Миг до камината
Край камината сме. Двама.
Тя не гори. В нея има три шишарки, подпалвачка и кухи корени.
Топло е.
– Това отдавна не се е случвало.
Това го казва тя. Аз мълча. Обичам да мълча.
– Дали да не пуснем телевизора?
Пуска го.
След пет минути го изключва.
– Май всички ще умрем? А?
Това ме събужда.
– Да. Естествено. Трябваше да дойде някакъв коронен вирус, та да го разбереш?
– Ами тогава да си пуснем камината. Да я разпалим. Не е ли хладно?
– Топло е. Пък и коминът няма да смуче... нали знаеш. Не дърпа. Тъпо е.
– Не е тъпо.
Става, пали клечката и готово. Посиняла е от студ. Странно.
Ако трябва да съм искрен, и аз обожавам камина. Жив огън. Може и малко дим покрай това. Не дърпа коминът. Но димът се търпи. Сложих една цепеница.
Дойде с две чаши вино.
– Какво ще правим? – попита.
Исках да гледаме филм. Обаче не се сещах кой.
После ми се прищя да се любим, но бяхме остарели за това. Накрая реших, че е добре да отпием от виното.
– Това ще премине – рекох, примлясквайки. Червеното винаги е добро. – А после?
Тя най-сетне се развесели. Изкашля се. Опипа бузите си, зачервенели от нещо. Добавих философски:
– И животът ще премине. Не му мисли за после. Май Цицерон беше казал, че за смъртта не си струва да мислим, защото тя мисли за нас. Или Сенека беше?
Сухите дърва пращяха силно, докато се любехме, ако може да се нарече това, което правехме.
Навън, уверяваха в прогнозата по телевизията, върлува жесток вятър. Болезнен, хаотичен, върл. И наистина – нещо блъскаше ветрилото над прозореца, френският, дето струваше по-скъпо от почивката ни в Гърция преди пет години. Някой ден ще ви разкажа.
Не вярвахме в това смъртило навън. Ако...
Бурята отвори горния прозорец, оня на втория етаж на къщата. Тресна дограмата.
Скочих. Трябва да съм заспал, защото леглото беше празно. Не бях сам в съня си, докато... Стана течение, прозорците се разхлопаха, пердетата станаха на таласъми и се вееха навсякъде като духове.
Разтичах се. Нямаше я.
– Къде си, жено? На какво искаш да си играем? На криеница ли?
Шегувах се. Опитвах се поне.
А бях примрял от страх.
И тя така. В ъгъла, до любимата си нощна възглавница. Нея е отишла да си вземе. И е отворила прозореца да влиза въздух, както обичаше. Да не се задуши.
Но вече не ѝ беше нужен въздух.
Едва дишаше. Всъщност – не го правеше.
Направих, което знаех от военното обучение. Не беше много, но помогна.
Съвзе се. Сърцето ми беше примряло, аз съм пушач. Непоколебим до отчаяние.
– Какво ти е? – питах. – Моля те!
Отвори устни. Прогледна.
Слава богу. Ще живее.
Толкова е хубаво.
Обаче не е вълшебно. След час или след година аз ще ударя камбаната вместо нея. Непоколебимо.
Това, което блъскаше над ветрилото на френския прозорец: то звучеше метално. Едно скъсано парче от... Има ли значение?
Ще го оправя някой ден. И ще ви разкажа.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados ✍️ Sin IA