Ще ви разкажа една история. Бях на петнадесет години, когато това се случи и до ден днешен спомените ме изяждат. Сякаш в мен се отвори огромна дупка, която ме изгаря. В началото имах чувството, че ще умра и с времето болката не стихна, просто свикнах с нея.

По това време все още бях дете, което си мислеше, че животът е магия, че нищо не може да свърши просто така. Тогава родителите ми решиха да се преместим и разбиха детската ми илюзия. Заминахме в привидно спокоен град, но пълен с тайни и лоши хора. Родителите ми искаха да отгледат едно интелигентно  и възпитано дете и заплатиха с цената на моето щастие.

Когато се настанихме в новата си къща, а тя бе огромна, сякаш направена за крале, се почувствах някак странно. Сякаш от сърцето ми бе изтръгнато малко парченце, ала без това парченце се наруши целия баланс. Така за първи път в живота си усетих празнотата. След това, когато ме записаха в местната гимназия, където искаха да уча, отново се почувствах отхвърлена. Те едва ли знаеха какво преживявах. На училище прекарвах междучасията сама и всички ме гледаха странно. Никой не идваше да говори с мен. Често чувах бурните смехове на съучениците си зад гърба си.

Един ден, докато се прибирах от училище със сведена глава, съсипана от плач и подигравки, се случи нещо, което обърна живота ми. Докато се давех в сълзи, не усетих, че срещу мен върви човек и се блъснах в него. Бе доста здрав, защото след удара паднах повалена на земята. Изглежда съм си ударила главата силно. След удара загубих съзнание. Когато отворих очи, се озовах в уютна стая, с жълти пердета и стени. Вратата бе затворена, но чувах мъжки глас, глас на млад мъж. Разговорът се провеждаше на телефона. Изглежда момчето закъсняваше за някъде и то заради мен. Почувствах се зле. В последно време само пречех. Обърквах нещата, а така и себе си. Станах от леглото, но се почувствах замаяна и седнах. Краката ми се подкосиха и  се смръщих. Скоро разговорът приключи и момчето влезе в стаята.

-  Как си? - попита ме с разтревожен глас.

- Добре съм, нищо ми няма... - отвърнах тихо.

Той се приближи до мен и сините му очи се впиха в лицето ми. Бе около двадесетгодишен, доста висок, с черна коса и наистина здраво тяло.

- Как се казваш? - попита.

- Анна -  отговорих и разтрих главата си. Имаше лека подутина, сигурно от удара със земята. 

- Е, аз съм Джери - каза и подаде ръка. След това продължи със същия разтревожен тон:

- Анна, трябва да внимаваш повече! 

Усмихнах се и се изправих, но отново усетих онова главозамайване. Залитнах настрани и  Джери разпери ръце. Хвана ме точно преди да падна на земята за пореден път.

- Ей, къде тръгна? - скара ми се той.

По погледа му разбрах, че доста съм го изплашила. Сякаш бе видял призрак. 

- Ти май си по-зле от мен - засмях се. Той все още ме държеше в прегръдките си и силно ме стискаше.

- Приличаш на мъртвец! Как да се чувствам, нали в мен се блъсна? - лицето му бе сериозно, замислено. 

Какво ли мислеше? Защо толкова ми хареса това отношение? На някой му пукаше за мен, но този някой бе напълно непознат.

Когато се прибрах, вече се бе смрачило и родителите ми бяха наистина разтревожени.

- Къде беше целия ден? - започна да ме разпитва татко още от вратата. Мама стоеше до него и се мръщеше. После забелязаха раните ми и разпитите станаха още по-досадни. Обясних всичко набързо, без да влизам в излишни подробности, след това си легнах и веднага заспах.

                                                             ***

 С Джери бързо станахме приятели. Единствено той успя да вникне в мен, успя да види това, което никой не виждаше. Прекарвах с него уикендите и дните, в които можеше да се измъкне от работа. Джери бе войник и много често заминаваше на мисии в опасни райони. Като негова приятелка постоянно го мъмрех за пътя, по който е избрал да тръгне. Бе опасен, изпълнен с трудности и препятствия. Да, той често казваше, че това е тръпката от живота и че тя го кара да се чувства жив, но аз бях от другата страна. Страната, от която се чувстваш слаб и безполезен.

Дните минаваха, а с Джери вече не бяхме просто приятели. Знаехме го от самото начало. Той дълго го отричаше. Не искаше да се случи, защото винаги си тръгваше и знаеше, че колкото и да иска, може да не се върне. За мен тези нощи, когато поемаше пътя към неизвестното, бяха дълги и безсънни. Когато бе до мен, се опитвах да запечатвам миговете, колкото се може по-дълго. Взирахме се един в друг с часове, говорехме, смеехме се. Прекарвахме цялото това време само двамата сред природата.

Един ден обаче, докато стояхме на нашата самотна полянка и се радвахме на пролетните цветчета там, той ме дръпна по-близо до себе си и страстно ме целуна. След това зашепна в ухото ми:

- Предстои ми дълго пътуване... - започна с нежен, успокояващ глас.

- Къде ще ходиш този път? - прошепнах и откъснах едно от цветчетата, което имаше лилава камбанка.

- Изпращат ме в Либия... - отвърна той. 

Изправих се, претръпнала от ужас. Съдейки по новините, които чувах в последно време, обстановката там бе доста нажежена.

- Какво? Не можеш да отидеш там... - проплаках аз.

- Трябва! - прошепна Джери. - Ще се върна! - каза и отново ме прегърна.

Отдръпнах се, продължавайки да плача.

- Винаги така казваш, въпреки че знаеш, че може и да не се върнеш... 

Думите ми сякаш се впиха в него. Той не каза нищо. Прегърна ме силно и отново ме целуна със същата страст.

 Последния си ден заедно прекарахме отново на същата полянка, сгушени един в друг. Не говорех, отново се опитвах да запечатам мига. Той също не каза нищо. Хората биха казали, че любовта ни е изчерпана, но не бе така. Ние просто говорехме без думи, защото нито една човешка дума не би могла да опише това, което чувствахме един към друг.

Сега сигурно се питате дали Джери е починал? Да, почина, но даже и след тези пет години сърцето ми отново бие за него...