Една сутрин малката Мария се събудила от кучешки лай. Отворила широко очи и се заслушала. Навън в двора на къщата, в която живеела, се разхождало красиво кафяво куче. То весело си играело и джавкало с пълен глас. Тя застанала на прозореца, разтрила очи и вперила поглед в новодошлия гост. Това било най-красивото куче, което била виждала. Как мечтаела да има такъв домашен любимец с дълги пухкави уши и влажна муцунка. Това куче било точно такова, каквото искала. В този момент видяла баща си, който сглобявал малка дървена къщурка. Бързо обула чехличките си и се затичала навън.
– Тате, тате, виж! Кученце! Мое ли е? – викнала тя.
Запъхтяна и нетърпелива, тя се втурнала към кафявото мъниче. То залаяло, завъртяло опашка и изтичало към нея. Мария започнала да прегръща кучето и да му дърпа ушенцата. Зарадвала му се толкова много – та това било нейното куче. Тя щяла да се грижи за него, да го храни и да си играят заедно. Тогава баща ù казал:
– Това кученце беше тук рано сутринта. Не знам откъде е ...