Писмото приключваше тук и Григор не можеше да издържи повече от седем секунди преди да извади плик номер три и да зачете последната част от историята. Все пак прибра внимателно второто писмо в същия вътрешен джоб на якето, но нямаше време да го пъхне обратно в плика:

Баба Лили гледаше с недоумение.

- Аз тая история я знам, нема как да не я знам. Ти обаче откъде я знаеш? Никой не я разказва вече. Едно време се събирахме на мегдана и си я разказвахме. Млади мо̀мци и девойки ‘га бехме. Нема човек тука, който да е живел и да не знае за кораба на Арда. Казвай бърже кой ти разказа за кораба? – бабата все още бе изплашена и не пускаше ръчичката на малкото момиченце.

- Дядо Митко ми я разказа. Една вечер си играех пред къщата и той излезе да гледа звездите. Държеше някакъв черен дълъг микроскоп и гледаше към небето.

- Ела насам – засмя се бабата и я дръпна на безопасно разстояние от ръба – да не искаш да кажеш телескоп?

- Да, телескоп – засрами се Йоли – гледаше нагоре и почна да ме разпитва дали съм чувала за някакъв кораб на небето. Пита ме дали съм знаела за Арон и язгонавтите.

- Язон и аргонавтите – поправи я баба Лили – и как стигнахте до кораба на Арда?

- Ами, казах му, че не знам и го питах дали знае за други кораби. Той ме викна да седна до него и почна да ми разказва как по Арда плавал магически кораб. С екипаж от полу-хора, полу-птици. Отдясно на носа му било гравирано името: Накрай света. Никой не знаел как се появил корабът в реката, но хората си шушукали, че една нощ две момчета от селото решили да дойдат до Завоя, но завалял дъжд и се подхлъзнали на камъка и паднали в реката. Същата тая нощ се появил корабът и ги спасил. Дядо Митко каза, че той мисли, че те са първите хора в екипажа на кораба.

- Какво друго ти каза?

- Всички, които се качат на кораба е трябвало да умрат преди това. Завоят бил едно от любимите места на Смъртта и там тя примамвала лекомислените и невнимателните, за да се забавлява когато ѝ станело скучно. Веднъж качиш ли се на кораба никога повече не можеш да слезеш. Само капитаните, първите две момчета, които паднали от камъка, можели да слизат. Единият винаги трябвало да бъде на кораба, докато другият е на сушата. Дядо Митко каза, че веднъж напуснал кораба, капитанът можел да се върне само ако някой падне от камъка. Последната смяна на капитаните била преди двайсет години. Бабо?

- Да – умислено отвърна баба Лили.

- Видя ли линейката и дългата правоъгълна черна кола, с които се разминахме по пътя като идвахме? – думите на Йоли отекнаха в свежия родопски въздух.

Някъде в далечината баба Лили съзря триъгълната форма на корабни платна, а малко над тях прелетя създание, което имаше твърде големи крила, за да е птица от Родопския регион.

Григор отпусна врата си и възглавницата приюти уморените му очи. Той се наметна с тъмносиния чаршаф с шарки на съзвездия и се обърна надясно, с лице към стената. Рязкото движение събори третото писмо от леглото и то полетя надолу. Сребристо блещукане се появи по краищата му и нещо го запрати към стола до бюрото, където Григор бе оставил якето си и в чийто джоб бяха и другите две писма. То се напъха удобно при тях и заедно заблещукаха още по-силно. Писмата се изпариха, а Григор продължаваше да спи все така блажено и непробудно.“

- Колко самовлюбен трябва да си, за да кръстиш главния си герой на себе си? – направи неподходящ опит за шега.

- Престани. Питам те сериозно. – гласът му бе различен когато разкриваше какво пише. Не беше онзи непредвидим ироничен и саркастичен закачлив тон, който прекалено умело нацелваше слабите места у своите събеседници. Беше разтворен и гол, вечно чакащ да го намушкат с нещо остро и нажежено.

- Какво искаш да ти кажа? – меко отвърна тя. – Милион пъти да ти кажа, че ми харесва, няма да ти е достатъчно. Ако ти кажа, че ме разтапя, пак. Ако ти кажа, че ме кара да мечтая, същото. Ако ти кажа, че го мразя, няма да те убедя. Искаш да докоснеш някого, но не можеш да докоснеш себе си. Докато не го направиш, другото няма да стане. Не питай мен. Питай него. – и посочи визитката, която събираше прах от месеци на голямото орехово бюро.

До визитката стоеше скъсан лист от тетрадка, на който с почерк присъщ за осем, максимум девет-годишно момче, беше написан телефонен номер, адрес на електронна поща и две имена. Долу вдясно се четеше, бавно и прилежно изписано, този път с уменията за краснопис на немирно дванайсет-годишно момче: издателство „Ирелия“ – срок септември първи (включително).

                                                                                                    * * *

На следващата утрин, докато тя още спеше, Григор се събуди малко преди седем. Прокара пръсти по горещата ѝ кожа и умът му се насочи към нежното парещо изкушение между бедрата ѝ. За пръв път обаче пръстите отказаха да го последват. Протегна се и я зави с чаршафа, който тя винаги, незнайно как, успяваше да събере на топка и пъхваше под себе си. Втъка една целувка в десния си показалец и я постави нежно на устните ѝ. После се облече, обу се и излезе. По пътя към пощата и около час след това, докато седеше на един стар камък, който живееше пред сградата на пощата отпреди Григор да се роди, момчето си мислеше, че несигурността му придобива извънгалактически размери и това няма да доведе до нищо добро. Наближаваше обяд, ала все още имаше мъгла и небето бе по-сиво от всякога. Спомни си, че бе видял прогнозата за днес и следобед трябваше да е слънчево. Никак не му се искаше слънчевите лъчи да го заварят тук и хората да наизлизат по градинките преди да се е прибрал на сигурно в апартамента. Стана рязко, дясното му коляно изпука в недоволство, и каза гласно:

- И накрай света да отида, повече смелост няма да намеря. И накрай света да търся, вдъхновението ме чака вкъщи и вероятно пак се е отвило. Пускам те и да се надяваме, че хората все още спазват неписаното правило да уважават думите скрити в хартия. Ще се видим…Накрай света.

Металното капаче на събирателната пощенска кутия издрънча в мъглявия предиобед, а сивото небе с цвят на супа от кладница скри Григор в обятията си и той потъна в нищото.