Една сутрин малката Мария се събудила от кучешки лай. Отворила широко очи и се заслушала. Навън в двора на къщата, в която живеела, се разхождало красиво кафяво куче. То весело си играело и джавкало с пълен глас. Тя застанала на прозореца, разтрила очи и вперила поглед в новодошлия гост. Това било най-красивото куче, което била виждала. Как мечтаела да има такъв домашен любимец с дълги пухкави уши и влажна муцунка. Това куче било точно такова, каквото искала. В този момент видяла баща си, който сглобявал малка дървена къщурка. Бързо обула чехличките си и се затичала навън.

             – Тате, тате, виж! Кученце!  Мое ли е? – викнала тя.

              Запъхтяна и нетърпелива, тя се втурнала към кафявото мъниче. То залаяло, завъртяло опашка и изтичало към нея. Мария започнала да прегръща кучето и да му дърпа ушенцата. Зарадвала му се толкова много – та това било нейното куче. Тя щяла да се грижи за него, да го храни и да си играят заедно. Тогава  баща ù казал:

             – Това кученце беше тук рано сутринта. Не знам откъде е, нито пък на кого е. Беше влязло в двора, а аз реших да му направя къщичка, за да има къде да живее. Ти нали искаш куче?

             – Да! – извикала Мария. – Искам го това куче! Ще се грижа за него. Тате, нека да остане при нас!

             – Добре, хайде помогни ми сега и донеси храна за новия си приятел! – съгласил се баща ù.   

               Така минали много щастливи дни. Мария и кучето по цял ден си играели на воля. Били неразделни. Тя бе го нарекла Шони. Не след дълго то пораснало и станало едно голямо, умно и послушно куче. Шони много обичал да спи при Мария, сгушен до леглото ù. Понякога ставал доста замислен, защото имал своя тайна.   

               Една нощ Шони решил да я разкрие на своята приятелка, която спяла сладко в топлите си завивки. Приближил се до нея, дръпнал я леко и умело я метнал на гърба си.

           – Дръж се здраво! – викнал ù той. – Тръгваме на пътешествие.

              Мария се хванала здраво за гърба на Шони. Той скочил пъргаво по стълбите надолу и в миг се озовал на двора. Лапите му здраво се държали на влажната трева и бързо се затичал към гората. Набрал скорост, а краката му с големи отскоци го тласкали все по-навътре. Детето върху гърба му стискало с всичка сила кафявата му козина. Гората ставала по-гъста. Появили се странни дървета, обсипани с пъстри цветя, които греели приказно на лунната светлина. Дори от гърба на Шони, докато тичал, хвърчали бели цветчета, подобни на пухчета. Те приличали на ярки звездички, които блестели наоколо и постилали светъл килим по пътя на забързаното куче. Мария не била виждала такава красота. Шони препускал през чудните полянки, през зелената гора и като че ли дори летял от време на време. От него се сипели бели маргаритки, а той, вместо да лае, започнал да пее:

               Мария, малка принцесо,

               отиваме да търсим цвете.

               То е в далечно царство,

               там ще си завинаги дете.   

               Пеел ли, пеел и както си препускал през гората, така и полетял. Издигнал се високо над дърветата и казал на Мария:

            – Щом наближим върха на онзи висок бор, протегни ръка и откъсни голямото  червено цвете!

               Шони полетял към висините. Под него блестяла росната гора, сякаш безброй светулки са накацали по листата на дърветата. Мария съзряла червената светлина, която бликала от върха на бора. Вече почти приближили и тогава тя ясно видяла голямото червено цвете. То цъфтяло точно на върха и светело като коледна звезда. Шони забавил темпото и викнал:

           –  Хайде, сега откъсни цветето!

              Мария протегнала смело ръка и я мушнала в меката червена светлина. Сграбчила цветето и извикала:

            – Готово, взех го!

              Шони литнал нагоре в небето и очертал голямо червено сърце, което грейнало от светлината на цветето.

            – Това цвете има вълшебна сила – казал Шони. – Който го има, ще бъде дете завинаги. Хайде, сега нека си играем!

            – Наистина ли? – попитала Мария. – Никога ли няма да пораснем?

             Тя се радвала и се чудела как така щяла да остане малка и да бъде завинаги дете. Шони бил толкова ангажиран в летенето си, че само викал от радост:

           – Ще си играем! Ще лудуваме! Ще летим сред пъстрите звезди! Каквото искаме, това ще правим!

            – Ама, че куче!? – мислела си Мария. – Добро куче и то летящо, и дори говорещо!

            –  Много те обичам, Шони-и-и-и! – викнала с всичка сила.

               Вкопчила здраво едната си ръка в гърба му, а с другата размахвала над главата си червеното цвете.

            – Колко е хубаво да си дете-е-е-е! – викала ли тя, викала.

              Мария се забавлявала искрено, но изведнъж нещо доста настойчиво я притеснило. Чувало да звъни вече будилникът.

            – Но какво става, не, не искам, не-е-е-е-е! –  тя отворила очи и разбрала, че всичко е било само сън.

            – Толкова хубаво беше, а е сън – мислела си тя с лека тъга.

              Шони джавкал весело навън. Тя седнала замислено в леглото си.

            – Да, но аз съм дете, а това не е сън. Пък и Шони е още малък, нищо, че изглежда по-голям.

               Тя станала и взела кутията с цветни моливчета и лист бяла хартия. Седнала на бюрото си и нарисувала едно голямо, червено цвете. Взела рисунката си и се затичала при Шони.

             – Ей, Шони, виж, имам вълшебно цвете!

               Кученцето се зарадвало, че вижда своята стопанка и се оставило в ръцете ù. Мария се нахвърлила върху горкото куче и почнала да го мачка и роши. Настанала голяма борба. Тя го гъделичкала и му се радвала, а то се въргаляло доволно в тревата. По гърба му полепнали бели маргаритки. Шони се изправил здраво на крака и смело се отръскал. От него се разхвърчали във всички посоки бели цветчета. Мария го гледала с удивление и му викнала:

            – Шони, ама ти, май, наистина си вълшебно куче!

               Било топло утро, което предвещавало хубав слънчев ден. Двамата щастливи хукнали да гонят шарените пеперуди...