Мамка му и живот, Иване, или вяра, надежда и любов, Краси!

Мамка му и живот, Иване,

или Вяра , Надежда и Любов,  Краси!

Преди шест или 7 години, не помня точно колко, прочетох в Нова дума, вестникът на българите в Испания, че е организирана изложба на българския скулптор Иван Христов. Името ми беше непознато, но като видях снимките на скулптурите и прочетох обяснението, че са изработени от бразилски кедър, разбрах, че в най-скоро време трябва да видя изложбата. Същият ден говорих по телефона с поетесата Донка Калчева(donkakalcheva) и споменах за интересната изложба. Не се изненадах много, че тя беше по „в час“ от мене и че познава скулптура и жена му, певицата и художничката Краси Кожухарова.

  След два дни и аз познавах и Иван, и Краси. Доста изложби видяхме и поляхме, и негови, и нейни.Не се виждаме често, всички работим тежка физическа работа и творим в паузите, малко между другото и на  инат, както впрочем обичаме и  живеем, но това е друга тема. Скулптурите на Иван са такива, че който ги види веднъж, не може да ги ,,сгреши“ с други. Снимката на неговата Свобода на духа,остана на корицата на моята Жега в Мадрид...

 През месец май тази година Иван тръгна за България да види възрастните си родители. Човекът, който цял живот е работил на  летище, се загубил на летището във Виена като малко дете. Не зная подробности как е стигнал до дома си, зная само,че възрастната му, болна майка се обадила на Краси и Краси отлетяла спешно за България. До нас долетя диагнозата тумор в мозъка. Неоперируем...

Няколко дни по-късно Иван беше тук, в Мадрид. Няма друг начин.    Тук е работил, тук е плащал здравни осигуровки. Родителите му останаха там, просто е немислимо за тях на тази възраст и в това здравословно състояние да се качат на самолет за страната, в която гасне единственото им дете... За повече подробности и не питам. В такива моменти е невъзможно  да разпитваш дори и с най-добри чувства.

 Преди няколко дни Краси имаше рожден ден. Юбилей. Шестдесет годишнина. Лъв.

  Отидохме.Шепа приятели, събрани около лъвичката и нейната майка.  Другият лъв, Иван, който има рожден ден след няколко дни, беше откаран предната вечер в болница за нелечими-не, за„последно надеждни“ болни. Нали надеждата умира последна...

  Имахме и тортичка, и агнешко бутче, дори няколко песнички имаше на огромната тераса под едрите кастилски звезди.Имаше и много телефонни обаждания за Краси.  При всеки звън на телефона, (т.е-не звън, а весел детски смях, който тя си е сложила като мелодия ) ние замирахме и се споглеждахме...с весели усмивки на лицата. Не знаехме кой и за какво звъни по това време.

  Слагам тук песничката , която изпях на Краси и която съм написала за нея. Искам да им кажа още веднъж Честит рожден ден!

 Мамка му и живот, Иване!

Вяра, надежда и любов, Краси!

Изпращам ви своята светла мисъл, приятели!

Моля всички, които са имали търпението да прочетат, да направят същото.Да изпратим една светла мисъл на Иван, на Краси, на близките им, на нас, които творим тук в тези времена и на всички българи, пръснати по света!

Благодаря ви.

http://www.youtube.com/watch?v=94Rkqyd3w60

Нарисувай ми картина

Да, Краси, нарисувай ми картина! Моля те!

Каква?..Не знам, попитай си ръката.

Тя те познава най-добре,

тя най-добре ще подбере

за теб и стил, и фон, и краски от дъгата.

Попитай нея и ще нарисуваш(може би)

прекършени съдби отвъд Балкана.

Това, което е зад нас,

оставено във труден час,

или това, което всички тук събра ни.

Това, което грее ни и топли ни сега

и за което струва си да дишаш-

горещо рамо на любим,

другарски жест, писмо от син,

че другото…,,живот ли бе да го опишеш!“

а може би в картина ще покажеш моя път

и на къде съдбата ме отвежда…

РИСУВАЙ!!!

Само моля аз,

преди да почнеш в тих захлас,

капни в боите, Краси, две три капчици надежда!