да избягаме от нея, колкото и да искаме.

     Атанас беше добър и любящ човек и аз страдах за него, но никога няма да разбера какво се е случвало в душата на Любов в месеците след неговата смърт. Бъдещето отново беше пред нас, но сега мислите за предстоящото изпълваха приятелката ми не с трепетно очакване, а с мъка.

      В онзи момент пред очите ми осемнайсетгодишната Любов се въртеше в светлосинята си рокля, а очите ѝ блестяха като малки слънца. Същата жена седеше до мен и погледът ѝ беше празен. Опитах се да изгоня от главата си щастливата танцуваща девойка, защото образът ѝ беше фалшив. Погледнах нагоре и видях само ослепяваща белота.