Мхм... "Приятелсво"?

Ккакво е приятството?...  Мхм, има ли такова нещо въобще?

Разчиташ на някой, мислиш,  че и той е искрен като теб , че е готов винаги да ти помогне, че винаги ще те разбира, че винаги ще те спаси  от каквото и да било...

И един слънчев ден се  натъкваш на студено и жестоко безразличие... И си задаваш въпрса: „Защо? Как така може вчера да си бил най-близкият човек, днес си никой, един от всички, просто част от тълпата, някой, на който вече не е нужно да му се съчувства, който не заслужава  внимание, някой, на който би се подиграл, унизил, наранил  без капка угризение... Откриваш сърцето и душата  си пред някого, вярваш му, помагаш в тежки моменти, спасяваш го от другите и от самия него. И какво се оказва? Че си използван, че си измамен, че приятел си бил само ти, само ти си бил честен, открит искрен, само ти си давал. И не само че не виждаш нищо в замяна на това, а точно обратното - отнема ти се. Отнема ти се вярата в човека, в приятелството, във всичко, чувстваш се измамен и ограбен, и наивен, и глупав, че си повярвал  в съществуването на  приятелство, доверие и обич.

Затваряш се в себе си и си казваш:" Добре, така да е! Ще оцелея!". Но не е така! Нима сме родени, за да живеем поотделно, затворени в себе си? Защо вместо да зарадваш човека до себе си, го раняваш, защо се отказваш от щастието и  затваряш вратите към душата си за тези, които те обичат. Да, приятелство почти не съществува днес... Но коя е причината? Всички ние... Какво като си бил наранен? Добре.  И какво, ако пак те ранят? Ще го преживееш. Или се страхуваш от болката?... А какво мислиш за самотата? Отвори сърцето си, спри да мразиш, да завиждаш, да лъжеш, да отмъщаваш, бъди открит и ще си щастлив, защто ще си обичан. Открий сладостта на живота, опитай се да си оптимист, защото времето ти изтича и един ден ще разбереш, че всичко е безсмислено. Че дори и да си победил всеки враг, да си отмъстил на всеки ранил те, за теб не остава нищо, ти вече си нищо - празна безчувствена, студена черупка, празно сърце, мъртва душа, спомени, изпълнени с дълги трудни битки, като руини след война. А защо като погледнеш назад да не се усмихнеш и макар спомените да са сенки и пепел от миналото, да са пепел от рози? Защо да не живееш с усмивка, да изпиташ приятни е моции, да разбереш какво е щастието, дори и само за миг, дори да ти струва цялата болка?!