Не бързах за никъде. Поприседнах на пейката, гледах таблото за излитащи с насълзени очи.

Минавах често по тяхната улица, не се виждаше нито кирия Хрисула, младите германци или кучето.

Всичко бе потънало в апатия, само буренаците из градинката живееха необезпокоявани.

Вероятно бе минал повече от месец.

Забелязах кучето  легнало пред стълбите,измършавяло, подсвирнах му два-три пъти, напери уши.

- Лиза, Лиза...-подвикнах тихичко и се приближих до голямата врата на лятния гараж. Кучето вдигна глава, огледа се, изглежда ме подуши и бавничко запристъпя към вратата, подаде муцунка, изскимтя  тъжно няколко пъти. Даже не са го и вързали, вероятно го чакат да предаде богу дух. Ами като не го хранят и дават вода, какво друго да се очаква.

Няколко привечери го виках, на картон му сипвах кучешка консерва, в някаква кутия му сложих вода.

Побутнах вратата, очаквах да е автоматична, а тя обикновенна , само че с едно крило и се плъзка по стената. Спасителен план се зароди в главата ми. Сложих му поредната консерва, побутнах по-силно вратата, поддаде, отворих я още малко, колкото да се провре кучето, подсвирнах му. Тръгнах към къщи  с по-ситни крачки, подсвирнах му още няколко пъти. Оставих моята автоматична врата открехната за да може да влезе.

На сутринта гледам Лиза на верандата ми, свита на кравай да спи.Затворих вратата.

Няколко дни подпитвах в магазина дали някой се е обадил, че кучето му е избягало или са забелязали някакво безстопанствено куче.Минаха две седмици, никой не реагира, че търси куче. Често   минавах и покрай къщата им, докато не съзрях каишката скъсана и хвърлена около коша за отпадъци.

От младите германци няма и помен. Само телевизорът гърмеше.

Спасих Лиза. А тя редовно ме изпращаше и посрещаше до пътната врата и се връщаше на верандата.

Как неусетно върви времето, колко ли време вече Лиза е при мен.  Бях купих нов намордник, каишка с халка и кожен повод. Туингото стана като кучкарник, когато съм свободен зиме го карах на брега  на морето да тича на воля, лятно време из една борова горичка  над Атики одос.

            Неделният ден се очертааше приятно топъл, хората вече плажуват, аз какво чакам. Зяпам в лаптопа някакви клипове, прочитам новините, отпивам еленико кафе.

Овчарката се разлая някак особено. Видях пътната врата да се отваря, жена дърпаща чанта на колелца се провря. Лиза се завъртя радостно около нея, близва ръцете й, скача по тялото й, по чантата. Прибяга до входната врата на къщата, на верандата с радостен лай, отново към немърдащата жена с чантата. Кой ли е това, по-точно коя ли е тази. Показах се от хола.

- Лиза, Лиза, ела тук Лиза...- извиках

- Петро, Петя... - продума жената

Премигах няколко пъти.

- Нина,...Нина, не може да бъде, ти се върна,... ти се върна, сънувам ли.

Затичах се към нея, хванах я и я завъртях. Овчарката радостно подскачаше около нас

- Да Петя, да любов моя, оправих кашата която бях забъркала и се върнах. Ще ме приемеш ли отново Петя...

Погледнах я, същата си е, само чипото й носле станало още по-чипо. Косата разпусната и дълга, понапълняла ли е или е  от по-широчките  дрехи. Хубава си е.

- Хайде влизай, как така... разказвай, уморена ли си, гладна, жадна - бърборех несвързано

- Искам първо да си измия ръцете, лицето, после узо  с две бучки лед, кисело мляко с краставици, домати със сирене и зехтин, и търпение да ме изслушаш.

Приготвих всичко, скришом я наблюдавах, за каква каша ми говореше, да не би да е загърбила семейството си...

- Наздраве, до дъно ли Петя,... до дъно.

-Наздраве и добре дошла в къщи Нина, до дъно.

- Седни до мен и слушай - прошепна тя - Ние сме две сестри-близначки, еднояйчни близначки, даже и мама едва ни различаваше понякога. Татко беше офицер. Като всички момичета учехме балет, пиано, но нас ни влечеше фигурното пързаляне, после леката атлетика. Вероятно сме били добри спортистки, защото взаимно се допълвахме, давахме си кураж. После завършихме библиотекарски институт, после инженери по газопреностни мрежи...Нина се омъжи , имат две деца.

- Чакай малко, ти не си ли Нина.

- Не, аз съм Олга, Оля... Нина и Генадий бяха тук в Гърция на работа по газопроводите, а аз останах в Москва, работих в Научен институт, гледах племеннииците, помагах на мама.Учех гръцки език, първоначално любителски, после завърших класическа филология. Сестра ми  Нина и Генадий се върнаха в Тюмен. Намерих паспорта на Нина с работна виза и се реших да рискувам. Знаех гръцки, английски, разглеждах тяхни снимки, слушала съм много за Гърция, но не съм я видяла.

И един ден кацнах тук. Бързо намерих работа, нали има много бюра за това, работата ме устройваше, добро заплащане, жилище, добър квартал. Избягвах запознанства с руснаци, мъже, жени, все си мислех, че ще ме разкрият, нали не знаеш кой какъв е и с каква мисия е изпратен тук.

Случайно се запознахме с Женя библиотекарката, но нито тя , нито аз знаехме кой-къде живее, а и не се интересувахме. После се появи ти. Обикновен човек, но с различно излъчване, а когато Лиза седна до теб, разбрах, че наистина си добър човек. Попитах те, дали ме обичаш, ти каза да,...но ти обичаш Нина, а ще обичаш ли Олга. Защо се прибрах тогава, не исках да създавам никому неприятности, първо на сестра ми Нина, че взех паспорта й, после на себе си, че играя двулична игра, едва ли не шпионаж. На кое място да поставя теб, Петя. Ако просроча визата и  ме разобличат,

ще те загубя, ще загубя една голяма истинска любов, към която съм се стремяла и мечтала.

Защо не исках да ме изпращаш, отново от същите съображения, трябваше да се върна невредима, да изгладя всичко и да дойда отново като истинаката аз... Олга Николаевна. Виждам, че отново съм успяла. Бях изплашена, ако те допусна до себе си, ако забременея, тогава може би щяха да ме разкрият. Не исках да се тровя с разни хапчета, нали един ден ще искам да ставам майка.

Сега съм с редовна работна виза, спечелих конкурс за работа в Държавната библиотека.

А при теб как е Петя, ти успя ли да намериш спътнница в живота си, може би от там трябвапе да започна...

- Да, намерих - скромно отговорих - Най-накрая намерих, и тя е Олга Николаевна...мацката  с едно куче и много любов...

край....