Маниак

     МАНИАК

     -Ела бързо! Ела да гледаш !

     Влизам. Гледа телевизора и вика:

    -Твоят приятел!

     Присядам до нея.

     Да, той е. Стар приятел.

     Показват го, питат го и отговаря.

     Голям екземпляр, голям художник. Чешит! Личност!

     Преди време, Маркиза ми разправяше на какво е присъствал. По това време той работеше покрай него и не излизаше от ателието му. Там работеше и там живееше. Една огромна барака от ламарини, мушами, шперплат. На трийсетина километра от края на града.

      Моят приятел вече беше име в изкуството. След завършването на Академията, цели осем години, негова картина не беше допусната до изложба. Каквато и да е. Не го зачитаха за пукнат грош. На осмата година, в една окръжна изложба, се промуши първата му картина. И оттогава триумфираше. Маркиза разправяше, че пред бараката му чакат мераклии да купуват картини.

      Та, не щеш ли, един ден пристига една японска група от специалисти, отива в Съюза и иска да им уредят срещи с някой от големите художници, за да закупят картини за Япония. Тук ги водили, там ги водили, но при моя приятел не ги завели.

       А японците, опаки хора, искат и там да отидат.

     Завели ги. Спрели колите пред бараката. Вратата отворена и те влезли.   Посрещнал ги Маркиза. Влезли и се зазяпали по стените.

       Гледат..

       Гледали, зяпали и си мърморели нещо на техния език. По едно време казали нещо на преводачката и тя превела.

       -Купуват всичко.

       Шашнали се нашите художници, дето водели японците.

       -Ама наистина ли всичко купуват?

       Пита преводачката пак. И...

       -Купуват всичко. Не се интересуват от цени.

       Глътнали си езиците нашите хора.

       И изведнъж, някъде от дъното на бараката, от някакъв ъгъл, се чува глас.

       -Не продавам картини!

      И не продал нито една. Това го разправяше Маркиза, а на маркиз не може да не се вярва. Той освен маркиз, беше и увреден. Не можеше да лъже. Затова и не прокопса.

      Та сега гледам и слушам. В едно хубаво, ама много хубаво наше градче, в една прелестна сграда, от онова далечно време, кога правели и хубави неща, той прави изложба от трийсетина работи и... след закриването на изложбата те остават тук. 

      Подарява ги!

     -Защо ги подаряваш? Ти си много търсен художник и се говори, че при теб чакат на ред за картина - пита репортерката.

      Замълчава моя приятел, почесва мустак и отговаря.

      -Това са шедьоври и не искам да излизат извън страната. Искам да останат тук.

      Жената подскача от дивана.

     -Ей това са ти приятелите. Щедьоври! Той за неговите си работи! Нахал!

      И се скарахме.

      Прав ли е или е просто нахалник?

      И това каране продължи - не ден и не два.

      Надълго и на широко се опитвах да ú обяснявам, че, ако един автор не разбира кое е и кое не е, той не може да направи нещо значимо, защото просто не знае кое е такова.

      Ама с жена можеш ли да се разбереш!

     Па и да е само тя. Колко хора, и то уж професионалисти, и тогава, и сега продължават да не го считат за нищо.

     Само ония шашавите, с цепнатите очи и такива като мен, дето ни са прокопсали, ни ще прокопсат.

      Маниаци, както вика жената.