Когато по напечения път се вдигна прахоляк и се чу топуркане на колелета, Симо впери очи. Каруцата се показа и скоро се заклатушка надолу. Скочи Симо, бързо замаха и се развика за помощ. 

            Прибра се в полунощ в селото.

           Майка му и сестра му писнаха.

            Кукумявката издаде протяжен звук и изчезна в тъмнината на ореха.

            Сутринта камбаната заби на умряло. Стекоха се хората в двора им. Къщата се зачерни...

 ………………

                Минаха четирдесет тъжни дни, пропити с мъка и неутешимост от изведнъж пристигналата смърт. Семейството мълчаливо се хранеше вечер. Някак тикаха дните... трябваше да живеят... тихо, монотонно, мъчно минаваха часовете ...

           През деня Симо ходеше да наглежда ратаите по нивите, сега всичката работа падна на плещите му. Беше каталясал от работа. Трябваше му още един човек, който да помага за добитъка, да помага в дюкяна за доставките, да го отменя за някои работи. Имаше нужда от верен човек, с който да си хортува, да не го краде и да му има доверие.

        Замислил се беше той по този въпрос и сподели с майка си, че му трябва помощник.

                 - Що не вземеш Ганчо, комшията. Млад е, пъргав, работен, до сега все сме си помагали с тях. Няма жена, няма деца - нищо не го спъва да работи за нас -каза майка му - Види ми се честен човек.

                       - Ами ще говоря с него, мале.

Симо като наближи двора на Ганчови, видя, че портата е още отворена и зави навътре.

Ганчо поеше конете в обора и като чу, че го викат се обърна изненадан.

                        - Ганчо, знаеш тейко замина… а работа не чака…много… не мога са сколасам. Трябва ми човек да помага и наглежда ратаите, овчарите и да ми е дясната ръка. Ще се разберем за платата. Дали ще искаш…

             Ганчо без да му мисли, кимна с глава. Очите му светнаха. Да се разправя с чорбаджийските работи щеше да е добре за него и майка му. Щеше да командва ратаите, да ги вкара в пътя и да се чува думата му. И плата щеше да има. Винаги е искал да има власт над хората и това много му хареса. Беше неспокоен характер, понякога сприхав и избухлив, кибритлия, но не се страхуваше от работа. Мразеше мързеливците и тези, дето се потриваха и не им се работеше…Щеше да се справи добре…

                      Стиснаха си ръцете. Двете жили на  шията на Ганчо се опънаха предизвикателно. Той се ухили, а после устните му се опънаха в права линия.

                    Ганчо и Симо обиколиха нивите, а слънцето все още прежуряше, когато спряха до селската чешма да напоят конете. Наведоха се и наплискаха уморените си лица. Водата течеше студена и чиста, идваше направо от дебрите на балкана.

           После омалели от жегата се затътриха по калдъръмените улици. Спряха пред чорбаджийската къща и влязоха заедно в двора.

                             Седнаха на миндера огладнели и зачакаха Марина да им сложи паниците.

             Сърбаха чорбата, чупеха коматите, ядяха и си говореха по работа. Майката на Симо отиде в другата одая. В последно време беше се превърнала в черна сянка. Все лежеше, нещо я душеше и не можеше да се съвземе след смъртта на мъжа си. Очите й бяха все влажни и мъгливи. Старата се беше съсухрила като сушена слива. Май душа не й беше останала. Бръчките на лицето й бяха дълбоки като коловози  на черен път.

        Марина и тя похапваше. Мълчеше си и слушаше мъжете.

                  - Вкусна чорба, бравооо – похвали я Ганчо.

Тя нищо не рече. Той ядеше здраво и изпразни бързо паницата.

                           - Да ти сложа още…

                              - Ами…хммм … добре…

Подаде паницата си той.

Марина скочи пъргаво, сипа още чорба. Очите им се срещнаха.

           Я колко е отхвръкнала, вече мома… - помисли си той – и тези сини очи, като небето сини… и ризата й опната по снагата… наляла снага…

         Лека усмивка заигра по лицето му. Нещо му прешрака из главата… няма да е лошо да има я има за булка… с толкова имоти, ниви, лозя, градини, дюкян, чеиз, прикя, добитък…а хубаво е девойчето… Боже, колко заблуден е бил до сега… Очите му се отвориха изведнъж. Да стане зет на чорбаджийската щерка… щеше да си оправи живота…

                   Хвърли й един огнен поглед, като се стараеше Симо да не го забележи.

                  Марина все още не обърна внимание на Ганчо. Той беше едър, направо грамаден и недодялан на вид. Веждите му рунтави като на мечка. Дланите му и те едри, тежки... 

                    Тя сложи една тепсия с узрели череши и те се нахвърлиха на сочните плодове. Шеташе бързо, леко като перце из къщи се въртеше.

                   Вдигна съдовете, излезе навън и седна под сянката на ореха. Взе едно ръкоделие и забоде очи в него. Шарена сянка играеше по снагата й, по лицето й, по ръцете...

                   Ганчо излезе на двора и заби един разсеян поглед във фигурата й. Запалиха със Симо по един тютюн. Под лозницата беше сенчесто и прохладно. Седнаха на пейката и продължиха да говорят за техните си работи.

                  Когато захладня, тя взе двете стомни и тръгна към чешмата. Дълго преди това реса косите си, плете плитки, уми лицето, търка нозе на плочите в двора. Сложи един трендафил в косата и се фръцна да върви. Чакаше този миг цял ден. Дано да се видят с онзи момък.           Янко… тъмнокосият, с хубавия кон… изглеждаше добро момче, очите му едни такива тъмни, кротки, благи, спокойни…

              Сърцето й летеше, стъпките й чевръсто ситняха по пътеката… 

                           Продължава…