Янко отчупи един къшей от хляба и засърба чорбата. Хранеше се с дядо Иван и баба Станка - готвачката на чорбаджиите. Те го бяха прибрали като остана сирак, като малък се въртеше все около баба Станка и я диреше постоянно. Спеше в една тясна стая, на дървен одър, който му го скова дядо Иван, а отгоре му сложиха сламеник. Бабата и дядото бяха до неговата стая, също в пристройката в другия край на двора. Бяха слугували цял живот на чорбаджи Велю, вече остарели, но все още се държаха на крака. Хранеха кучетата, петлите, кокошките, метяха двора, чистеха градината. Баба Станка готвеше за всички.

  Янко се нахрани набързо, каза им лека нощ и се изниза от стаята. Седна на един пън пред постройката и се загледа в тъмнината. Жегата беше се отдръпнала и беше захладняло. Дърветата в двора хвърляха дълги сенки по оградата, а къщата беше притихнала. Не му се спеше. Промуши се през вратника и тръгна из селото. Поскита из улиците, после свърна към реката. А тя, примамливо блестеше като сребро, отразила блесналите звезди. Хвърли дрехите си и влезе в хладната вода. Заплува навътре, стигна на дълбоко, до вира дето скачаше още като малък щом се засилеше от надвисналата скала. Отпусна се по гръб и остави умората да изтече от тялото му и мускулите му. После загреба силно и излезе от водата. Тръгна да си ходи, но пообиколи улиците и краката му го отведоха до къщата, дето живееше Марина. Зад високия дувар се виждаше само втория кат на къщата, но джамовете бяха със спуснати бели завеси, тъмни като заспали очи. Тишина беше обгърнала къщата. Не се чуваше ни лай, ни звук. Къщните спяха в лятната нощ.

   Позагледа се Янко, сякаш искаше да я мерне, но нищо не видя. После се обърна и

 тръгна да си ходи. Влезе в одаята, а вътре беше душно. Отвори джама и се отпусна на сламеника. Помисли си за девойчето. Стана му едно такова топло и приятно в стомаха, на душата му беше леко и хубаво. Неговите акрани взеха да се задомяват, а той досега не беше се замислял за това. А как да храни още едно гърло, като беше гол като пушка.

      Но сега копнееше за това девойче. Искаше да я вижда, да потъват очите му в синия й поглед… сега само това му стигаше…

                                         ……………

                     -Хайде Симо, тръгваме - подкани сина си чорбаджи Стою. Щяха да минат отвъд планината в Гръцко за стока, щото дюкянът трябваше да се зарежда. Носеха кожи, ковани сечива, зърно, ракия, а купуваха платно, булгур, нахут, маслини, и някои други неща за женорята.

   Още беше тъмно, зората не беше се разпукала над планината. Натовариха двете каруци и тръгнаха един след друг. Кончетата си знаеха пътя. Слънцето блесна от източна страна, а те си провираха все по-надолу на юг. Дървесата закриваха скалите, пътят се виеше стръмно надолу. Симо караше на двайсетина метра след баща си. Гледаше сънено пътя.

                Нещо прошумоля в храстите. Мярна се кафеникава козина и страшен рев огласи планината. Конят на хаджи Стою, който караше първата каруца се уплаши. Изцвили пронизително, замята грива, вдигна копита, изправи се на два крака, кривна встрани  и полетя надолу в урвата… Стана за миг…

  Каруцата се удряше в скалите, подскачаше между камънаците и накрая се обърна с колелата нагоре в тясното дере. 

    Конят на Симо и той вирна глава, засили се, но момък беше як и силно дръпна поводите. Жилите на ръцете му се опнаха до скъсване, но той държеше здраво и успя да овладее коня и да го насочи в другия край на пътя. Конят хриптеше и се дърпаше като подивял, но след няколко метра се спря. 

          Симо скочи бързо и стигна до ръба на скалата. Ококори се и се вцепени. Не вярваше на очите си… само преди миг всичко си беше наред… а сега баща му беше полетял в бездната…

        Завика го… Закрещя колкото му глас държи… Камъните долу се бяха обагрили от червена кръв…Обикаляше напред - назад около скалата... Надзърташе надолу, беше безсилен да направи нещо... Уплашените му очи се въртяха и щяха да изскочат от орбите му...Полудял от чудото, що стана... той невярващо клатеше глава...

                 Мечката беше изчезнала…

        Симо накрая се стовари върху земята, захлупи с две ръце очите си и захлипа безнадеждно. Младото момче беше объркано и разгневено... яростно задумка с юмруци...Не знаеше що да прави…Сам самичък след нелепата случка…

      Беше стръмно, не знаеше как да се спусне в урвата, трябва въже и здрави ръце да го издърпат…

      Не можеше нищо да направи, освен да чака някоя каруца да мине и да му помогнат да изтеглят баща му. Конят се беше килнал на една страна, встрани от каруцата, непромърдващ и той...

       Слънцето  светеше и птиците пееха, сякаш планината оживяваше в летния ден.

           Сърцето на Симо забумтя от притеснение. Лицето му почервеня, а кръвта се качи в главата му.

             Тейко...тейко... - мислеше си момъка... тейко... какво стана тейко... Какво ще правя, Боже... как ще го изкарам...Как ще кажа на майка... що ще става , като умря тейко... Господии....Боже... - вайкаше се Симо, а от очите му бликаха ручеи... Вече нямаше връщане назад... беше осъзнал, че няма връщане...

           Седна до края на урвата и впери поглед в пътя, а той се виеше като усойница в далечината…Никой не идеше... нямаше пътници, нямаше помощ... 

                           Следва…